По същото време във Вашингтон на един редови служител от ЦРУ му хрумна една идея. Те въвеждаха и показваха директно в Интернет информацията от бойното поле в Сибир, защото независимите новинарски емисии не се излъчваха на територията на Китайската народна република.

— Защо — попита служителят своя пряк ръководител — да не им пуснем и Си Ен Ен?

Решението бе взето моментално, макар вероятно да бе неправомерно и да нарушаваше законите за авторското право. В конкретния случай обаче здравият разум надделя над бюрократичните съображения. Си Ен Ен бързо прецени, че може да представи сметката по-късно.

И така, час и двадесет минути след събитието http://www/darkstarfeed.cia.gov/siberiabattle/realtime.ram започна да излъчва записите от почти състоялото се унищожение на Вашингтон. Новината, че е направен неуспешен опит за започване ядрена война шокира студентите на площад „Тянанмън“. Мисълта, че самите те могат да бъдат целите на ответния удар, предизвика не само страх, но и гняв в младежките им сърца. Вече бяха около десет хиляди. Много от тях носеха портативните си компютри и с помощта на мобилни телефони следяха информацията по Интернет. Местоположението им в тълпата можеше да бъде определено на спътниковия видеоматериал по обособените по-плътни групички младежи около тях. Водачите на демонстрацията се събраха и започнаха да говорят помежду си. Те осъзнаваха, че трябва да сторят нещо, просто все още не знаеха точно какво. Единственото, което знаеха със сигурност, бе, че можеха да се окажат лице в лице със смъртта.

Страстите се нагорещяваха и от коментаторите на Си Ен Ен, които нахлуха в студиата си в Атланта и в Ню Йорк и започнаха да изказват мнения, че най-вероятната реакция на Америка е да отвърне подобаващо на китайското нападение. Един репортер попита какво означава „подобаващо“ и отговорът, който получи, бе предсказуем.

Студентите на площад „Тянанмън“ вече не мислеха толкова за собственото си оцеляване, колкото за спасението на своята нация — милиард и триста хиляди души, чиито съдби бяха заложени на карта от лудите в Политбюро. Сградата на Министерския съвет не бе много далече и тълпата се насочи натам.

По това време на площада на Небесното спокойствие вече имаше малко по-сериозно полицейско присъствие. Сутрешните патрули отмениха колегите си от нощната смяна и видяха голямата група младежи, което ги изненада доста, защото това не бе споменато по време на сутрешния инструктаж в участъка. Мъжете, които отстъпваха от дежурство, обясниха, че не се е случило абсолютно нищо, което да противоречи на закона и че, доколкото знаят, това е просто спонтанна демонстрация в подкрепа на смелите войници на Народоосвободителната армия в Сибир. И така на площада имаше малко редови патрулни пазители на реда и още по-малко представители на Народната въоръжена полиция. В конкретната ситуация това вероятно нямаше значение. Групата студенти се събра в по-плътна формация и изненадващо дисциплинирано се отправи към седалището На правителството на своята страна. Когато се приближиха достатъчно, видяха, че сградата се охранява от въоръжени мъже. Полицаите не бяха подготвени за появата на толкова много хора. Най-старшият от тях — някакъв капитан, се насочи към студентите сам и попита кой отговаря за групата, само за да бъде избутан настрани от един двадесет и две годишен студент по машиностроене.

Като офицер от полицията той не бе свикнал да не обръщат внимание на думите му, така че случилото се абсолютно го обърка. Капитанът вече гледаше гърба на отдалечаващия се младеж, който би трябвало да замръзне на място, когато му заповядаха. В качеството си на представител на властта той очакваше, че студентите ще спрат като един по негова команда, защото така предполагаше законът в Народната република, но като всички твърди неща законът бе чуплив, а зад него нямаше нищо. В сградата имаше общо около четиридесет въоръжени мъже, но всички те бяха в задната част на първия етаж, защото министрите не обичаха повече от един-двама селяни с оръжие да се мотаят пред очите им. Четиримата дежурни офицери на главния вход просто бяха пометени, когато тълпата нахлу през голямата двойна врата. Всички извадиха пистолетите си, но само един стреля, като рани трима студенти, преди да бъде повален на земята и изпратен в безсъзнание с ритници. Останалите трима се втурнаха към главния пункт, за да повикат подкрепление. През това време студентите вече тичаха нагоре към втория етаж по широкото церемониално стълбище.

Залата за заседания на Политбюро бе шумоизолирана като предпазна мярка срещу евентуално подслушване. Шумоизолацията обаче действаше двупосочно, така че хората около голямата маса не чуха нищо, докато коридорът не се изпълни със студенти само на петдесет метра от тях, но дори тогава единствената реакция на министрите бе да завъртят глави към вратата с раздразнение…

… Въоръжената охрана се раздели на две групи, като едната се затича към предната част на първия етаж на сградата, а останалите тръгнаха по задното стълбище към втория етаж, водени от един майор, който бе решил да евакуира министрите. Нещата се развиха прекалено бързо и на практика без предупреждение, защото градската полиция изпусна топката, а после вече нямаше време да се викат въоръжени подкрепления. Групата от първия етаж се затича към стената от студенти. Командир на двадесетимата полицаи, въоръжени с автомати, беше един капитан, който се поколеба да издаде заповед за стрелба, защото студентите, които виждаше пред себе си, бяха повече от патроните в пълнителите на хората му и колебаейки се, той изгуби инициативата. Множество младежи се приближиха към въоръжените мъже с вдигнати ръце и започнаха да им говорят с вразумяващ тон, който бе в пълно противоречие с разгневената тълпа зад тях.

На втория етаж нещата се развиха по друг начин. Майорът там не се поколеба изобщо. Той накара хората си да вдигнат автоматите и да изстрелят предупредителен залп нагоре, за да уплашат нашествениците. Студентите обаче не се уплашиха и продължиха да нахлуват през страничните врати на главния коридор, една от които принадлежеше на залата, в която заседаваше Политбюро.

Внезапната поява на петнадесетина младежи привлече вниманието на всеки от министрите.

— Какво е това! — изрева Цзян Хансан. — Кои сте вие?

— А ти кой си? — презрително запита студентът по машиностроене. — Ти ли си онзи маниак, който започна ядрена война?

— Няма такава война — кой ви каза подобна глупост? — попита маршал Лю. Униформата му им показа кой бе той.

— А ти си онзи, който изпрати войниците ни да загинат в Русия!

— Какво е това? — попита министърът без портфейл.

— Мисля, че това е народът, Цзян — осведоми го Цян Кун и след малка пауза добави студено: — Нашият народ, другарю.

През това време в залата влязоха още студенти и охраната вече не можеше да поеме риска да стреля — прекалено много държавни мъже имаше там, на пътя на куршумите.

— Хванете ги, хванете ги! Те няма да посмеят да стрелят тук! — извика един студент. Двойки и тройки младежи се насочиха към всеки от седящите около масата.

— Кажи ми, момче — кротко попита Фан стоящия най-близко до него студент, — как научихте всичко това?

— Чрез компютрите си, разбира се — отвърна младежът малко неучтиво, но без да прекалява.

— Е, човек намира истината там, където може — отбеляза възрастният министър.

— Е, дядо, вярно ли е?

— Да, със съжаление трябва да кажа, че е вярно — отвърна му Фан, без да знае какво потвърждава.

В този момент пристигна и втората група въоръжени пазачи. Водени от офицера с пистолет в ръка, те си запробиваха път навътре в залата с широко отворени очи. Студентите не бяха въоръжени, но майорът осъзна, че ако хората му откриеха огън в тази зала, сред загиналите щяха да бъдат и онези, които трябваше