камера с десеткратно увеличение, която сега показваше летящата към тях балистична ракета като безформено бяло петно, нещо като метеор, помисли си Райън.

— Прехващане след четири, три, две, едно… Ракетата се приближи до целта, но избухна зад нея. — Огън две!

„Гетисбърг“ отново потръпна.

— Две тръгна чисто! — съобщи същият глас.

Сега китайската ракета бе над Харисбърг, Пенсилвания, и бе „намалила“ скоростта си до тринадесет хиляди мили в час…

Излетя трета ракета, след секунда я последва и четвърта. При специалния автоматичен режим компютърът изстрелваше ракети, докато не получеше съобщение, че целта е унищожена. Това уреждаше всички в Бойния информационен център.

— Останаха само две Block-IV — каза началникът на оръжейната секция.

— Няма проблем, те са евтини — спокойно отбеляза капитан Блънди. — Хайде, бебче!

Номер две също експлодира зад целта, както показа телевизионната камера.

— Три, две, едно, сега!

Същото стори и номер три.

— Ох, мамка му, ох, боже! — възкликна Грегъри. Всички обърнаха глави към него.

— Какво? — попита Блънди.

— Инфрачервените търсещи системи — те се насочват към центроида на източника на инфрачервена светлина, а това е зад ракетата.

— Какво? — попита Райън. Стомахът му се бе свил на топка.

— Най-ярката част от целта е зад самата цел. Ракетите се насочват натам! Ох, мамка му! — ужасено отвърна д-р Грегъри.

— Пет тръгна, шест тръгна… и двете излетяха чисто — съобщи гласът отдясно.

Китайската ракета сега бе над Фредерик, щата Мериленд, и приближаваше вече с дванадесет хиляди възела…

— Това е, Block-IV свършиха.

— Активирай Block-Ill — без да се замисли, заповяда Блънди.

Следващите две прехващащи ракети направиха същото като предшественичките си — приближиха се на по-малко от метър до целта, но избухнаха точно зад нея, а скоростта й надвишаваше значително степента на възпламеняване на експлозивния заряд на бойните глави на S2-ER, така че поразяващите осколки не можеха да я настигнат…

— Огън седем! Чисто — „Гетисбърг“ потръпна отново.

— Тази е с радарно насочване — каза Блънди, като стисна юмрук пред гърдите си.

— Пет и шест се представиха точно като предишните четири, пропускайки целта едва с няколко метра.

Още едно потръпване.

— Осем! Чисто!

— Трябва да я ударим, преди да слезе на хиляда и петстотин метра. След това вече може да избухне — отвърна Грегъри.

— На такова разстояние мога да я поразя с петинчовото си оръдие — каза Блънди. В гласа му започна да се прокрадва страх.

Райън се чудеше защо не трепери. Смъртта бе протягала студените си ръце към него неведнъж… в центъра на Лондон… в собствения му дом… в „Червеният октомври“… на онзи безименен хълм в Колумбия. Един ден щеше да го докосне. Дали това щеше да стане днес? Той дръпна за последен път от цигарата и я смачка в алуминиевия пепелник.

— Добре, ето седем приближава — пет, четири, три, две, едно — сега!

— Пропусна! Мамка му!

— Девет тръгна… Десет тръгна… и двете чисто! Свършихме ракетите — съобщи невидимият старшина. — Това е, момчета.

Китайската балистична ракета премина над околовръстното шосе на окръг Колумбия — междущатска магистрала 695, и сега бе на по-малко от шест хиляди метра, светейки в тъмнината като метеор, за каквато я помислиха някои хора и я посочиха на други до тях. Ако продължаваха да я следят с поглед до взрива, очите им щяха да експлодират и те щяха да умрат слепи…

— Осем пропусна! Само на един шибан косъм! — гневно обяви гласът. На телевизионния екран взривът изглеждаше на сантиметри от целта.

— Остават още две — каза началникът на оръжейната секция.

Горе предният радар SPG-62 заливаше целта с вълни в рентгеновия обхват. Издигащата се ракета SM-2, чийто реактивен двигател продължаваше да гори, се насочи по отразения сигнал, фокусира източника на отразената енергия и се устреми към него като нощна пеперуда към пламък — робот-камикадзе с размерите на малка кола, който се движеше с близо две хиляди мили в час и търсеше обект, летящ шест пъти по- бързо… две мили… една миля… деветстотин метра… петстотин метра… сто мет…

… и метеорът на телевизионния екран се превърна в сноп искри и пламъци…

— Да! — изкрещяха в един глас двадесет мъже.

Камерата проследи падащите искри. На съседния екран радарът показа, че те се изсипват в централната част на Вашингтон.

— Трябва да се изпратят хора да съберат тези отломки. Някои от тях ще са плутоний, а пипането му не е много здравословно — каза Грегъри и се облегна на една колона. — Закачи я на косъм. О, Боже, как успях да оплескам програмата си по такъв начин?

— Не бих се косил толкова много, д-р Грегъри — отвърна му първи главен старшина Лийк. — Вашият софтуер помогна на последната да се насочи по-добре. Мисля, че искам да те почерпя една бира, приятел.

Обикновено новините не се връщат бързо там, където в действителност биват създадени. След като издаде заповедта за изстрелване на ракетите, министърът на отбраната Лю започна да се чуди какъв би трябвало да е следващият му ход. Съвсем ясно бе, че не може да се върне обратно в леглото. Америка най-вероятно щеше да отвърне на удара и затова първото нещо, което здравият разум му подсказа, бе да се разкара някъде по-далеч от Пекин. Той стана, посети тоалетната, наплиска лицето си с вода и умът му отново се блъсна в тухления зид. Какво да прави? Единственият човек, на когото можеше да се обади, бе Цзян Хансан. Свърза се и започна да говори много бързо.

— Ти си… какво се е случило, Лю? — попита старшият министър без портфейл с неподправена тревога.

— Някой, руснаците или американците, не съм сигурен, нападнаха ракетната ни база в Сюанхуа и се опитаха да унищожат ядрените ни стратегически оръжия. Наредих на командира на базата да ги изстреля, разбира се — каза Лю на колегата си с глас, който излъчваше едновременно предизвикателство и самооправдание. — Така се разбрахме на последното ни заседание, нали?

— Лю, да, ние обсъдихме тази възможност. Само че ти си ги изстрелял, без да се посъветваш с нас? — попита Цзян. Подобни решения винаги се вземаха колективно, никога еднолично.

— Какво друго можех да сторя, Цзян? — отвърна с въпрос маршал Лю. — Ако се бях поколебал дори за момент, нямаше да има повече какво да се изстреля.

— Разбирам — отвърна министърът без портфейл. — И какво става сега?

— Ракетите летят. Първите трябва да ударят целите си — Москва и Ленинград, след около десет минути. Нямах избор, Цзян. Не можех да им позволя да ни обезоръжат напълно.

Цзян искаше да ругае и да крещи срещу военния, но от това нямаше да има никаква полза. Станалото — станало. Безсмислено бе да се хаби интелектуална и емоционална енергия за нещо, което вече не можеше да се промени.

— Добре. Ще трябва да се съберем. Аз ще свикам Политбюро. Ела веднага в сградата на Министерски