напътстван от слабичкия млад майор Тъкър и от „Грейс Кели“ — бездушната разузнавателна машина, която също кръжеше над бойното поле.
— Ето ги, тръгват, генерале — каза Тъкър, когато челните елементи на китайските сили подновиха настъплението си на север.
— Тогава значи е време — той погледна полковник Алиев, който кимна в знак на съгласие.
Бондаренко вдигна слушалката на сателитния телефон.
— Генерал Уолъс?
— Аз съм.
— Моля, издайте заповед на самолетите си.
— Прието. Край — каза Уолъс и превключи телефонната връзка. — Орел едно, тук Ездач. Изпълнявай, изпълнявай, изпълнявай. Потвърди.
— Прието, сър, приех заповедта ви за изпълнение на задачата. Започвам сега. Край — каза полковникът в предния АУАКС и смени честотата. — Кадилак Водач, тук Орел едно. Започвайте атаката. Край.
— Прието — чу полковникът. — Спускаме се. Край.
Ескадрилите F-16 кръжаха над прикриващия ги слой облаци. Системите им за предупреждение жужаха слабо, тъй като засичаха радиолокационните емисии на пускови установки за зенитни управляеми ракети някъде долу, но сигналът показваше, че са от тип, който не може да действа на такава височина, а освен това всеки пилот бе включил устройството за излъчване на смущения. Щом получиха заповедта, изтребителите промениха курса си към бойното поле, което се намираше долу, западно от сегашното им местоположение. GPS локаторите, с какъвто бе оборудван всеки от самолетите, им показваха къде точно се намират в момента, а те знаеха къде са разположени целите, така че изпълнението на задачата се свеждаше до чисто техническо упражнение.
Под крилете на всеки самолет бяха подвесени Умните прасета, по четири на изтребител, което при четиридесет и осем машини правеше точно 192 боеприпаса J-SOW. Всеки от тях представляваше метален контейнер с дължина около четири метра и диаметър не повече от шестдесет сантиметра, който съдържаше двадесет бойни елемента BLU-108. Пилотите на изтребителите натиснаха бутоните за освобождаване на боеприпасите и се насочиха обратно към базата си, като оставиха роботите да свършат останалата част от работата. По-късно от видеозаписите на „Дарк Стар“ щяха да разберат как са се справили.
Щом се отдалечиха на достатъчно разстояние от самоллетите, Умните прасета разтвориха малките си криле, с които щяха да изминат останалия път до зоната на целите. Те знаеха къде се намира тя, тъй като необходимата информация бе въведена в процесорите им от изтребителите и сега продължаваха напред с помощта на собствените си GPS приемници. Те продължиха, управлявани от бордовите си микропроцесори докато всяко от тях не достигна до определена точка на хиля да и петстотин метра над своя сегмент от бойното поле. Умните прасета не знаеха, че се намират точно над мястото, на което се бе установила китайската 29-а армия, чиито три тежки дивизии включваха в състава си общо седемстотин основни бойни танка, триста бронетранспортьора и хиляда самоходни оръдия. Това правеше грубо около хиляда цели за четирите хиляди бойни елемента на касетъчните боеприпаси Елементите също разполагаха със система за насочване. Всеки от тях бе направляван от устройство, което разпознаваше топлинните характеристики на работещите двигатели на танкове, бронетранспортьори, самоходни оръдия или камиони. Наоколо имаше достатъчно такива.
Никой не ги видя да се приближават. Те бяха малки, не по-големи от обикновена врана и падаха доста бързо. Освен това бяха боядисани в бяло, което ги правеше незабележими на фона на ясното небе. Всеки от елементите имаше елементарна система за управление и на височина от шестстотин метра те започнаха да търсят и да се насочват към откритите цели. Скоростта им бе толкова висока, че при най-малкото отклонение на уредите за управление те падаха близо до целите, а това означаваше, че се забиваха в земята.
Всички боеприпаси избухнаха почти едновременно. 675-те грама фугасен заряд във всеки от тях разтапяше металната обвивка и я превръщаше в снаряд (процесът се наричаше „самоизливане“), който продължаваше надолу със скорост три хиляди метра в секунда. Бронята от горната страна на танка винаги е най-тънка, но дори да беше пет пъти по-дебела, това не би имало значение. От 921 танка на полето долу 762 бяха извадени от строя, като в най-добрия случай бе унищожен дизеловият двигател на машината. Онези, които нямаха толкова късмет, бяха ударени по куполите. Снарядите проникнаха вътре, избиха екипажите и в повечето случаи взривиха боеприпасите в хранилищата, като превърнаха всяка от бронираните машини в малък изкуствен вулкан. За малко повече от минута трите механизирани дивизии бяха редуцирани до една доста разтърсена и абсолютно дезорганизирана бригада. Бронетранспортьорите пострадаха също толкова зле, но най-неприятна бе съдбата на камионите, които, с малки изключения, просто се изпариха, тъй като превозваха основно боеприпаси и други леснозапалими товари.
За по-малко от деветдесет секунди 29-а армия от тип А бе превърната в огромно гробище за метални отпадъци, на което горяха погребални клади.
— Боже мой — възкликна Райън. — Това наистина ли се случи?
— Вярвай на очите си. Джак, когато дойдоха при мен с проекта на тези J-SOW, си помислих, че това е нещо от областта на научната фантастика. После ми демонстрираха бойните елементи на боеприпасите на полигона край Чайна Лейк и аз си помислих: Господи, вече нямаме нужда от армията или от морските пехотинци. Просто изпращаме на съответното място няколко F-18, а малко по-късно една бригада камиони с чували за трупове и няколко свещеници, които да оплачат загиналите. Е, Мики, какво ще кажеш?
— И това е възможност — съгласи се генерал Мур. Той поклати глава. — Мамка му, точно като на изпитанията.
— Добре, какво е следващото.
„Следващото“ бе непосредствено до китайския бряг край Гуанчжоу. Два крайцера от клас „Егида“ — „Мобил Бей“ и „Принстън“, плюс ескадрените миноносци „Флетчър“, „Файв“ и „Джон Янг“ излязоха от утринната мъгла, подредени в линейна формация и застанаха с бордовете си към брега. Там всъщност бе разположен някакъв сравнително приятен плаж. Отвъд него нямаше почти нищо, с изключение на една ракетна батарея на бреговата отбрана, която изтребителите бяха разрушили няколко часа по-рано. За да довършат работата, корабите насочиха оръдията си натам и откриха огън с петинчови снаряди. Тътенът от стрелбата се чуваше на брега, също както писъка на летящите във въздуха боеприпаси и грохота при избухването им. Една от експлозиите порази единствената ракетна установка, оцеляла след въздушната атака по-рано тази нощ, заедно с разчета, който я подготвяше за стрелба. Хората, които живееха наблизо, забелязаха сивите силуети на фона на утринното небе над океана и голяма част от тях съобщиха какво са видели, но тъй като бяха цивилни, подадоха погрешна информация.
Малко след девет сутринта в Пекин започна извънредното заседание на китайското Политбюро. Част от присъстващите бяха успели да поспят спокойно през нощта и едва на сутринта, по време на закуска, научиха лошите новини. Онези, които бяха по-добре информирани за развоя на събитията, въобще не бяха лягали след три сутринта и макар да бяха по-будни от колегите си, настроението им съвсем не беше по- добро.
— Е, Лю, какво става? — попита министърът на вътрешните работи Тун Цзе.
— Враговете ни предприеха контраатаки тази нощ. Трябваше да се очаква подобно нещо, разбира се — призна той толкова тихо, колкото позволяваха обстоятелствата.
— Колко сериозни са тези контраатаки? — попита Тун.
— При най-тежките са пострадали железопътните мостове в Харбин и Бейан, но ремонтните работи са вече в ход.
— Надявам се. Възстановяването им ще отнеме няколко месеца — намеси се Цян Кун.
— Кой ти каза това? — остро попита Лю.
— Маршале, аз надзиравах изграждането на два от тези мостове. Тази сутрин се обадих на началника на железниците ни в Харбин. И шестте моста са разрушени — подпорите и на двата бряга са напълно разрушени и само разчистването на руините ще отнеме повече от месец. Признавам, че това ме изненада.
