— Но предпазливият командир оставя лейтенантите и капитаните да водят — каза Ва.
— Ва, понякога говориш като бабичка.
— Ето — каза Ефремов. — Захапаха стръвта.
В Москва бе малко след полунощ и повечето прозорци на посолството на Китайската народна република бяха тъмни, но имаше и изключения. Три от прозорците светеха, крилата им бяха широко отворени и което бе по-важно, трите бяха един до друг. Всичко бе преминало перфектно, като в онези операции, които американците наричаха „ужилване“. Той бе висял над рамото на Суворов, докато предателят пишеше съобщението: „Набавих необходимото. Набавих необходимото. Ако искате да проведа операцията, оставете три съседни прозореца светещи и изцяло отворени.“ Ефремов дори бе заснел с видеокамера цялата процедура, включително и момента, в който Суворов натисна клавиша Enter, за да изпрати електронното послание до китайския си водещ агент. Той бе повикал и телевизионни новинарски екипи да заснемат събитието, защото руският народ в момента очевидно, по една или друга причина, вярваше повече на полунезависимите медии, отколкото на собственото си правителство. Добре, сега вече имаха доказателство, че китайските държавни ръководители подготвяха опит за покушение над президента Грушевой. Това щеше да изглежда добре в международната преса. Освен това прозорците съвсем не светеха случайно. И трите принадлежаха на ръководителя на мисията в посолството на КНР, който сега, в този момент, спеше в леглото си. Те се увериха в това, като му се обадиха по телефона десет минути по-рано.
— Е, сега какво ще правим?
— Ще съобщим на президента, след което, предполагам, ще трябва да кажем и на хората от телевизията. Освен това вероятно ще пощадим живота на Суворов. Надявам се условията в трудовия лагер да му харесат.
— А убийствата?
Ефремов сви рамене.
— Е, убил е един бандит и една курва. Не е голяма загуба, нали?
Старши лейтенант Команов не бе особено щастлив през последните четири дни, но поне вършеше нещо полезно — обучаваше хората си да стрелят. За това време запасняците от „Бояр“ изстреляха по четири пълни боекомплекта — повече, отколкото през цялата си редовна служба, но в складовете в Невер обаче имаше достатъчно снаряди. Офицерите, които Главното командване на Далекоизточния район бе изпратило в „Бояр“, бяха казали на хората си, че американците са се прехвърлили южно от тях предния ден и че тяхната задача е да заемат позиции на север, и то още днес. Команов и хората му се намираха само на тридесет километра от китайците и бяха готови да им отидат на посещение. Мощният рев на дизеловия двигател на собствения му танк бе последван от тътена на още сто и двадесет и „Бояр“ пое през хълмовете на североизток.
Пън и командната му секция препускаха напред. Те предупреждаваха за приближаването си по радиостанцията и навсякъде, където минаваха, военните регулировчици вече бяха разчистили пътя и им махаха да минават. Съвсем скоро те стигнаха до командната секция на 302-ра бронетанкова дивизия, челния „юмрук“ на армията, командвана от генерал-майор Гъ Ли, чието телосложение напомняше някой от танковете, поставени под негово командване.
— Готов ли си, Гъ? — попита Пън. Името на мъжа отговаряше на възложената му задача. Едно от основните значения на йероглифа „Гъ“ бе „копие“.
— Готови сме — отвърна танкистът. — Челните ми полкове се развръщат.
— Добре, какво ще кажеш да наблюдаваме заедно отпред?
— Разбира се! — отвърна Гъ и скочи в командирския си танк. Той предпочиташе тази машина пред командния бронетранспортьор въпреки по-лошата радиовръзка. Двете машини поеха бързо напред. Пън веднага установи директна радиовръзка с подчинения си.
— Колко има до челото?
— Три километра. Разузнавателното охранение в момента се придвижва и вероятно са още два километра по-напред.
— Тръгвай, Гъ — припря го Пън. — Искам да видя тази златна мина.
„Мястото е добро“, помисли си Александров, „освен ако артилерията на противника не заеме позиции по-рано от очакваното.“
Засега обаче не бе видял или чул китайска артилерия. Той се намираше от обратната страна на южния склон на един хълм, който приличаше на продълговата рампа, някъде към три километра, и доста напомняше на учебните стрелкови полигони в полковите тренировъчни бази. Слънцето бе започнало да се надига над хоризонта на изток и сега можеха да виждат нормално — нещо, което винаги радваше войниците. Паша бе откраднал една резервна куртка, за да положи карабината си върху нея. Самият той се бе подал през отворения люк на бронетранспортьора и гледаше през телескопичния мерник на оръжието си.
— Какво беше да си снайперист в Отечествената война? — попита Александров.
— Беше добър лов. Стараех се да убивам само офицери. Така ефектът е по-голям — обясни Гогол. — Германският редник… ами той беше просто човек, вярно враг, но сигурно е искал да бъде там, на бойното поле, колкото и аз. Офицерите бяха друго нещо. Те бяха онези, които издаваха заповедите за избиването на другарите ми и като убиехме някой от тях, врагът се объркваше.
— Колко?
— Лейтенанти — осемнадесет. Капитани — дванадесет. Само трима майори, но затова пък девет полковници. Аз обезглавих девет полка на фрицовете. Разбира се, имаше и сержанти, и картечни разчети, но тях не ги помня така добре, както полковниците. И досега виждам всеки един от тях, момчето ми — каза Гогол, като почука с показалец по слепоочието си.
— Те изобщо опитаха ли се да стрелят по теб?
— Предимно с артилерия — отвърна Паша. — Снайперистът подкопава морала в частта. Хората не обичат да ги избиват от засада като дивеч. Германците обаче обикновено не можеха да открият снайперистите за разлика от нас и затова отговаряха на изстрелите ми с полеви оръдия. Страшно беше, но показваше колко много се боят от мен фрицовете.
Павел Петрович гледаше отнесено със сурова усмивка на лицето си.
— Там! — посочи Буйков. — Точно до дърветата вляво.
— А-а — каза Гогол, гледайки през прицелния си прибор. — А-а, да.
Александров вдигна бинокъла и го насочи към движещата се в сумрака сянка. Беше вертикалата бронирана странична част на китайски бронетранспортьор, един от онези, които бе наблюдавал в продължение на няколко дни. Той вдигна радиостанцията си.
— Тук Зелен вълк едно. Противник в полезрението, координати на карта две-осем-пет, девет-нула-шест. Една верижна машина се приближава към нас от юг. Ще ви държим в течение.
— Разбрано, Зелен вълк — радиото се изключи с още едно прещракване.
— Сега трябва да проявим търпение — каза Фьодор Илич. Той се пресегна и докосна камуфлажната мрежа, с която бе наредил да покрият бойната машина в момента, в който заеха тази позиция. За всеки наблюдател на триста метра разстояние той и хората му изглеждаха като част от пейзажа на хребета. До него сержант Буйков запали цигара и издуха дима.
— Това е добре за нас — посъветва го Гогол. — Плаши дивеча.
— Носовете им са калпави — отвърна Буйков.
— Да, а и вятърът е към нас — примири се старият ловец.
— Боже, боже — отбеляза майор Тъкър. — Доста добре са се подредили.
Горе отново бе „Грейс Кели“ и наблюдаваше бъдещото бойно поле, както Атина Палада бе гледала от Олимп равнината край Троя. И също толкова безмилостно, колкото и древногръцката богиня. Теренът беше станал малко по-открит и коридорът, по който приближаваха, вече бе широк около три километра — достатъчно, за да позволи на цял танков батальон да се развърне в една линия. Те правеха точно това — всеки бронетанков полк настъпваше на редове от по един батальон — три реда от по тридесет и пет танка и
