— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да го доказваме на практика.
— Да, да, капитане. Ядрена ракета, насочена към някой град, е лошо нещо.
— Амин.
Вече бяха около пет хиляди и продължаваха да идват още, известени по мобифоните, каквито, изглежда, всички имаха. Някои дори носеха портативни компютри, свързани с клетъчните им телефони, така че да могат да се включват в Интернет директно оттук, от площада. Нощта бе ясна, нямаше дъжд, който да повреди компютрите. Водачите на тълпата — сега те вече я възприемаха като демонстрация, ходеха да разберат нещо повече, след което се връщаха при приятелите си да им предадат новините. Първият голям студентски бунт на площад „Тянанмън“ бе координиран чрез факсове. Този бе направил един голям скок напред в технологично отношение. Младежите предимно се шляеха наоколо, разговаряха възбудено и се опитваха да привлекат още свои колеги. Първата подобна демонстрация се провали, но по онова време те бяха деца и не помнеха почти нищо от тогавашните събития. Всички бяха достатъчно възрастни и образовани, за да знаят какво трябва да се промени, но бяха твърде млади и неопитни, за да смятат, че промените в тяхното общество са невъзможни. Самите те не осъзнаваха колко опасна може да бъде тази комбинация.
Земята под тях бе тъмна и мрачна. Дори високочувствителните прибори за нощно виждане не помагаха, забелязваха се само грубите очертания на терена, предимно хребетите на различните хълмове и възвишения по пътя. Долу почти не се виждаха светлини. Имаше някакви къщи и други постройки, но по това време на нощта много малко хора бяха будни и осветлението навсякъде бе загасено.
Единствените движещи се източници на светлина, които можеха да видят, бяха краищата на роторите на вертолетите. Те бяха нагрети от въздушното триене толкова, че можеха да причинят изгаряне на кожата при допир, и достатъчно горещи, за да сияят в инфрачервения спектър, който приборите превръщаха във видим. Бойците в хеликоптерите бяха унесени в своеобразен транс от равномерните вибрации на машините и така, почти откъснати от действителността, те не забелязваха как тече времето.
Това не се отнасяше за Кларк. Той седеше на мястото си и разглеждаше внимателно сателитните снимки на базата в Сюанхуа, търсеше информация, която може би бе пропуснал първия или двадесет и първия път, когато ги проучваше. Вярваше в своите мъже. Чавес се бе превърнал в отличен тактически водач, а бойците, всичките опитни сержанти, щяха да изпълнят каквото им наредеше, доколкото позволяваха човешките възможности.
Руснаците в другите хеликоптери също щяха да се справят добре, помисли си той. По-млади — средно с около осем години от бойците на „Рейнбоу“, всички те бяха кадрови офицери, предимно лейтенанти и капитани с няколко майора „за цвят“. Всичките имаха висше образование и което бе по-важно, бяха носили униформа най-малко пет години. Още по-съществено бе, че всички те бяха силно мотивирани професионални войници, достатъчно умни, за да вземат самостоятелни решения, и опитни в боравенето с оръжие.
Мисията ще бъде успешна, помисли си Джон. Той се наведе, за да погледне часовника на контролния панел на хеликоптера. След четиридесет минути всичко щеше да стане ясно. Кларк се завъртя назад и през високочувствителния прибор видя, че небето на изток леко просветляваше. Щяха да ударят ракетната база точно преди зазоряване.
Задачата на блек джетовете бе адски лесна. Те пристигаха над целта един по един през тридесет секунди, всеки отваряше люковете на бомбения си отсек и пускаше по два боеприпаса през интервал от десет секунди. Всеки пилот поставяше лазерната си точка на предварително определено място от пистата, като през това време автоматичната система за навигация управляваше самолета. Боеприпасите представляваха обикновени 2000-фунтови бомби „Марк“-84, на които бяха монтирани насочващи системи „Пейвуей“-II от първо поколение и евтини — по 7,95 долара единия взривател, които се задействаха една секунда след удара, така че да направят дупки в бетона, дълбоки около три и широки над шест метра. Точно това сториха и шестнадесетте боеприпаса за изненада на дремещия персонал в кулата, като междувременно събудиха всички в радиус от седем километра. Базата Аншан бе затворена и щеше да остане в това състояние поне още една седмица. Осемте F-117 завиха и поеха назад към базата си в Жиганск. Предполагаше се, че пилотирането на „Блек Джет“ не е по-забавно от управляването на „Боинг“ 737 и в действителност през повечето време това бе така.
— Защо, по дяволите, не изпратиха някой от тези „Дарк Стар“ да заснеме мисията? — попита Джак.
— Предполагам, че на никой не му е хрумнало — отвърна Джексън. Бяха се върнали в Залата за действия в кризисни ситуации.
— А сателитното разузнаване?
— Не и по това време — каза Ед Фоли. — Следващият спътник ще мине оттам след четири часа. Кларк има сателитен телефон. Ще ни държи в течение.
— Страхотно.
Райън се отпусна в креслото си, което изведнъж му се стори адски неудобно.
— Целта е в полезрение — съобщи Бойл по интеркома, после включи радиостанцията за връзка с останалите. — Бандит шест до пилците, целта е в полезрение. Проверка, край.
— Две.
— Три.
— Четири.
— Пет.
— Шест.
— Седем.
— Осем.
— Девет.
— Десет.
— Кочис, проверка.
— Тук Кочис Водач с петима, цел в полезрението — докладва втората група щурмови хеликоптери.
— Добре, продължаваме по план. Начало, начало, начало!
Кларк вече се бе оживил, хората му отзад — също. Всички се бяха отърсили от съня и адреналинът бе нахлул в кръвообращението им. Той видя как бойците разтърсват глави и раздвижват челюстите си. Оръжията и боеприпасите бяха закрепени стабилно, ремъците бяха затегнати здраво.
Формацията „Кочис“ тръгна първа, като се насочи към казармата на охранителния батальон, чиято задача бе да защитава ракетната база. Постройката бе почти точно копие на американска база от Втората световна война — двуетажна дървена конструкция с наклонен покрив, боядисана в бяло. Пред нея имаше караулка, която също бе бяла и сияеше ярко на инфрачервените прицелни прибори на апачите. Стрелците в хеликоптерите дори можеха да видят двамата войници, чиято смяна очевидно свършваше. Те стояха отпуснати, автоматите им висяха хлабаво на раменете, защото там рядко се появяваше някой дори денем, а никой не помнеше това да се е случвало нощем, е, ако не се брои командирът на батальона, който от време на време се прибираше пиян след сбирка на командния състав.
Те завъртяха леко глави, защото им се стори, че чуват някакъв странен шум, но четирите перки на ротора на апача бяха проектирани така, че да работят максимално тихо, и китайските бойци все още се оглеждаха, когато пробляснаха първите изстрели.
Стрелците бяха избрали 2,75-инчовите НУРС-ове, подвесени под допълнителните криле на апачите. Всяка балка съдържаше по пет боеприпаса, от които сега бяха изстреляни по три, а другите два бяха оставени като резерв в случай на неочакван развой на събитията. Те прелетяха ниско, сякаш за да скрият силуетите си на фона на хълмовете зад тях, и излязоха на открито едва на двеста метра от целта. Първият залп от четири снаряда помете караулката с двамата дремещи часови. Шумът сигурно бе събудил техните другари в казармата, но вторият залп от петнадесет НУРС-а удари постройката, преди те да успеят да
