пистолет в главата ти, не се опитваш да го сплашиш.
— Фан, ти си мой приятел от много години и аз винаги съм уважавал мнението ти, но сега грешиш. Американците имат респект единствено от силата. Това ще ги накара да се замислят. Лю, ракетите готови ли са за изстрелване?
Министърът на отбраната поклати глава.
— Не, вчера не успяхме да постигнем съгласие да ги приведем в готовност. Процедурата по зареждането им с гориво продължава близо два часа. След това могат да бъдат държани така около четиридесет и осем часа. После горивото трябва да се източи, да им се направи техническо обслужване — това продължава четири часа и отново да се заредят. Лесно можем постоянно да поддържаме половината от тях в състояние на готовност за изстрелване.
— Другари, мисля, че е в наш интерес да подготвим ракетите си за полет.
— Не! — противопостави се Фан. — Американците ще видят в това опасна провокация, а да ги предизвикваме по този начин е абсолютна лудост!
— Освен това Шен трябва да напомни на американците, че ние имаме такива оръжия, а те нямат — продължи Цзян, без да обръща внимание на колегата си.
— Така просто ще ги поканим да ни нападнат! — почти изкрещя Фан. — Те може и да нямат ракети, но имат други начини да ни атакуват и ако направим това сега, когато сме пред прага на войната, със сигурност ще получим отговор.
— Не мисля така, Фан — отвърна Цзян. — Те няма да заложат живота на милионите свои граждани срещу този на нашите. Нервите им няма да издържат в тази игра на комар.
— Комар, казваш. Ти си готов да разиграеш съдбата на страната ни на комар? Цзян, ти си луд. Това е лунатизъм — настоя Фан.
— Аз нямам глас на тази маса — започна Цян, — но съм член на партията, откакто навърших необходимата възраст, и през това време служих добре на Народната република, или поне така мисля. Нашата задача тук е да браним страната си, не да я разрушаваме. Какво направихме сега? Превърнахме Китай в крадец, в магистрален бандит и при това в провалил се магистрален бандит! Лю го каза. Загубихме играта, в която залогът бяха богатствата на Русия, и сега трябва да свикнем с това. Можем да възстановим щетите, които нанесохме на страната и на народа си. Затова обаче е необходимо да проявим смирение, а не грубо пренебрежение. Отправянето на заплахи към американците в този момент ще бъде проява на слабост, не на сила. Ще заприличаме на импотентен мъж, който се опитва да покаже своята мъжественост. Те ще го възприемат като глупав и безразсъден акт.
Цзян реагира веднага:
— Ако искаме да оцелеем като нация, ако искаме да оцелеем като управници на един могъщ Китай, трябва да накараме американците да разберат, че не могат да ни притискат повече. Другари, не допускайте грешка. Животът на всички тук е поставен на тази маса — с тези думи той прикова вниманието на присъстващите. — Не съм казал, че трябва да нанесем ядрен удар на Америка. Предложих да им демонстрираме нашата решимост и ако те ни притиснат твърде много, да ги накажем — тях и руснаците. Другари, предлагам да заредим ракетите си, да ги приведем в готовност и тогава Шен да каже на американците, че съществуват граници, които те не могат да преминат, без това да доведе до най-тежките възможни последствия.
— Не! — скочи Фан. — Това е равносилно на отправяне на заплаха за ядрена война. Не трябва да правим подобно нещо!
— Ако не го сторим, тогава всички ние сме обречени — каза министърът на държавната сигурност Тан Дъсъ. — Съжалявам, Фан, но тук Цзян е прав. Това са единствените оръжия, с които можем да накараме американците да отстъпят. Те ще се изкушат да ги ударят и ако го направят…
— Ако го направят, тогава ще се наложи да ги използваме, защото ако ни отнемат тези оръжия, нищо повече не може да ги спре да ни нападнат и да унищожат всичко, което сме изградили през последните шестдесет години — заключи Цзян. — Предлагам да гласуваме.
Внезапно и безразсъдно, помисли си Фан, този форум пое по пътя на безумието, което щеше да отведе страната до гибел. Очевидно той бе единственият, който осъзна това, защото за първи път в живота си застана срещу останалите. Най-сетне заседанието свърши. Членовете на Политбюро се качиха в лимузините и се прибраха по домовете си. Нито един от тях не мина пътем през площад „Тянанмън“ и всички заспаха, веднага щом се прибраха вкъщи.
На площадката имаше двадесет и пет UH-60A „Блекхоук“ и петнадесет апача. Всеки вертолет имаше допълнителни криле, монтирани от двете страни на фюзелажа. На тези на блекхоуките бяха подкачени само допълнителни баки с гориво, докато апачите носеха и балки с НУРС-ове. Екипажите се бяха събрали и проучваха картите.
Кларк слезе от самолета пръв. Той бе облечен в своя черен екип, тип „нинджа“. Един войник поведе него и Кирилин, който носеше светлата бойна униформа на руските авиодесантчици, към полковник Бойл.
— Здрасти, Дик Бойл.
— Аз съм Джон Кларк, а това е генерал-лейтенант Юрий Кирилин. Аз съм от „Рейнбоу“ — поясни Джон. — Той е от Спецназ.
Бойл отдаде чест.
— Е, аз съм вашият шофьор, господа. Целта се намира на седемстотин и шестнадесет мили оттук. Можем да стигнем дотам с горивото, което носим, но на връщане ще трябва да дозаредим. Ще направим това точно тук — той показа една точка върху полетната карта, — ако имаме късмет. Това е хълм, разположен западно от едно градче, което се казва Чъчън. Два С-130 ще хвърлят там контейнери с гориво. Ще имаме ескорт, който ще ни осигурява поддръжка отгоре — F-15 и няколко F-16, които ще се заемат с радарите по трасето, а когато стигнем тук, осем F-117 ще подпукат тази база за изтребители в Аншан. Това трябва да бъде достатъчно, за да ни спести проблемите с китайската авиация. Сега, ракетната база има охранително подразделение, за което се предполага, че е в състав до батальон. То е в тези бараки тук — този път той посочи една сателитна снимка, — и пет от моите апачи ще го ударят с НУРС-ове. Останалите ще осъществяват директна поддръжка. Единственият въпрос, който остава да изясним, е колко близо до тези ракетни силози искате да ви свалим.
— Ще кацнем направо върху тях — отговори Кларк и погледна към Кирилин.
— Съгласен съм, колкото по-близо, толкова по-добре.
Бойл кимна.
— Добре. Върху корпуса на всеки хеликоптер е изписан номерът на силоза, до който ще кацне. Аз ще летя отпред и ще сляза до този тук.
— Това означава, че аз идвам с вас — каза му Кларк.
— Колко души?
— Десет без мен.
— Добре, боекомплектите ви за химическа защита са във вертолета. Обличайте се и да потегляме. Клозетът е натам — посочи Бойл. За препоръчване бе всеки да се облекчи преди началото на полета. — Петнадесет минути.
Кларк се запъти в указаната посока, следван от Кирилин. Двамата стари воини знаеха какво трябва да правят в повечето случаи, а това бе също толкова важно, колкото да заредиш оръжието си.
— Бил ли си по-рано в Китай, Джон?
— Не. Само в Тайван, веднъж преди много време, колкото да ме изчукат, да ме посинят и да ме татуират.
— Сега няма такава опасност. Знаеш ли, и двамата сме вече твърде стари за това.
— Знам — каза Кларк, докато вдигаше ципа си. — Обаче няма да стоиш отзад, нали?
— Водачът трябва да бъде с хората си, Иван Тимофеевич.
— Така е, Юрий. Успех.
— Те няма да нанесат ядрен удар на моята страна или на твоята — обеща Кирилин. — Не и докато съм жив.
— Знаеш ли, Юрий, добре би било да те има човек в трета група за специални операции.
