да охраняват. Сега бе негов ред да се колебае.
— Сега нека всички се успокоят — каза Фан, като бавно избута стола си назад. — Вие, другарю майор, знаете ли кой съм аз?
— Да, другарю министър, но…
— Добре, другарю майор. Първо дайте отбой на хората си. Не искаме някой да бъде убит тук. Вече загинаха достатъчно хора.
Офицерът огледа залата. Явно още никой не искаше да говори и в създалия се вакуум бяха изречени ако не думите, които искаше да чуе, то поне такива, които имаха някаква тежест. Той се обърна и безмълвно, само с един жест, нареди на хората си да отпуснат оръжията.
— Много добре. Сега, другари — каза Фан, като се обърна към колегите си, — предлагам да направим някои промени тук. Първо, министър Шен трябва да се свърже с Америка и да каже, че се е случил ужасен инцидент, че се радваме, защото той не доведе до човешки жертви, и че отговорните за тази грешка ще бъдат наказани от нас. В тази връзка настоявам за незабавния арест на премиера Ху, на министъра на отбраната Лю и на министър Цзян. Те са хората, въвлекли ни в тази глупава авантюра в Русия, която може да доведе до гибелта на всички ни. Вие тримата застрашихте нашата страна и ще трябва да платите за престъплението, което извършихте спрямо народа.
— Другари, нека да гласуваме — каза Фан.
Отново всички бяха единодушни. Дори Тан и министърът на вътрешните работи Тун кимнаха в знак на съгласие.
— Сега, Шен, ти незабавно ще предложиш на Русия и на Америка прекратяване на враждебните действия, като ще им кажеш, че виновните за тази опустошителна авантюра ще бъдат наказани. Съгласни ли сме с това, другари?
Съгласни бяха.
— Що се отнася до мен, аз мисля, че всички ние трябва да благодарим на Небесата за възможността да сложим край на тази лудост. Нека сторим това бързо. Сега аз ще поговоря с тези млади хора, за да разбера какво друго ги интересува. Вие, другарю майор, ще отведете тримата задържани в затвора. Цян, ще останеш ли с мен да поговорим със студентите?
— Да, Фан — отвърна финансовият министър. — За мен ще бъде удоволствие.
— И така, млади хора — каза Фан на онзи, който се държеше като водач, — какво искате да обсъдим?
Хеликоптерите „Блекхоук“ летяха по обратния път. Презареждането мина без проблеми, но скоро стана ясно, че са загубили почти тридесет души, всичките руснаци, по време на атаката над Сюанхуа. На Кларк не му бе за първи път да вижда как загиват добри мъже. Определящият фактор тук бе единствено липсата на късмет, но подобно обяснение трудно можеше да бъде дадено на току-що овдовяла жена. Другата мисъл, която го тормозеше, бе свързана с единствената излетяла ракета. Той видя как тя се наклони на изток. Ракетата не бе потеглила към Москва и това бе всичко, което знаеше за момента. По време на обратния полет пазеха радиомълчание, а той не можеше да се обади по сателитния си телефон, защото в някакъв момент бе паднал и счупил антената в горния край на проклетото нещо. Беше се провалил. Това бе всичко, което знаеше, и въображението му бе недостатъчно, за да си представи последствията. Единственото успокоение, за което можеше да се сети, бе, че никой от семейството му не живееше в близост до някоя от евентуалните цели. Много други хора обаче живееха точно там. Най-сетне хеликоптерът кацна, вратите се отвориха и бойците започнаха да изскачат отвътре. Кларк видя генерал Дигс и се насочи към него.
— Колко лошо?
— Флотата я е свалила над Вашингтон.
— Какво?
— Генерал Мур ми каза това. Някакъв крайцер — мисля, че каза „Гетисбърг“, е свалил копелето насред Вашингтон. Извадили сме късмет, г-н Кларк.
Краката на Джон почти му изневериха, когато чу тази новина. През последните пет часа не можа да прогони от съзнанието си образа на една голяма ядрена гъба с неговото име върху нея над някой американски град, но Бог, късметът или който и да е там се бе намесил и бе оправил нещата.
— Какво става, г-н К.? — попита Чавес със значителна доза безпокойство в гласа си. Дигс каза и на него.
— Флотата? Шибаната флота? Да му се не види. Значи и тях ги бива за нещо, а?
Джак Райън вече бе пийнал доста и ако медиите научеха това, щеше да стане доста неприятно. Кабинетът му се бе завърнал във Вашингтон, но той отложи заседанието за следващата сутрин. Трябваше му време, за да помисли какво трябваше да бъде направено. Най-очевидният отговор бе онзи, който умниците от телевизионния екран не преставаха да налагат, но Джак не искаше дори да мисли за подобен вариант, още по-малко да прибягва до него. Длъжни бяха да намерят по-добро решение на проблема от масовата касапница. Като си помисли човек, че всичко започна с това, че някакво ченге, което обича да гърми, застреля един италиански кардинал и един баптистки свещеник. Наистина ли светът се въртеше по един толкова перверзен начин?
„Това“, помисли си Джак, иска „още едно питие.“
Все пак от всичко това трябваше да има и някаква полза. Човек трябваше да си извлича поуки от подобни неща. Какви обаче можеха да са те? Президентът на САЩ се почувства доста объркан. Всичко се бе случило прекалено бързо. Той бе стигнал до ръба на една пропаст, толкова дълбока и ужасяваща, че все още стоеше пред очите му, а подобни неща трудно се преодоляваха. Вече не мислеше за непосредствената си среща със смъртта, но не можеше да забрави милионите, които загинаха. Истината бе, че съзнанието му бе блокирано от всичко това, той не можеше да анализира, да свързва фактите така, че да може да предприеме следващата стъпка. Това, което наистина желаеше, бе да прегърне семейството си, за да се увери, че светът все още е такъв, какъвто самият той би искал да бъде.
Хората очакваха от него да бъде супермен, някакво богоподобно същество, способно да се справи с неща, с които другите не можеха. Може би бе проявил смелост, като остана във Вашингтон, но след това идваше празнотата и той имаше нужда от нещо извън самия него, което да възстанови самочувствието му. Кладенецът, от който черпеше сили, не бе бездънен и този път кофата бе се изтърколила надолу.
Телефонът звънна. Вдигна го Арни.
— Джак? Скот Адлер е.
Райън се пресегна за слушалката.
— Да, Скот, какво има?
— Току-що постъпи обаждане от Бил Килмър, заместник-ръководителя на мисията ни в Пекин. Изглежда, външният министър Шен преди малко се е отбил в посолството. Извинили са се, че са изстреляли ракетата. Казали са, че това е било ужасен инцидент и че се радват, че тя не се е задействала…
— Много мило от тяхна страна — отбеляза Джак.
— Добре, който и да е издал заповедта за пуска, вече е арестуван. Поискали са помощта ни за прекратяване на враждебните действия. Шен е казал, че ще положат всички възможни усилия в тази насока. Заявил е, че са готови да обявят безусловно прекратяване на огъня, да изтеглят силите си на своя територия и да обсъдят репарации за Русия. Те се предават, Джак.
— Така ли? Защо?
— Изглежда, е имало някакво въстание в Пекин. Донесенията са доста откъслечни, но изглежда, че правителството им е паднало. Министър Фан Ган май е временният лидер. Това е всичко, което знам, Джак, но то ми се струва едно добро начало. С твое разрешение и със съгласието на руснаците, мисля, че можем да приемем предложенията им.
— Одобрявам — каза президентът, без да се замисля много.
„По дяволите“, помисли си Райън, „няма какво толкова да се мисли, когато става дума за прекратяването на една война.“
— Сега какво? — попита той на глас.
— Ами мисля да се свържа с руснаците, за да се уверя, че и те ще приемат. Мисля, че ще го сторят. После можем да започнем да договаряме подробностите. На практика ние държим всички козове, Джак.
