— За да разрушат бреговите ни позиции и…
— Това не е ли нещо, което се прави преди нахлуване — подготовка за военноморски десант на брега? — попита министър Шен.
— Ами, да, може да бъде и това, предполагам — отговори Лю, — но…
— Нахлуване? — събуди се Ху. — Непосредствено нападение на наша земя?
— Подобно нещо е много малко вероятно — каза Лю на колегите си от Политбюро. — Те нямат възможност да стоварят на брега достатъчен брой хора и техника. Америка просто не разполага с необходимите формирования, за да направи такъв…
— А ако са получили помощ от Тайван? Колко подразделения имат бандитите? — попита Тун Цзе.
— Ами, те имат някакви сухопътни сили — призна Лю. — Но ние можем да…
— Преди една седмица ни каза, че разполагаме с необходимите сили и средства да разгромим руснаците, дори ако те получат военна подкрепа от Америка — отбеляза Цян с нарастваща възбуда. — Каква измислица ще ни предложиш сега, Лю?
— Измислица! — прогърмя гласът на маршала. — Представям ви фактите, а вие ме обвинявате за това?
— Какво не си ни казал, Лю? — рязко попита Цян. — Ние тук не сме селяни, за да ни казваш на какво да вярваме.
— Руснаците се съпротивляват. Отвърнаха на удара ни. Съобщих ви за това и както ви казах по-рано, такова нещо може да се очаква. Ето че то се случи. Ние водим война с руснаците. Това не е обир на празна къща. Това е въоръжен сблъсък между две велики сили и ние ще победим, защото имаме повече и по-добре обучени войски. Те не се бият добре. Пометохме граничната им отбрана и подгонихме армията им на север, а те не проявиха мъжеството да ни се опълчат и да защитят собствената си земя! Ние ще ги смажем. Да, те ще отвърнат на удара. Трябва да очакваме това, но то няма значение. Ние ще ги смажем, казвам ви! — разпалено повтори той.
— Има ли някаква информация, за която не си ни казал досега? — попита министърът на вътрешните работи Тун.
— Наредих на генерал-майор Гъ да поеме командването на Тридесет и девета ударна армия. Той ми доложи, че Двадесет и девета армия е понесла въздушна атака по-рано тази сутрин. Пораженията, нанесени при нападението, все още не са уточнени, вероятно са успели да прекъснат комуникациите, но една въздушна атака не може да навреди сериозно на механизирана сухопътна сила. Средствата на войната не позволяват това.
— И сега какво? — попита Ху.
— Предлагам да отсрочим заседанието и да позволим на министър Лю да се върне към управлението на въоръжените ни сили — предложи Цзян Хансан. — И да се съберем отново, нека кажем, в шестнадесет часа.
Мъжете около заседателната маса закимаха. Всички имаха нужда от време, за да преосмислят нещата, които чуха тази сутрин… и вероятно да дадат на министъра на отбраната време да докаже твърденията си. Ху преброи гласовете и стана.
— Много добре. Отлагаме заседанието за следобед.
Членовете на Политбюро се разотидоха доста покорно, без обичайните разговори на малки групички и шеги между стари другари. Щом излязоха от заседателната зала, Цян отново се лепна за Фан.
— Тук нещо съвсем не е наред. Чувствам го.
— Съвсем сигурен ли си?
— Фан, не знам какво точно са сторили американците на железопътните ми мостове, но мога да те уверя, че за да ги разрушат така, както ми докладваха тази сутрин, е нещо доста сериозно. Нещо повече — пораженията са нанесени целенасочено и систематично. Американците, трябва да са били американците, съвсем преднамерено са ни лишили от възможността да снабдяваме настъпващите си армии. Така се прави, ако искаш да смажеш някого. А сега и генералът, който командваше настъплението ни, е убит внезапно — случаен куршум, глупости! Този тъпанар Лю ни води към гибел, Фан.
— Ще научим повече днес следобед — каза Фан, след което остави колегата си и бързо продължи към своя кабинет. Когато стигна там, той продиктува поредния пасаж от дневните си записки. За първи път министърът се замисли дали това не бе неговото завещание.
Мин се притесни от поведението на министъра. Както повечето възрастни мъже той почти винаги бе неизменно спокоен и оптимистично настроен. Фан се държеше като стар благородник дори когато отвеждаше нея или някоя от колежките й в леглото си. Това бе приятно качество, една от причините, поради която момичетата от персонала не се противопоставяха по-упорито на поканите му за интимно общуване. Освен това той се грижеше за онези, които задоволяваха нуждите му. Този път тя водеше записките си тихо, докато Фан диктуваше отпуснат в креслото си, със затворени очи и с монотонен глас. Това продължи половин час, след което Мин седна зад бюрото си, за да свали стенограмата. Когато свърши, бе дошло време за обяд и тя излезе заедно с колежката си Чаи.
— Какво става с него? — попита тя Мин.
— Заседанието тази сутрин не е преминало гладко. Фан е загрижен за хода на войната.
— Но нали там всичко върви добре? Нали така казаха по телевизията?
— Изглежда, че има някакви проблеми. Тази сутрин са спорили колко сериозни са те. Цян е бил особено загрижен, защото американците са нанесли удари на железопътните ни мостове в Харбин и в Бейан.
— А-а — каза Чаи и хвърли в устата си хапка ориз с клечките за хранене. — И как го приема Фан?
— Изглежда доста напрегнат. Може би тази вечер ще има нужда да се поотпусне.
— О-о? Е, аз ще се погрижа за него. Така или иначе имам нужда от нов стол в службата — изкикоти сетя.
Обядът продължи по-дълго от обичайното. Беше ясно, че министърът няма да има нужда от тях за момента и Мин използва свободното време, за да се разходи по улиците и да види какво е настроението на хората. Усещането бе доста странно. Тя остана извън кабинета по-дълго, отколкото бе необходимо на компютъра да се самоизключи, и макар екранът да остана черен в режим на изчакване, харддискът започна да се върти и вграденият модем беззвучно се включи.
Въпреки че минаваше полунощ, Мери Пат Фоли бе в своя кабинет и проверяваше електронната си поща през всеки петнадесет минути с надеждата да намери ново послание от Зорге.
— Имате поща! — уведоми я механичният глас.
— Да! — ентусиазирано реагира тя и моментално записа документа в своя компютър. После вдигна телефона. — Докарайте Сиърс тук.
След като свърши това, г-жа Фоли погледна часа на изпращане на съобщението. Беше изпратено от Пекин някъде в ранния следобед местно време… Какво ли означаваше това? Тя се разтревожи, че всяко нарушение на графика би могло да предвещава гибелта на Пойна птичка и край на сведенията от Зорге.
— Работим до късно? — попита Сиърс от вратата.
— А кой не работи? — отвърна с въпрос Мери Пат. Тя му подаде последната разпечатка. — Четете.
— Заседание на Политбюро, този път сутринта за разнообразие — каза Сиърс, докато погледът му пробягваше по текста. — Изглежда, този път са се посдърпали. Този Цян е вдигнал един малък скандал… о, добре, после е говорил с Фан насаме и е изразил известно безпокойство… разбрали са се да се срещнат отново следобед и… ох, мамка му!
— Какво?
— Обсъждали са повишаване на степента на бойната готовност на техните междуконтинентални балистични ракети… да видим… не е взето твърдо решение по технически причини — не са били сигурни колко време могат да държат ракетите си заредени с гориво, но са потресени от факта, че сме унищожили ракетната им подводница…
— Напишете това. Ще му сложа гриф „Критично“ — каза му заместник-директорът на ЦРУ по оперативната част.
„Критично“ осигуряваше най-високия приоритет в обмена на съобщения между правителствените
