изричана наистина.
— Какво? — каза Джак половин секунда преди съпругата му да реагира по същия начин.
— Г-н президент, трябва да изведем оттук вас и семейството ви — обясни Андреа. — Хеликоптерите на морската пехота вече са на път.
— Какво става?
— Сър, командването на ПВО докладва за движеща се към нас балистична заплаха.
— Какво? Китай?
— Това е всичко, което знам. Да тръгваме, веднага — настоя Андреа.
— Джак — разтревожено каза Кети.
— Добре, Андреа — президентът се обърна. — Трябва да вървим, мила. Още сега.
— Но… какво става?
Той я вдигна на крака и я съпроводи до вратата. Коридорът бе изпълнен с агенти. Трентън Кели държеше Кайл Дениъл — лъвиците пазителки на бебето не се виждаха никъде и с тяхната задача се бе нагърбила охраната на другите деца. В един момент се оказа, че в асансьора няма достатъчно място. Семейство Райън тръгнаха първи. Повечето агенти слязоха до приземния етаж, тичайки надолу по широкото стълбище от бял мрамор.
— Чакайте! — извика друг агент и вдигна лявата си ръка. В дясната държеше пистолета си, това не бе нещо, което можеше да се види често. Те спряха, както им бе заповядано — дори президентът нямаше навика да спори с мъже, извадили оръжие.
Райън мислеше бързо.
— Андреа, къде отивам?
— Вие отивате в Нийкап. Вицепрезидентът Джексън ще се присъедини към вас. Семействата ви заминават с „Еър форс 1“.
Във военновъздушна база Андрюс, която се намираше в покрайнините на Вашингтон, пилотите от Първа вертолетна ескадрила на ВВС на САЩ тичаха към своите машини „Бел Хюи“. Всеки бе прикрепен към някой от ръководителите на страната и всеки знаеше къде се намира неговият „пътник“ в момента благодарение на постоянно актуализираната информация от службата за сигурност. Тяхната работа бе да съберат членовете на кабинета и да ги откарат от Вашингтон до предварително определени места, които бяха считани за сигурни. След по-малко от три минути вертолетите се вдигнаха във въздуха и се разпръснаха в различни посоки.
— Джак, какво означава това?
Съпругата му не се плашеше лесно, но сега това се бе случило.
— Скъпа, докладваха ни, че към Америка лети балистична ракета, а най-сигурното място в подобна ситуация е във въздуха. Затова ти и децата ще бъдете откарани до „Еър форс 1“. Аз и Роби отиваме в Нийкап.
— Какво означава това? — настоя първата дама.
— Лошо е, но засега не знам нищо повече.
На остров Шемия от Алеутския архипелаг огромният радар „Кобра Дейн“ сканираше небето в северна и в западна посока. Той често засичаше различни сателити, които по принцип летяха по-ниско от бойните глави на междуконтиненталните балистични ракети, но компютърът анализираше траекториите на всяко тяло, попаднало в обхвата на системата, и определи точно какво представлява въпросният обект — той се движеше твърде високо за изкуствен спътник на ниска орбита и прекалено бавно за ракета носител.
— Каква е траекторията? — обърна се един майор към сержанта пред терминала.
— Компютърът казва, че се насочва към източния бряг на Съединените щати. След няколко минути ще знаем повече… засега е някъде между Бъфало и Атланта.
Тази информация автоматично бе предадена в командването на ПВО и в Пентагона.
Цялата военна машина на Съединените щати премина на най-висока предавка, като всеки елемент от нея стори това, когато информацията достигна до него. Част от този процес бе и крайцерът „Гетисбърг“, който бе привързан на кея във вашингтонската военноморска корабостроителница.
Капитан Блънди бе в каютата си за работа по време на престой в пристанище, когато звънна телефонът.
— Говори капитанът… подайте сигнал за бойна тревога, г-н Гибсън.
Из целия кораб зазвучаха електрическите сирени, а след тях и високоговорителите:
— Бойна тревога! Бойна тревога! — Всички по бойните си постове.
Грегъри бе в Бойния информационен център и провеждаше поредната симулация. Той погледна първи главен старшина Лийк.
— Какво означава това?
Лийк поклати глава.
— Сър, това означава, че този път не е симулация. Добре, момчета, да започваме включването на системата! — заповяда той на матросите.
Президентският хеликоптер кацна на Южната морава. Един агент от службата за охрана, който стоеше на вратата, надвика шума на двигателя:
— Хайде!
Кети се обърна:
— Джак, идваш ли с нас?
— Не, Кет, трябва да отида в Нийкап. Хайде, тръгвай. Ще се видим довечера, нали? — той я целуна бързо, прегърна децата, с изключение на Кайл, когото президентът взе от Кели, за да го подържи няколко секунди в ръцете си. После върна бебето на агента.
— Грижи се него — каза му той.
— Да, сър. Успех.
Райън проследи с поглед семейството си, докато всички влязоха в машината и големият „Сикорски“ се издигна във въздуха още преди някой да успее да затегне колана си.
В този миг се появи още един хеликоптер на морската пехота. В пилотското кресло седеше полковник Дан Малой. Тази машина бе VH-60. Вратите й се отвориха и Райън бързо се насочи натам. До него вървеше Андреа Прайс О’Дей. Двамата седнаха и закопчаха коланите си, след което хеликоптерът отново се вдигна във въздуха.
— А останалите? — попита Райън.
— Има убежище под Западното крило за около… — неубедително заекна тя. После млъкна и сви рамене.
— Ох, мамка му, какво ще стане с останалите? — попита Райън.
— Сър, аз трябва да се погрижа за вас.
— Но… какво…
В този миг специален агент Прайс О’Дей получи пристъп на гадене. Райън видя това, издърпа една хартиена торбичка, на която бе отпечатан президентският символ, и й я подаде. В момента прелитаха над паметника на Джордж Вашингтон. От дясната им страна бе югозападен Вашингтон, в който живееха хората от работническата и средната класа. Те караха таксита или чистеха офиси, бяха десетки хиляди… виждаха се долу под него, разхождаха се в парка или седяха върху тревата, просто хора…
А там останаха някъде около стотина. Двадесетина от тях може би щяха се съберат в убежището под Западното крило… но какво ще стане с останалите, с онези, които оправяха леглото му, които сгъваха чорапите му и му лъскаха обувките, онези, които сервираха вечерята и се грижеха за децата. Какво щеше да стане с тях, запита се президентът. Тях кой ще ги отведе в безопасност?
Райън се обърна отново, за да види паметника на Вашингтон и мемориала на Линкълн. Той бе в една редица с тези мъже, намираше се в град, който носеше името на единия и бе спасен от другия по време на война… а сега бягаше от опасността… ето Капитолия, в който се помещаваше Конгресът. Сега там работеха,
