институции в САЩ. Всеки документ с гриф „Критично“ трябваше да бъде предаден в ръцете на президента до петнадесет минути от съставянето му. Това означаваше, че Джошуа Сиърс бе принуден да го напише толкова бързо, колкото можеше да печата на клавиатурата, а това доведе до някои грешки в превода.
Райън бе заспал от около четиридесет минути, когато телефонът до леглото му зазвъня.
— Да?
— Г-н президент — съобщи някакъв безименен глас от комуникационния център на Белия дом, — получихме „Критично“ послание до вас.
— Добре. Донесете го.
Джак се надигна от леглото и стъпи върху килимчето. Като нормално човешко същество, което живееше в собствения си дом, той не обичаше да носи хавлия. Обикновено сутрин се разкарваше из къщи по бельо и на бос крак, но сега това вече не му бе позволено, така че винаги държеше един син халат под ръка до леглото. Беше му подарен преди доста време, когато преподаваше история във Военноморската академия — подариха му го неговите студенти и на ръкавите бяха извезани едната широка и четирите тесни ленти на адмирал на флота. В това облекло и с кожени пантофи, които също се появиха с новата длъжност, той излезе в коридора на горния етаж. Нощният екип от службата за охрана вече се бе раздвижил. Пръв към него се приближи Джо Хилтън.
— Чухме, сър. Вече идва насам.
Райън, който през последната седмица бе спал по-малко от пет часа на нощ, изпитваше непреодолимо желание да се отпусне и да смачка нечий фасон, но не можеше да стори това с тези хора, защото те просто си вършеха работата, като се лишаваха и от малкото си време за отдих.
Специален агент Чарли Малоун бе на пост до асансьора. Той пое папката от куриера и я подаде на Райън.
— Хъм-м — изръмжа президентът и разтри лицето си с ръце, след като отвори папката. Първите три реда си проправиха път до съзнанието му. — Ох, мамка му!
— Нещо не е наред? — попита Хилтън.
— Телефон — каза Райън.
— Оттук, сър — реагира моментално Хилтън и го поведе към дежурното помещение на хората от службата за охрана.
Райън вдигна телефона и каза:
— Мери Пат в Ленгли.
Не се наложи да чака дълго.
— Мери Пат, Джак е. Какво е това?
— Точно това, което виждаш. Говорят за зареждане на междуконтиненталните си ракети. Поне две от тях са насочени към Вашингтон.
— Страхотно. И сега какво?
— Току-що разпоредих един от разузнавателните ни спътници да поразгледа по-внимателно базите с пусковите им съоръжения. Те са две, Джак. Това, което ни интересува, е Сюанхуа. То е на около четиридесет градуса и тридесет и осем минути северна ширина и сто и петнадесет градуса и шест минути източна дължина. Дванадесет силоза с ракети ССС-4 вътре. Тези са от новите, те заместиха старите пускови позиции, които бяха в тунели и в пещери. Прави, вертикални силози, вкопани в земята. Цялата база е с размери шест на шест мили. Силозите са разположени така, че един ядрен боеприпас да не може да порази едновременно две ракети — поясни Мери Пат, докато разглеждаше спътниковите снимки на мястото, за което говореше.
— Това наистина ли е сериозно?
В разговора се включи още един глас:
— Джак, Ед е. Трябва да приемем това сериозно. Обстрелът на бреговата им ивица от флотата ни ги е стреснал. Проклетите идиоти си мислят, че можем да се опитаме да нахлуем там.
— Какво? С какво да нахлуем? — попита президентът.
— Те са много ограничени в мисленето си, Джак, и не винаги логиката им съвпада с нашата — отвърна му Ед Фоли.
— Страхотно. Добре. Вие двамата елате тук. Доведете и най-добрия си „китаец“.
— Вече пътуваме — каза директорът на ЦРУ.
Райън постави слушалката на мястото й и погледна Джо Хилтън.
— Събуди всички. Китайците май ни се разсърдиха.
Плаването нагоре по река Потомак съвсем не бе лесно. Капитан Блънди не бе пожелал да изчака на борда да се качи пилот, който да му помогне с опита си в речното корабоплаване, защото военноморските офицери винаги бяха твърде горделиви, щом станеше дума за навигация, и това понапрегна ситуацията за дежурната смяна на мостика. Широчината на реката рядко надвишаваше триста метра, а крайцерите са кораби, строени за плаване в открито море, не плоскодънни лодки. Веднъж се приближиха опасно до тинестия бряг, но щурманът успя да завие навреме не без помощта на няколко по-груби израза. Радарът на кораба бе включен и работеше — всъщност хората се страхуваха да изключат системата, защото както повечето технически достижения и тя предпочиташе действието пред мързела и спирането й можеше да доведе до някоя повреда. Така радиовълновата енергия, която се излъчваше от четирите огромни въртящи се антени върху надстройката на „Гетисбърг“, предизвика смущения в почти всички телевизионни приемници в района, но нищо не можеше да се направи по този въпрос, а и едва ли някой забеляза движещия се нагоре по реката крайцер по това време на нощта. Когато мостът „Удроу Уилсън“ се появи в полезрението, „Гетисбърг“ най-сетне плавно спря, за да изчака задържането на трафика по околовръстното шосе на Вашингтон. Това предизвика обичайните в такива случаи задръствания, но в този час нямаше кой знае колко хора, които да се ядосват, макар че един-двама по-нервни шофьори започнаха да надуват клаксоните си, докато корабът преминаваше между вдигнатите секции на моста. Капитан Блънди си помисли, че те сигурно са нюйоркчани. Последва още един поворот щирборд за влизане в река Анакостия, след което преминаха под друг вдигащ се мост — името на този бе „Джон Филип Соуса“, пред слисаните погледи на няколко шофьори и малко по-късно плавно акостираха край един подвижен кей, на който бе привързан корабът на ВМС на САЩ „Бари“ — пенсиониран ескадрен миноносец, който сега бе разжалван до статута на музей.
Капитан Блънди забеляза, че хората, които поеха въжета на кея, бяха предимно цивилни. Какво, по дяволите, означаваше това?
„Престрояването“ — Грегъри бе научил, че на езика на флотата това означаваше да паркираш кораба, не бе кой знае колко интересно за гледане, но когато маневрата бе завършена, капитанът сякаш изпита облекчение, че всичко това е вече зад гърба му.
— Стоп машини — нареди командирът на хората в машинното отделение и въздъхна с облекчение в компанията на всички останали на мостика, както забеляза Грегъри.
— Капитане? — попита пенсионираният офицер от сухопътните войски.
— Да?
— За какво всъщност е всичко това?
— Ами, не е ли очевидно? — отвърна Блънди. — Ние сме във война с китайците. Те имат междуконтинентални балистични ракети и предполагам, че министърът на отбраната иска да имаме готовност да реагираме, ако изпратят някоя от тях към Вашингтон. Главнокомандващият на обединените сили в Атлантика изпрати една „Егида“ в Ню Йорк, а освен това мога да се обзаложа, че и Тихоокеанският флот е наредил на няколко такива да наглеждат Лос Анджелис и Сан Франциско. Може би и Сиатъл. Там има достатъчно кораби с добри оръжейни системи. Имате ли резервни копия от софтуера си?
— Разбира се.
— Ами добре тогава. След няколко минути от дока ще ни прекарат телефонна линия. Ще видим дали ще се намери начин да ги прехвърлите на другите заинтересовани страни.
— Уф — тихо въздъхна д-р Грегъри. Наистина трябваше да се сети за това по пътя дотук.
— Тук Червен вълк четири. Китайският авангард навлезе в полезрението ми — съобщи по радиостанцията полковият командир. — На около десет километра южно от нас е.
