Офицерът бе специалист в областта на разузнаването.
— Това обяснява успехите на техните атаки срещу нас, другарю маршал. Те могат да виждат всичко, което правим, едва ли не преди да сме започнали. То е все едно да подслушват командната ни комуникационна мрежа или щаба ни по време на заседания. Няма противодействие за това — заключи щабният офицер.
— Млад пораженец! — изрева маршалът.
— Може би има начин да преодолеем това тяхно преимущество, но аз не знам какъв е той. Системи като тази могат да виждат в мрака също както виждат през деня. Разбирате ли, другарю маршал? С това средство те могат да наблюдават всеки наш ход много преди да сме се приближили до техните формации. Това ни лишава от възможността за изненада… вижте тук — каза той и посочи екрана. — Една от механизираните дивизии на Тридесет и четвърта армия маневрира на изток. Те са тук…
Сега подполковникът показа местоположението на картата върху масата, след което продължи:
— … а противникът е тук. Ако нашите части се придвижат до тази точка незабелязано, вероятно ще успеят да ударят левия фланг на руснаците. За да стигнат до там обаче, са им необходими два часа, докато руснаците могат да прехвърлят едно от подразделенията си на преградна позиция само за един час. Това е предимството — завърши той.
— И това го правят американците?
— Очевидно е, сайтът в Интернет е американски, на тяхното ЦРУ.
— Значи така ни контраатакуваха руснаците?
— Явно е така. Те са знаели всеки наш ход днес. Само така може да са го направили.
— Защо американците разпространяват тази информация там, където всеки може да я види? — зачуди се Лю. Очевидният отговор не му дойде наум. Той знаеше, че информацията, която се изнася публично, трябва да бъде точно премерена и обработена, така че селяните и работниците да си направят правилните изводи.
— Другарю маршал, трудно ще бъде да съобщим по телевизията, че нещата вървят добре, когато това тук е достъпно за всеки, който има компютър.
— А-ах — ужаси се министърът на отбраната. — И всеки може да види това?
— Всеки, който има компютър и телефонна линия — отвърна подполковникът. Когато вдигна поглед, видя как Лю излиза от залата.
— Изненадан съм, че не ме застреля — каза офицерът.
— Все още може да го направи — отвърна му един полковник. — Но ти го изплаши.
Часовникът показваше четири следобед.
— Е, притесняващо си е.
— Млад глупак. Не разбираш ли? Сега той вече не може да скрие истината от Политбюро.
— Здрасти, Юрий — каза Кларк.
Москва изглеждаше различно по време на война. Настроението на хората по улиците не приличаше на нищо, което бе виждал досега. Те бяха загрижени и сериозни. Това не бе толкова необичайно, защото човек не ходеше в Русия да гледа усмихнати граждани, също както не посещаваше Англия, за да пие кафе, но все пак имаше нещо друго. Негодувание. Гняв… решимост? Новите руски медии се опитваха да проявяват професионално безпристрастие. В някои коментари се намекваше, че неспособността на армията да спре китайците говори зле за националното единство на страната. Други тъгуваха за Съветския съюз, който Китай не би посмял дори да заплаши, камо ли да нападне. Доста питаха каква, по дяволите, е ползата от влизането в НАТО, ако нито една страна от пакта не се притича на помощ на новия си съюзник.
— Казахме на хората от телевизията, че ако споменат за присъствието на американска дивизия в Сибир, ще ги застреляме и те, разбира се, ни повярваха — каза с усмивка генерал-лейтенант Кирилин. Това бе нещо ново за Кларк и Чавес. Руснакът не се бе усмихвал много през последната седмица.
— Нещата май се оправят? — поинтересува се Чавес.
— Бондаренко ги е спрял при златната мина. Те дори няма да я видят, ако сведенията ми са верни. Има обаче нещо друго — сериозно добави той.
— Какво е то, Юрий? — попита Кларк.
— Загрижени сме, че могат да изстрелят ядрените си ракети.
— Ох, мамка му — възкликна Динг. — Това сериозно ли е?
— Дойде от вашия президент. В момента Головко говори по този въпрос с Грушевой.
— Е, и? Какво смятат да направят по въпроса? „Умни“ бомби? — попита Джон.
— Не, Вашингтон ни е помолил да изпратим екип за специални операции — каза Кирилин.
— Какво, по дяволите…? — изпъшка Джон. Той извади сателитния телефон от джоба си и погледна към вратата. — Извини ме, генерале. И-Ти трябва звъни в къщи68.
— Би ли повторил това още веднъж, Ед — чу Фоли в слушалката.
— Чу ме добре. Свършили са съответния тип бомби. Очевидно се оказва непреодолим проблем да се откарат бомбите до мястото, където се намират бомбардировачите.
— Да им го начукам! — коментира служителят на ЦРУ на паркинга пред офицерския клуб в Москва. Кодиращата програма на телефона не успя да скрие изразеното чувство. — Само не ми казвай, че понеже „Рейнбоу“ е подразделение на НАТО, а Русия е член на пакта и понеже вие искате от шибаните руснаци да осъществят тази операция, интересите на северноатлантическата солидарност изискват и ние да се включим в играта. Това имаш предвид, нали?
— Освен ако не решиш да стоиш настрана, Джон. Знам, че ти не можеш да отидеш лично. Бойните действия са детска игра, а ти разполагаш с няколко много добри деца, които работят за теб.
— Ед, да не очакваш да изпратя хората си на нещо подобно, а аз да си остана в къщи и да плета чорапи? — разгорещено попита Кларк.
— Ти трябва да решиш, Джон. Ти си командир на „Рейнбоу“.
— И как смятате, че ще стане това? Очаквате да скочим там, нали?
— Хеликоптери…
— Руски хеликоптери. Не, приятел, благодаря…
— Наши хеликоптери, Джон. Първа бронетанкова дивизия има достатъчно, и то точно от необходимия тип…
— Искат да направя какво? — невярващо попита Дик Бойл.
— Чу ме.
— А гориво?
— Пунктът ти за зареждане е точно тук — каза полковник Мастърман, като показа мястото върху току- що появилата се на екрана сателитна снимка. — На върха на хълма, западно от някакво място, наречено Чъчън. Никой не живее там и изчисленията показват, че горивото ще ти стигне.
— Чудесно, само дето трасето на полета преминава на десет мили от тази база на изтребители.
— Осем F-l11 ще я ударят, докато вие пътувате натам. Считат, че ще затворят полосите им поне за три дни.
— Дик — каза Дигс, — не знам какъв точно е проблемът, но Вашингтон наистина се притеснява, че Джо ще изстреля междуконтиненталните си балистични ракети към нас, а Гъс Уолъс няма бомби от онези, които със сигурност ще ги извадят от строя. Това означава специална операция, долна и мръсна. Това е стратегическа мисия, Дик. Можеш ли да я изпълниш?
Полковник Бойл погледна картата, прецени на ум разстоянието…
— Да, ще трябва да монтираме допълнителните крила на блекхоуките и да напълним резервоарите догоре, за да можем да стигнем дотам. Все пак на връщане ще трябва да заредим.
— Добре, можеш ли да използваш другите си вертолети, за да откараш горивото до пункта за зареждане?
Бойл кимна.
— Ще стане.
— Ако е необходимо, руснаците могат да приземят части на Спецназ с допълнително гориво навсякъде в
