„Положението в никакъв случай не е непоправимо“, осъзнаваха всички около тази маса, означаваше, че се е случило някакво голямо бедствие. Във всяко едно общество, ако знаеш афоризмите, можеш да намериш ключа към правилното възприятие на казаното. Тук успехите се величаеха с най-бляскавите определения. Временните неудачи обикновено бяха представяни като по-незначителни успехи. За провалите винаги бяха обвинявани отделни личности, които не си бяха изпълнили задълженията, най-често за свое огромно съжаление. При едно истинско политическо бедствие обаче неизменно се твърдеше, че положението все още може да се оправи.
— Другари, ние все още не сме загубили своята мощ — обърна се към всички Цзян. — От всички велики сили на света само ние запазихме междуконтиненталните си ракети и докато ги имаме, никой няма да посмее да ни нападне.
— Другарю, преди два дни американците разрушиха най-важните ни мостове, и то така, сякаш го бе сторил някакъв разгневен бог. Колко защитени са, смятате, нашите ракети, когато имаме насреща си такъв враг, въоръжен с невидими самолети и магически оръжия? — попита Цян. — Мисля, че наближава времето, когато Шен ще се свърже с Америка и с Русия и ще им предложи да прекратим враждебните актове.
— Имаш предвид да се предадем? — гневно попита Цзян. — Никога!
Процесът вече бе започнал, макар Политбюро все още да не знаеше това. Навсякъде из Китай, но най- вече в Пекин, хората, които разполагаха с компютри, си бяха осигурили достъп до Интернет. Това се отнасяше особено за младите хора и най-вече за студентите.
Страницата на ЦРУ http://darkstarfeed.cia.gov/siberiabattle/realtime.ram бе привлякла посетители от цял свят, като завари неподготвени дори международните новинарски гиганти. Си Ен Ен, „Фокс“ и европейската „Скай Нюз“ незабавно и без да поискат разрешение, започнаха да я препредават, като поканиха свои експерти, които да обясняват на зрителите какво се случва в първия непрекъснат телевизионен репортаж след февруари 1991 година. ЦРУ от своя страна, също без да иска разрешение, започна да излъчва в сайта си интервюта с китайски военнопленници, взети от Си Ен Ен. Те говореха свободно, без задръжки, шокирани от срещата лице в лице със смъртта и осъзнаващи, че повечето техни другари не бяха успели да се измъкнат. Интервютата бяха многословни, но хората бяха искрени и това се виждаше. Всеки китайски гражданин би забелязал пропагандния фалш, също както осъзнаваше, че това, което вижда, е истинско. Подобни неща не можеха да бъдат подправени.
Странното в случая бе, че Лю не каза нищо за феномена Интернет, тъй като счете, че той не може да повлияе на политическия живот в КНР. Това бе най-погрешното политическо решение в неговия живот.
Те започнаха да се събират първо по общежитията, говореха оживено сред гъстите облаци цигарен дим като всички студенти и като всички студенти съчетаваха в себе си идеализъм и страст. Към полунощ те започнаха да се събират на по-големи групи. Очертаха се водачи, и като такива те изпитаха необходимост да отведат съмишлениците си някъде. Когато тълпите излязоха навън, водачите на отделните по-малки групи се срещнаха и започнаха да разговарят. Те излъчиха нови, общи лидери и така възникна структура, подобна на политическата или военната йерархия. Тя продължи да поглъща други по-малки групички, докато накрая се оформи една голяма група от около хиляда и петстотин студенти с шестима водачи. Навсякъде по света студентите са най-активната част от обществото и китайската академична младеж не правеше изключение. Някои от момчетата се бяха присъединили, за да се срещнат с момичета — друга универсална мотивация за студентите, но като цяло обединяващият фактор бе гневът за това, което бе сполетяло войниците и страната им, и най-вече гневът, породен от лъжите на държавната телевизия. Тези лъжи бяха опровергани ясно и категорично от фактите, които младежите бяха видели в Интернет — източник, на който вече бяха свикнали да се доверяват.
Имаше само едно място, на което можеха да отидат — площад „Тянанмън“, „Небесното спокойствие“, психологическия център на тяхната страна, който ги привличаше като магнит. Времето от денонощието работеше за тях. Полицията в Пекин, както силите на реда навсякъде по света, работеше по двадесет и четири часа на ден, разделена на три неравни части, най-малобройната от които дежуреше между 23,00 и 07,00. В тази част от денонощието повечето хора спяха и като резултат на това нямаше много престъпления, които да бъдат предотвратявани, което от своя страна предопределяше ниската численост на действащите сили на реда в тази смяна. Освен това тя бе съставена предимно от хората, които допадаха най-малко на началниците си, защото никой нормален човек не би предпочел вампирския начин живот по малките часове пред този на дневна светлина. И така малобройната нощна смяна включваше онези полицаи, които или не бяха успели да се изявят в професионално отношение, или просто не се харесваха на командирите си. Те от своя страна се реваншираха, като не изпълняваха задълженията си достатъчно усърдно.
Появата на първите студенти на площада не впечатли двамата дежурни там. Основните им задължения бяха да регулират движението и да обясняват на разни чуждестранни туристи (обикновено пияни) как да се приберат в хотелите си и най-неприятното, което можеше да им се случи, бе някой развеселен гост на страната да ги заслепи със светкавицата на фотоапарата си.
Тази нова ситуация ги завари напълно неподготвени и първата им реакция бе да останат по местата си и безучастно да наблюдават какво става. Присъствието на толкова много млади хора на площада наистина бе необичайно, но пък те не правеха нищо нередно за момента, така че полицаите просто гледаха с недоумение. Те дори не докладваха какво се случваше пред очите им, защото дежурният капитан бе един задник, който така или иначе нямаше да знае как да постъпи.
— А ако нанесат удар върху ядрените ни оръжия? — попита министърът на вътрешните работи Тун Цзе.
— Те вече го направиха — напомни на колегите си Цзян. — Потопиха ракетната ни подводница, ако не сте забравили. Ако ударят и ракетите, базирани на сушата, това би означавало, че се подготвят да нападнат нашата страна, а не само въоръжените ни сили, защото тогава вече няма да има нищо, което да ги спре. Това ще бъде сериозна и преднамерена провокация, нали, Шен?
Външният министър кимна.
— Да, това ще бъде неприятелски акт.
— Как можем да се защитим от това? — попита Тан Дъсъ.
— Ракетната база е разположена далеч от границите ни. Всяка ракета се намира в здраво укрепен бетонен силоз — обясни министърът на отбраната Лю. — Освен това наскоро подсилихме защитата на силозите със стоманена броня, предназначена да отрази бомбите, които биха могли да паднат върху тях. Единственият начин да засилим охраната им е да разположим там установки с ракети „земя-въздух“.
— А ако американците използват невидимите си бомбардировачи, тогава какво? — попита Тан.
— Защитата срещу подобно нападение е пасивна — стоманените шапки, които сме сложили върху силозите. Имаме и охранителни подразделения там — части от Втора артилерийска команда, но те отговарят само за сигурността на базата при проникване на сухопътни противникови групи. Ако бъде предприета такава атака, трябва да изстреляме ракетите. Изборът пред нас е да ги използваме или да ги загубим. Едно нападение над нашите стратегически оръжия предвещава нападение срещу цялата ни нация. Тези ракети са единственият ни коз — каза Лю. — Те са единственото нещо, от което дори американците наистина се боят.
— Е, би трябвало да е така — съгласи се Цзян Хансан. — Това е начинът, по който можем да кажем на американците кога да спрат и какво да направят. Всъщност може би е дошло подходящото време да им напомним, че все още разполагаме с тези ракети и сме готови да ги използваме, ако ни притиснат прекалено много.
— Да заплашим американците с ядрено оръжие? — попита Фан. — Това разумно ли е? Те със сигурност знаят за ракетите ни. Не е много мъдро да заплашваме по подобен начин една могъща нация.
— Те трябва да знаят, че има граници, които не бива да преминават — настоя Цзян. — Те могат да ни наранят, но и ние можем да им отвърнем със същото. Разполагаме с оръжие, срещу което те нямат защита, а и тяхното сантиментално отношение към населението им работи в наша полза. Време е Америка да започне да ни възприема като равни, а не като малка държава, към чиято мощ могат да се отнасят с пренебрежение.
— Повтарям, другарю — каза Фан. — Това ще бъде един крайно неразумен акт. Когато някой е опрял
