каза президентът, като хвърли извинителен поглед към д-р Сиърс. Аналитикът на ЦРУ махна с ръка. — Те имат дванадесет ракети CSS-4, половината от които са насочени към вас, а другата половина — към нас. Мисля, че трябва да направим нещо по този въпрос. Възможно е, както вървят нещата, те да вземат някои недотам рационални решения.
— А вашите бомбардировки по крайбрежието им са ги довели до ръба, г-н президент — каза руснакът. — Съгласен съм, това е въпрос, който предизвиква определена загриженост. Защо не ударите тези неща с прекрасните бомби на вашите невидими самолети.
— Защото свършихме бомбите, Сергей. По-точно свършихме бомбите от съответния тип.
— Мамка му — бе реакцията отсреща.
— Погледни на нещата от моята позиция. Хората ми смятат, че единственият изход е операция на командоси.
— Ясно. Нека се консултирам с моите хора. Двадесет минути, г-н президент.
— Добре, знаеш къде да ме намериш — каза Райън и прекъсна връзката, след което горчиво погледна остатъците в чашата си за кафе. — Още една такава и самият аз ще се превърна в кана с кафе.
Той остана жив само защото се бе изтеглил в командната секция на 34-а армия. Неговата танкова дивизия пострада жестоко. Единият от батальоните му бе унищожен още в първата минута на битката. Друг сега се опитваше да маневрира на изток, за да привлече руснаците в преследване с бой — тактика, в която хората му бяха обучени. Артилерията му бе редуцирана от масирания руски огън в най-добрия случай до половината и настъплението на 34-а армия в Сибир бе вече част от историята. Настоящата му задача бе да се опита с двете си механизирани дивизии да организира огнева база, от която да се опита отново да поеме контрола над битката. Всеки път, когато се опитваше да премести някоя част, руснаците реагираха така, сякаш бяха прочели мислите му.
— Ва, изтегли каквото е останало от триста и втора назад до изходната линия от десет часа тази сутрин. Веднага! — заповяда той.
— Но маршал Лю няма да…
— Ако иска да ме разжалва, може да го направи, но сега той не е тук, нали? — изрева в отговор Гъ. — Предай заповедта!
— Слушам, другарю генерал.
— Ако разполагахме с тази играчка навремето, германците нямаше да стигнат и до Минск — каза Бондаренко.
— Да, полезно е да знаеш какво прави другият, нали?
— Чувствам се като някой от боговете на Олимп. Кой е измислил това нещо?
— А, двама души от Нортроп дадоха идеята и започнаха с един самолет, който се казваше „Тасит Рейнбоу“. Той изглеждаше като кръстоска между лопата за изриване на сняг и франзела, имаше пилот и освен това продължителността на полета му бе доста по-малка.
— Който и да е го е измислил, бих искал да му купя бутилка хубава водка — каза руският генерал. — Това нещо спасява живота на хората ми.
„И скъсва задниците на китайците“, добави наум Тъкър. Все пак такива са правилата в тази игра, нали?
— Имате ли друг самолет горе?
— Да, сър. „Грейс Кели“ покрива Първа бронетанкова.
— Покажете ми.
Тъкър използва мишката, за да затвори единия прозорец на екрана и да отвори друг. Генерал Дигс бе насочил камерите, за да наблюдава хората си на своя терминал, и майорът просто му открадна „добива“. Някакви части, които изглеждаха като две бригади, се придвижваха на север с умерен ход и унищожаваха всеки китайски камион или бронетранспортьор по пътя си. Бойното поле, ако това там можеше да се нарече така, представляваше обширно пространство, от което нагоре към небето се издигаха множество димни стълбове от простреляните транспортни машини. То напомни на Тъкър за вандалски опустошените петролни полета в Кувейт през 1991 година. Той увеличи изображението и видя, че по-голямата част от работата бе извършена от бронетранспортьорите „Брадли“. Целите там долу просто се бяха оказали недостойни за снарядите от основните оръдия на танковете. Абрамсите просто се движеха като овчарски кучета край по- леките верижни бронетранспортьори и изпълняваха охранителна мисия в безмилостния поход на север. Майорът пое управлението на една от камерите на „Грейс Кели“ от своя терминал и започна да търси други схватки…
— Кои са тези? — попита Тъкър.
— Това трябва да е „Бояр“ — отвърна Бондаренко.
На екрана се виждаха двадесет и пет танка Т-55, които настъпваха, подредени в линейна формация, и стреляха с основните си оръдия… срещу множество камиони и няколко бронетранспортьора…
— Зареди фугасен противотанков — заповяда лейтенант Команов. — Проследи целта, посока — един часа! Разстояние — две хиляди.
— Хванах го — каза мерачът секунда по-късно.
— Огън!
— Огън — потвърди мерачът, докато натискаше спусъка. Старият танк леко отскочи назад вследствие на изстрела. Мерачът и командирът проследиха с поглед трасиращия снаряд…
— Мина отгоре, мамка му, прекалено високо беше. Зареди друг фугасен противотанков.
Пълначът сложи следващия снаряд в затвора и извика:
— Зареден!
— Този път ще ударя това копеле — обеща мерачът, като едва забележимо свали мерника. Бедното копеле там дори не бе разбрало, че стреляха по него първия път…
— Огън!
— Огън…
Поредният откат и…
— Попадение! Добър изстрел, Ваня!
Трета рота се справяше добре. Времето, което прекараха в учебни стрелби, сега даваше резултат, помисли си Команов. Това тук беше много по-приятно, отколкото да стоиш в бункера и да чакаш те да дойдат при теб…
— Какво е това? — попита маршал Лю.
— Другарю маршал, заповядайте тук и погледнете — припряно каза младият подполковник.
— Какво е това? — повтори министърът на отбраната със заглъхващ глас и се приближи до монитора.
— Цао ни ма… — шокирано прошепна той, след което се съвзе и изрева. — Какво, по дяволите, е това?
— Другарю маршал, това е уебсайт от Интернет. Авторите й претендират, че това е директно телевизионно предаване от бойното поле в Сибир — младият старши офицер бе останал почти без дъх. — Показва как руснаците се бият с Тридесет и четвърта ударна армия…
— И?
— Избиват хората ни като животни, ако се съди по това — продължи подполковникът.
— Чакай малко… какво… как е възможно това? — попита Лю.
— Другарю маршал, този надпис тук означава даркстар. „Дарк Стар“ е името на едно американско безпилотно въздушно средство, шпионски търтей, според нашите сведения — самолет, изработен по технологията „Стелт“, който се използва за събиране на тактическа информация. Излиза, че те вкарват тази информация директно в Интернет, за да я използват като средство за пропаганда — поясни подполковникът. Това бе начинът, по който трябваше да представи нещата, но всъщност сега той наистина мислеше така.
— Кажи ми нещо повече.
