този район — поне така ми казаха. Тази част от Китай е много слабо населена, ако се съди по картите.
— Как стои въпросът с противодействието на земята?
— В района има сили за сигурност. Предполагаме, че около сто души дежурят, да кажем, по едно отделение на силоз. Можеш ли да вземеш там и няколко апача, които да помогнат?
— Да, могат да стигнат дотам, ако не са натоварени — каза той и веднага прецени наум: „Само боеприпаси за оръдията и 2,75-инчови НУРС-ове.“
— Тогава ми подготви потребностите за мисията — каза генерал Дигс. Това не бе точно заповед. Ако Дик бе заявил, че задачата е неизпълнима, генералът нямаше да настоява. Само че Бойл не би оставил хората си да отидат там и да направят нещо подобно, ако не бе с тях да ги ръководи.
Руските Ми-24 довършиха работата. Руснаците използваха щурмовите хеликоптери горе-долу както използваха танковете си. Всъщност Ми-24, който в НАТО бе известен под името „Хайнд“, обикновено бе възприеман като летящ танк. Използвайки ракети АТ-6 „Спирала“, вертолетите унищожиха един китайски танков батальон само за двадесет минути, като в процеса на схватката загубиха само две машини. Слънцето вече залязваше. Онова, което сутринта бе елитната Тридесет и четвърта ударна армия, се бе превърнало в купища жалки останки. Малкото машини, които оцеляха, сега се оттегляха назад, превозвайки върху броните си ранени китайски войници.
В командния пункт Синявски се смееше сърдечно. Всички пиха водка. Неговата 265-а мотострелкова дивизия бе спряла и отблъснала двукратно превъзхождаща я по численост сила, и то с цената на едва триста жертви. Най-после телевизионните екипи бяха допуснати до мястото, където се бе състояло сражението. Генералът даде исканите интервюта, като в тях често изразяваше възхищението си от командващия ТВД Генадий Йосифович Бондаренко за хладнокръвието и вярата в своите подчинени, които прояви в тази война.
— Той не загуби самообладание нито за миг през това време — казваше Синявски. — И ни помогна да запазим нашето в критичните моменти. Той е герой на Русия. Такива са и повечето от хората ми.
— Благодаря ти, Юрий Андреевич. Да, за това, което направи, ти ще получиш следващата си звезда — каза на телевизионния екран командващият Театъра на военните действия в Далечния изток. После се обърна с лице към хората от щаба си. — Андрей Петрович, какво ще правим утре?
— Мисля да оставим Двеста шестдесет и пета да продължи на юг. Ние ще бъдем чука, а Дигс — наковалнята. Те имат още една ударна армия на юг — Четиридесет и трета, която почти не е засегната. Ще я размажем някъде вдругиден, но първо ще я принудим да отиде там, където ние искаме.
Бондаренко кимна.
— Изготви план и ми го покажи. Първо обаче искам да дремна няколко часа.
— Да, другарю генерал.
60.
Ракети в полет
Бяха същите онези мъже от Спецназ, които бяха подготвяли през последния един месец. Почти всички в транспортния самолет бяха кадрови офицери, които вършеха сержантска работа. Това имаше своите добри и лоши страни. Хубавото бе, че всичките говореха поносим английски. От хората на „Рейнбоу“ само Динг Чавес и Джон Кларк владееха разговорен руски.
Картите и снимките бяха осигурени от СВР и от ЦРУ. Последната организация изпрати материалите до американското посолство в Москва, а оттам те бяха препратени до военното летище, от което потегли групата. Пътуваха със самолет на „Аерофлот“, претъпкан с над сто пасажери, всичките военни.
— Предлагам да се разделим по националности — каза Кирилин. — Ваня, ти и хората ти от „Рейнбоу“ вземете този тук. Аз и моите момчета ще разпределим останалите помежду си, като използваме досегашните си структури. Какво мислиш?
— Струва ми се добре, Юрий. Целите не се различават много помежду си. Кога потегляме?
— Точно преди зазоряване. Вашите хеликоптери би трябвало да имат доста голяма далечина на действие, за да ни откарат дотам и да ни върнат обратно само с едно презареждане.
— Е, това ще бъде безопасната част от мисията.
— Освен тази база в Аншан — каза Кирилин. — Ще прелетим на около двадесет километра от нея.
— Военновъздушните сили ще я ударят. Казаха ми, че ще използват изтребители „Стелт“ и „умни“ бомби. Ще перфорират пистите, преди да сме минали оттам.
— А, това е добра идея — отбеляза Кирилин.
— И на мен ми харесва — включи се Чавес. — Е, г-н К., май отново ще трябва да ставам войник. Доста време мина.
— Много забавно — каза Кларк. Да бе, да, да седиш в товарния отсек на някакъв хеликоптер и той да те откарва навътре в територията на индианците, където със сигурност има хора с пушки. Е, можеше да бъде и по-лошо. Добре че тръгваха на зазоряване и тъпанарите на пост щяха да дремят, освен ако шефът им не бе някакъв трън в задника.
„Каква ли е дисциплината в Народоосвободителната армия?“, зачуди се Джон. Може би доста стегната. Комунистическите режими не толерираха разговорите в задните редици.
— Как точно се предполага, че ще извадим тези ракети от строя? — попита Динг.
— Горивото постъпва в тях по десетсантиметрова тръба по две, ако трябва да бъдем точни, от цистерни, които са разположени до съответния силоз за пуск. Първо ще прекъснем шланговете — каза Кирилин. — После ще потърсим начин да влезем в самия силоз, за да повредим ракетата. Една обикновена ръчна граната ще свърши работа. Те са доста деликатни неща. Малко им трябва.
Генералът изглеждаше убеден в това, което каза.
— А ако бойната глава се задейства? — попита Динг.
Кирилин се засмя на този въпрос.
— Няма, Доминго Степанович. Процедурите за задействане при тези оръжия са доста усложнени от съображения за сигурност по очевидни причини. Самите силози не са замислени така, че да издържат на пряко нападение. Те са направени да устоят на ядрен удар, но не и на рота добре подготвени войници. Можеш да бъдеш сигурен в това.
„Надявам се да си прав, приятел“, помисли си Чавес.
— Изглежда, разбираш доста от тези неща, Юрий.
— Ваня, това е една от мисиите, които Спецназ е оттренирвала неведнъж. Ние, руснаците, от време на време се замисляме как можем да извадим тези ракети… как го казвахте вие? Да ги извадим от играта, да?
— Идеята съвсем не е лоша, Юрий. Това не е моят тип оръжие — каза Кларк.
Той наистина предпочиташе да убива от такова разстояние, че да може да вижда лицето на копелето. Човек трудно се отърсваше от старите навици, а в това отношение телескопичният мерник бе не по-лош от ножа. Всъщност — доста по-добър. Куршумът не кара хората да подскачат наоколо и да вдигат шум, както прави ножът през гърлото. Все пак смъртта трябваше да бъде причинявана индивидуално, не на цели градове. Този начин не бе достатъчно чист и не допускаше избирателност.
Чавес погледна към бойците от своята Втора група. Те не изглеждаха пренапрегнати, но добрият войник правеше всичко възможно, за да прикрие подобни чувства. Сред тях единствено Енрико Фалконе не бе професионален войник. Той беше ченге — от италианските карабинери, които представляваха нещо средно между военни и полицаи. Чавес отиде при него.
— Как си, Едра птица? — попита Динг.
— Доста напрегнато е, мисията имам предвид, нали? — отвърна с въпрос Фалконе.
— Може би. Човек никога не знае, докато не стигне там.
Италианецът сви рамене.
— Също като при задържането на мафиози. Понякога риташ вратата, а вътре няма нищо, само някакви мъже пият вино и играят карти. Друг път имат макинапистоли69, но за да разбереш какъв е случаят, трябва да ритнеш вратата.
— Доста такива операции ли имаш?
— Осем — отговори Фалконе. — Обикновено съм първият, който влиза през вратата, защото стрелям