реактивни турбини, които поеха голяма глътка въздух и той почувства как крайцерът ускорява напред към залива Чесапийк почти като междуградски автобус.
— Д-р Грегъри? — Капитан Блънди бе подал глава иззад вратата на шурманската рубка.
— Да, капитане?
— Бихте ли слезли долу, за да направите софтуерната си магия на птичките ни?
— Разбира се.
Той знаеше как да стигне дотам и след по-малко от три минути бе пред съответния компютърен терминал.
— Здрасти, Док — поздрави го първи главен старшина Лийк и седна до него. — Готови ли сме? Тук съм в случай, че ви потрябва помощ.
— Добре, можеш да гледаш, предполагам.
Единственият проблем бе, че тази система бе доста упорита и работата с нея бе толкова приятна, колкото с моторен трион, но както Лийк му бе казал, тя представляваше венеца на технологията през 1975 година, когато компютърът „Епъл“-II с 64 RAM бе върхът на сладоледа. Сега разполагаше с повече процесорна мощ в ръчния си часовник. Всяка ракета трябваше да бъде препрограмирана отделно, като процедурата за това включваше седем етапа.
— Ей, почакай малко — изведнъж каза Грегъри. Нещо на екрана не бе както трябва.
— Док, заредихме шест Block-IVD. Другите две са SM-2 ER Block IIIС с радарно насочване. Как да Ви кажа, капитан Блънди е малко консервативен.
— Значи да обработя само тези в гнезда от едно до шест?
— Не, оправете ги всичките. Другите две просто няма да обърнат внимание на промените, които ще направите в програмата за инфрачервено насочване. Чиповете на птичките могат да поемат още някоя друга програма, няма проблем, нали, г-н Олсън?
— Правилно, първи главен старшина — потвърди лейтенант Уилсън. — Ракетите са плод на съвременните технологии, макар компютърната система да не е. Вероятно е по-скъпо да се преработят търсещите глави на ракетите, така че да станат съвместими с тази стара машинария, отколкото да се купи нова програма „Гейтуей“ и да се осъвремени цялата система, без да споменаваме, че в такъв случай тя ще бъде по-надеждна като цяло, но някой трябва да обясни това на командването на отдела за военноморски системи.
— На кого? — попита Грегъри.
— На командването на отдела за военноморски системи. Те са техническите гении, заради които тези крайцери нямат стабилизатори. Смятат, че за нас е по-добре да драйфаме в морето.
— Тъпанари — обясни Лийк. — Във флотата е пълно с такива като тях — на сушата, разбира се.
Корабът се наклони силно към щирборда.
— Кап’танът май доста бърза, а? — отбеляза Грегъри. „Гетисбърг“ извършваше на пълен ход поворот надясно към пристанището.
— Ами върховният главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО в Атлантика каза, че идеята е на министъра на отбраната. Предполагам, че затова е толкова важно — каза Олсън на техния гост.
— Мисля, че това е неразумно — обърна се Фан към всички.
— И защо? — попита Лю.
— Необходимо ли е да зареждаме ракетите с гориво? Не съществува ли опасност от провокация?
— Предполагам, че това е технически проблем — каза Цян. — Доколкото си спомням, щом веднъж бъдат напълнени, те не могат да останат с горивото вътре повече от… колко? Дванадесет часа?
Технократът завари министъра на отбраната неподготвен с този въпрос. Той не знаеше отговора.
— Ще трябва да се консултирам с артилерийската секция по този въпрос — призна той.
— В такъв случай значи няма да ги подготвяте за изстрелване, докато не обсъдим подробно ситуацията? — попита Цян.
— Защо… не, разбира се — обеща Лю.
— И така, истинският проблем е как да кажем на народа какво се случи в Сибир.
— Народът ще вярва на това, което му кажем да повярва! — още веднъж заяви Лю.
— Другари — започна Цян, като се опитваше да запази спокойствие, — не можем да скрием изгрева на слънцето. Не можем да скрием и пораженията, нанесени на железопътната ни система, нито пък огромните загуби на човешка сила. Всеки войник има родители и когато достатъчно голям брой от тях разберат, че синовете им са загинали, те ще започнат да говорят за това и приказките ще тръгнат. Трябва да обърнем лице към фактите. По-добре е, мисля, да кажем на народа, че в момента се води мащабна битка и че има човешки жертви. Да твърдим, че печелим, когато губим, може да се окаже опасно за всички ни.
— Искаш да кажеш, че народът ще се надигне? — попита Тун Цзе.
— Не, но смятам, че може да възникнат недоволство и смут, а в наш общ интерес е да избегнем това, нали? — обърна се Цян към участниците в заседанието.
— И как ще изтече неблагоприятната информация? — попита Лю.
— Много често това се случва — каза Цян. — Можем да се подготвим за това и да смекчим ефекта от лошите новини, или да се опитаме да ги запазим в тайна. Първият вариант ще ни донесе незначителни притеснения. Вторият, в случай че не успеем, може да бъде много по-опасен.
— Телевизията ще покаже това, което ние искаме да покаже, и народът няма да разбере нищо. Освен това генерал Пън и армията му настъпват и в момента, докато ние тук разговаряме.
— Как го наричат?
— Този е „Грейс Кели“. Другите два са „Мерилин Монро“ и… не мога да си спомня — каза генерал Мур. — Както и да е, носят имената на кинозвезди.
— И как предават?
— Самолетите „Дарк Стар“ излъчват информацията директно към комуникационен спътник, в кодиран вид, естествено, а ние я получаваме от Форт Белвоар.
— Значи можем да я ретранслираме навсякъде, където поискаме?
— Да, сър.
— Добре. Ед, какво казват китайците на народа си?
— Започнаха със съобщения, че руснаците нарушили границата и че КНР е контраатакувала. Освен това разправят, че сритват задника на Иван. Е, това не е вярно и ще стане още по-невярно, когато стигнат до отбранителния рубеж на руснаците. Този Бондаренко наистина изигра картите си блестящо. Формациите им са доста разтеглени. Ние отрязахме линията им на снабдяване за доста дълго време, а те се движат към една наистина шибана засада — каза директорът на ЦРУ. — Вие какво мислите, генерале?
— Китайците просто не знаят какво ги очаква малко по-нататък. Знаете ли, в Националния център за обучение продължаваме да учим хората, че който спечели разузнавателната битка, печели и войната. Руснаците знаят какво става. Китайците — не. Боже господи, тези „Дарк Стар“ наистина надхвърлиха очакванията ни.
— Това е някаква много лъскава нова играчка, Мики — съгласи се Джексън. — Все едно да отидеш във Вегас и да можеш да четеш картите от другата страна на масата. Трудно ще загубиш по този начин.
Президентът се облегна напред.
— Знаете ли, една от причините да ни натрият носа във Виетнам бе, че всяка вечер хората можеха да видят какво става по телевизията. Как според вас ще се отрази на китайците, ако техният народ види нещата по същия начин, само че този път на живо?
— Битката, която предстои? Доста ще ги разтърси — замисли се на глас Ед Фоли. — Но как ние… о-о, да… Мамка му, Джак, сериозно ли имаш предвид това?
— Можем ли да го направим?
— Технически? Това е детска игра. Единственото ми притеснение е, че ще разкрием едно от предимствата си в този конфликт. Ситуацията е доста деликатна, имам предвид там горе, как работят разузнавателните ни спътници… Ами това не е от нещата, които показваш ей така.
— Защо не? По дяволите, не може ли някой университет да направи подобни оптични системи? —
