веднага от силоза!
Доказателството за правилността на наблюдението на Конъли дойде от силоз номер 8, който се намираше на юг от Прайс. Бетонната структура, която лежеше върху съоръжението, полетя във въздуха и изпод нея, като от кратер на вулкан, започнаха да излизат пламъци и дим. Секунди по-късно същото се случи и със силоз номер 1, техният. От отвора на избитата врата във всички посоки полетяха огнени кълба.
Инфрачервените характеристики не можеха да останат незабелязани. Над екватора един от спътниците забеляза топлинния взрив и предаде информацията в Сънивейл, Калифорния. Оттам тя бе прехвърлена в командването на ПВО на САЩ за Северна Америка, чието седалище бе разположено под земята в Шайен Маунтин, Колорадо.
— Пуск! Вероятен пуск в Сюанхуа!
— Какво? — попита главнокомандващият на ПВО за Северна Америка.
— Имаме взрив, голям, два големи взрива в Сюанхуа — отговори му младата жена пред терминала, която носеше отличителните знаци на капитан. — Мамка му, ето още един.
— Добре, капитане, успокой се — каза й армейският генерал. — Група за специални операции атакува базата в момента. Успокой се, момиче.
В контролния бункер мъжете въртяха ключовете. Генералът, командващ базата, никога не бе мислил, че това може да се случи. Е, съществуваше такава вероятност, нали в това се бе обучавал през цялата си кариера, но не, не това. Не. В никакъв случай.
Някой обаче се опитваше да унищожи базата и хората му, а той бе получил заповед и сега, като робот, какъвто бе обучен да бъде, генерал Сюн издаде необходимите разпореждания и завъртя главния ключ.
Хората от Спецназ се справяха добре. Четири силоза вече бяха извадени от строя. Една от руските групи успя да разбие вратата още при първия си опит. Този екип, воден лично от генерал Кирилин, изпрати вътре техническия си гений, който откри насочващия модул и го раздроби с изстрели от личното си оръжие. Поне една седмица щеше да бъде необходима, за да се ремонтира тази ракета, но за да бъде сигурен, че подобно нещо няма да се случи, руският боец закрепи експлозивен заряд за корпуса от неръждаема стомана и нагласи часовниковия механизъм на петнадесет минути.
— Готово! — извика той.
— Вън! — заповяда Кирилин. Генерал-лейтенантът, който сега се чувстваше като кадет от школата за парашутисти, събра хората си и ги поведе на бегом към пункта за изтегляне, откъдето трябваше да ги вземат хеликоптерите. Той се огледа наоколо и остана изненадан от пламъците на север…
… и още по-изненадан, когато видя, че капаците на силоз номер 3 се движат. Най-близката група бе само на триста метра оттам и Кирилин видя как един от неговите спецназовци се затича към внезапно отворилата се шахта, метна нещо вътре и побягна обратно като заек…
… защото три секунди по-късно ръчната граната, която той бе хвърлил, избухна, като взриви цялата ракета. Боецът изчезна в огнения ад, който създаде, за да не се появи никога повече…
… но в този момент се случи нещо още по-лошо. От вентилационните отвори на силози номер 5 и номер 7, отляво и отдясно, изригнаха два вертикални фонтана от плътен бяло-жълт пламък и след по-малко от две секунди се появиха тъпите носове на две междуконтинентални балистични ракети.
— Мамка му! — пое дълбоко въздух пилотът на апача с кодово име Гега две. Той кръжеше на около километър от мястото и без да се замисля нито за миг, наведе носа надолу и завъртя дросела, за да ускори щурмовия си хеликоптер към излитащата ракета.
— Хванах я — каза стрелецът. Той превключи на 20-милиметровото оръдие и натисна спусъка. Трасиращите боеприпаси се стрелнаха към целта като лазерен лъч. Първият откос пропусна, но стрелецът коригира мерника и изпрати втория в горната част на ракетата…
… Последвалата експлозия обърна Гега две по гръб. Пилотът се опита да продължи въртенето, за да овладее машината и успя да я стабилизира на около една четвърт от втория оборот. В този миг видя как разрастващото се огнено кълбо от експлодиралото гориво на ракетата пада надолу и се стоварва върху силоз номер 9 и върху мъжете, които обезвреждаха „птичката“ в него.
Последната оцеляла ракета напусна силоза си, преди бойците край него да успеят да направят каквото и да било. Двама от тях се опитаха да открият огън с личното си оръжие, но пламъците ги изпепелиха още преди да успеят да натиснат спусъците. Друг апач се стрелна натам, за да повтори онова, което бе сторил Гега две, но откосите не достигнаха целта и ракетата CSS-4 изчезна в небето.
— Ох, мамка му! — простена слушалката в ухото на Кларк. Беше гласът на Динг. — Ох, мамка му!
Джон отново извади сателитния си телефон.
— Да, как върви? — попита Ед Фоли.
— Една се измъкна, една избяга, човече.
— Какво?
— Чу ме. Унищожехме всички без една, а тя излетя… тръгна на север, но бе наклонена малко на изток. Съжалявам, Ед. Опитахме.
Няколко секунди бяха необходими на Фоли, за да събере мислите си и да отговори.
— Благодаря, Джон. Май трябва да свърша някои неща тук.
— Ето още една — каза капитанът.
Главнокомандващият на ПВО за Северна Америка се опитваше да запази хладнокръвие, доколкото можеше. Да, изпратен бе екип за специални операции, чиято задача бе да опустоши тази китайска ракетна ферма, така че той очакваше да се появят някои горещи светлинки на екрана и, слава богу, досега всички бяха на земята.
— Това трябва да са всички — обяви генералът.
— Сър, една се движи. Това е пуск.
— Сигурна ли си?
— Вижте, сър, петното се отдалечава от базата — припряно започна тя. — Реален пуск, реален пуск, реална заплаха! О, боже…
— Ох, мамка му — реагира главнокомандващият на ПВО за Северна Америка. Той пое дълбоко въздух и вдигна слушалката на Златния телефон. Не, първо трябваше да позвъни в НВКЦ — Националния военен команден център.
Старши дежурен офицер там в момента бе един бригаден генерал от морската пехота на име Съливан. Обади се той, защото телефонът за пряка връзка с командването на ПВО за Северна Америка не звънеше толкова често.
— НВКЦ, тук бригаден генерал Съливан.
— Командващият на ПВО е. Имаме реален пуск, реална заплаха от ракетната база Сюанхуа в Китай. Повтарям, имаме реален пуск, реална заплаха от Китай. Насочва се на изток, идва към Северна Америка.
— Мамка му — реагира морският пехотинец.
— Точно така.
Процедурите се записваха. Той се обади първо във военния кабинет на Белия дом.
Райън се подготвяше за вечеря със семейството си. Тази вечер бе необичайна, тъй като по програма нямаше никакви официални ангажименти, никакви речи и това бе добре, защото иначе все се появяваха репортери и задаваха въпроси, а после…
— Кажи го пак — каза Андреа Прайс О’Дей в скрития в ръкава си микрофон. — Какво?
В този момент още един агент на службата за охрана влетя в стаята.
— Походен ред! — обяви той. Тази кодова фраза често бе оттренирвана, но никога досега не бе