лесна работа. Всяко правителствено учреждение щеше да поиска парче от златно-петролната баница според нуждите, които щяха да бъдат представени от съответния министър като жизненоважни за сигурността на страната. Докладът му щеше да бъде пълен с брилянтна логика и несъкрушими доводи. Кой знае, може би някои от тях ще кажат самата истина, въпреки че истината беше все по-рядко срещана стока в залата, в която ставаха правителствените съвещания. Всеки министър трябваше да изгради една империя и колкото по-добре я построеше, толкова по-близо щеше да се окаже до мястото начело на масата, което сега се заемаше от Едуард Петрович Грушевой. Головко се запита дали е било така и при царете. Вероятно, реши веднага той. Човешката природа не се е променила толкова много. Начинът, по който хората са действали във Вавилон и Византия, вероятно малко се е различавал от този, по който ще се действа на следващото съвещание на кабинета, до което оставаха три дни.

— Каква част от информацията вече е изтекла? — попита шпионският бос.

— Без съмнение носят се известни слухове — отвърна министър Соломенцев, — обаче сегашните данни са от по-малко от двадесет и четири часа, а за изтичане на информация обикновено е нужно малко повече време. Ще ти изпратя документите по куриер утре сутринта, става ли?

— Добре, Василий. Ще накарам някои от моите експерти да анализират данните, за да мога да дам моя, независима оценка на ситуацията.

— Нямам нищо против — отвърна министърът на икономиката, изненадвайки доста Головко. Обаче това не беше някогашният СССР. Сегашното правителство може и да беше съвременен вариант на старото Политбюро, но там никой не си позволяваше да говори лъжи, е, поне не чак толкова големи. А това все пак беше показателно за напредъка на страната.

Името му беше Ю Фаан. Каза, че е християнин. Това беше голяма рядкост и монсеньор Шепке го покани веднага. Беше китаец, прехвърлил петдесетте, леко прегърбен и с прошарена коса, нещо, което можеше да се види рядко в тази част на света.

— Добре дошли в посолството. Аз съм монсеньор Шепке. — Той направи бърз поклон, след което разтърси ръката на мъжа.

— Благодаря. Аз съм преподобният Ю Фаан — отвърна човекът с неподправено достойнство като един духовник на друг.

— Така ли? От какво вероизповедание?

— Аз съм баптист.

— Посветен в сан? Това възможно ли е? — Шепке даде знак на посетителя да го последва и след малко те застанаха пред нунция. — Ваше високопреосвещенство, това е преподобният Ю Фаан… От Пекин ли сте? — попита със закъснение Шепке.

— Да. Моята енория е главно на северозапад оттук.

— Добре дошли. — Кардинал Ди Мило се надигна от креслото и сърдечно му стисна ръката, след което заведе човека до удобното кресло за посетители. Монсеньор Шепке отиде да донесе чай. — Радвам се да се срещна с един християнин в този град.

— Ние не сме много и това си е факт, Ваше високопреосвещенство — потвърди Ю.

Монсеньор Шепке бързо пристигна с подноса с приборите за чая и го постави на ниската масичка за кафе.

— Благодаря ти, Франц.

— Помислих си, че някои местни граждани трябва да ви приветстват с пристигането ви. Предполагам, че вече са ви приели официално от Министерството на външните работи. Държаха ли се вежливо, или по-скоро хладно? — попита Ю.

Кардиналът се усмихна и подаде чаша чай на госта си.

— Както казахте, бяха вежливи, но можеха да бъдат и по-радушни.

— Тук ще установите, че правителството има добри обноски и държи на протокола, но не е много искрено — каза Ю на английски с много странен акцент.

— Вие сте бил посветен в сан от…?

— Роден съм в Тайпе. Като млад ходих да уча в Америка. Първо посещавах университета в Оклахома, но след това се преместих в Свободния университет „Робъртс“ в същия щат. Там получих дипломата си като инженер по електротехника, а след това продължих до докторат по богословие и посвещение в сан — обясни той.

— Така ли? А как се озовахте в Народната република?

— През 70-те години правителството на Мао Дзъдун приемаше с готовност тайванците, които биха пожелали да живеят тук, да отхвърлят капитализма и да приемат марксизма — добави той, намигвайки. Родителите ми го понесоха тежко, но проявиха разбиране. Основах енорията си скоро след като пристигнах. Министерството на държавната сигурност не гледаше с добро око на тази работа, но аз работех и като инженер, а по онова време държавата се нуждаеше от такива като мен. Това, пред което държавата беше готова да си затвори очите, ако притежаваш нещо, от което тя имаше нужда, беше забележително, а по онова време тя се нуждаеше отчаяно от хора с моята квалификация. Обаче сега работя само като свещеник — заяви доволен Ю и вдигна чашата си, за да отпие от чая.

— И какво бихте могли да ни кажете за местните условия? — попита Ренато.

— Правителството е изцяло предано на комунизма. То не търпи лоялност към другиго освен към себе си. Дори членовете на сектата „Фалунгун“, която не изповядва истинска религия и не е вероизповедание в смисъла, в който ние с вас го разбираме, са подложени на брутални репресии. Моите енориаши също са преследвани. Редки са неделите, в които повече от четвърт от тях посещават църковната служба. Повечето от времето ми преминава в ходене от къща на къща, за да запознавам моето паство със Светото писание.

— Как се издържате? — попита кардиналът.

На лицето на Ю се появи блага усмивка.

— Това е най-малкият ми проблем. Американските баптисти ми оказват щедра помощ. Има група църкви в Мисисипи, която е особено щедра. Оказа се, че много от експертите им са негри. Вчера получих писма от тях. Един от моите колеги от Свободния университет „Робъртс“ има голяма енория близо до Джексън, щата Мисисипи. Казва се Джери Патерсън. Навремето бяхме добри приятели и той си остана верен на Христа. Енорията му е голяма и просперираща. Продължава да се грижи за мен. — Ю почти призна, че разполага с повече пари, отколкото са му нужни, и не знае какво да прави с тях. В Америка подобни средства щяха да се превърнат в кадилак и хубава къща за енорийския свещеник, обаче тук, в Пекин, това означаваше хубав велосипед и подаръци за нуждаещите се в паството.

— Къде живеете, приятелю? — попита кардиналът.

Преподобният Ю извади от джоба си визитна картичка и му я подаде. Както повечето такива китайски картички на гърба й имаше карта.

— Може би ще бъдете така любезен да вечеряте с мен и жена ми. Отнася се, разбира се, и за двамата — добави той.

— За нас ще бъде удоволствие. Имате ли деца?

— Две — отвърна Ю. — И двете се родиха в Америка, така че не бяха засегнати от зверските закони, наложени от комунистите тук.

— Тези закони са ми известни — увери посетителя си Ди Мило. — За да ги накараме да ги променят, тук трябва да има повече християни. Моля се всеки ден за това.

— Аз също, Ваше високопреосвещенство. Аз също. Предполагам ви е известно, че жилището ви тук…

Шепке се потупа по ухото и посочи с пръст из стаята.

— Да, известно ни е.

— Дадоха ли ви шофьор?

— Да, беше много любезно от страна на министерството — рече Шепке. — Той е католик. Нали е забележително?

— Това сигурно ли е? — запита Ю, като заклати енергично глава. — Предполагам, че е верен и на