между тях други верижни машини. Полковниците Алиев и Толкунов стояха прави зад американеца и разговаряха на руски по персоналните си телефони с командния пункт на 265-а мотострелкова дивизия. През тази нощ бяха пристигнали и последните елементи на 201-ва, челните подразделения на 80-а и на 44-а също бяха тук. Сега разполагаха с почти три дивизии, за да посрещнат настъпващите китайци, включително три пълни дивизионни артилерийски единици, плюс цяла глутница щурмови хеликоптери, които изчакваха на около тридесет километра от мястото на предстоящото съприкосновение с противника. Джо Китаеца напредваше към една изключително шибана засада. В този момент някаква сянка премина под „Грейс Кели“ — не беше на фокус, но определено се движеше бързо.
Бяха две ескадрили изтребители-бомбардировачи F-16C, въоръжени с Умни прасета.
Така наричаха боеприпасите J-SOW или касетъчни боеприпаси с отделяне на дистанция. Предишната нощ други F-16, версия CG, които представляваха умален вариант на F-4G „Уайлд Уизъл“, навлязоха в територията на КНР и с противорадарните си ракети HARM удариха и „свалиха“ от ефира по-голямата част от радиолокационните излъчватели по руско-китайската граница. Това лиши китайците от възможността да получат предупреждение за последвалия удар. F-16C бяха насочвани от два АУАКС-а и охранявани от три ескадрили изтребители F-15C „Ийгъл“, в случай че някои китайски пилоти отново проявят желание да загинат във въздушен бой. Такава активност обаче не бе забелязана през последните тридесет и шест часа. Китайските изтребителни авиополкове бяха заплатили твърде скъпо за проявената надменност и сега си стояха у дома в нещо като защитна позиция, ако се приемеше, че ако не атакуваш, стоиш в защита. Всъщност единствените задачи, които изпълняваха, представляваха въздушно патрулиране над собствените им бази — толкова наплашени бяха от американските и от руските си колеги. Така те поставяха въздушното пространство под контрола на противниците си и това щеше да се окаже лошата новина за Народоосвободителната армия.
Двете ескадрили F-16 летяха на изток на височина около девет хиляди метра. Те изпреварваха графика на задачата с няколко минути и затова кръжаха горе в очакване на заповедта за атака. Като че ли някой концертмайстор бе режисирал всичко това, мислеха си пилотите. Надяваха се само да не е счупил палката си.
— Приближава — отбеляза Паша с хладнокръвието на стар воин.
— Разстояние? — попита Александров хората долу в бронетранспортьора.
— Две хиляди и сто метра, в обсег са — докладва Буйков от купола на оръдието. — Лисицата и Градинарят се приближават, другарю капитан.
— Остави ги да поживеят още съвсем малко, Борис Евгениевич.
— Както наредите, другарю капитан.
За първи път Буйков бе доволен от заповедта за забрана на огъня.
— Колко още има до разузнавателното охранение? — попита Пън.
— Още два километра — отвърна Гъ по радиостанцията. — Само че това може би не е много добра идея.
— Гъ, да не си се превърнал в бабичка? — лековато попита Пън.
— Другарю генерал, откриването на врага е работа на лейтенантите, не на висшите генерали — отвърна с вразумяващ тон командирът на дивизията.
— Има ли някаква причина да смятаме, че врагът е наблизо?
— Ние сме в Русия, Пън. Те са тук някъде.
— Прав е, другарю генерал — подкрепи Гъ полковник Ва Чънгун.
— Глупости. Карай напред. Кажи на разузнавателното охранение да спре и да ни изчака — заповяда Пън. — Добрият командир води хората си отпред!
Последната фраза бе произнесена по радиостанцията.
Гъ, който бе в танка си, съвсем не остана очарован от решението на генерала.
— Ох, мамка му. Пън иска да покаже колко е велик. Давай — заповяда той на своя механик водач, който имаше капитански чин (екипажът му бе съставен изцяло от офицери). Да отведем императора до разведките.
Чисто новият танк Т-98 се стрелна напред, като остави след себе си две опашки от прахоляк, вдигнати от веригите му. Генерал Гъ гледаше от командирския люк, един майор изпълняваше функциите на мерач, и то доста старателно, защото работата му бе да опази своя генерал жив при евентуално съприкосновение с противника. В момента това означаваше да гледа напред с налети с кръв очи.
— Защо спряха? — попита Буйков.
И петте верижни бронетранспортьора на Народоосвободителната армия изведнъж заковаха на около деветстотин метра от бойната машина на Александров. Екипажите излязоха навън, започнаха лениво да се протягат, а неколцина дори запалиха цигари.
— Сигурно чакат нещо — изказа мислите си на глас капитанът. После вдигна радиостанцията. — Тук Зелен вълк, противникът спря на около километър южно от нас. Засега стоят на едно място.
— Забелязаха ли ви?
— Не, слязоха, за да се изпикаят, поне така изглежда. Просто си стоят там. В обсега ни са, но не искам да откривам огън, докато не се приближат — докладва Александров.
— Много добре, отпуснете се. Нямаме бърза работа. Те сами ще дойдат.
— Разбрано. Край — той постави микрофона на стойката му. — Време за сутрешна почивка?
— Не са правили подобно нещо през последните четири дни, другарю капитан — напомни на началника си сержант Буйков.
— Изглеждат ми доста спокойни.
— Мога да убия всеки от тях — каза Гогол, — но всички те са войници, освен онзи там…
— Това е Лисицата. Той е лейтенант, обича да обикаля наоколо. Другият офицер е Градинаря. Той обича да си играе с растенията — обясни Буйков на стареца.
— Да убиеш лейтенант не е много по-различно от това да убиеш ефрейтор — отбеляза Гогол. — Такива има прекалено много.
— Какво е това? — напрегнато попита Буйков от мястото на мерача. — Танк, противников танк идва отляво, разстояние пет хиляди метра.
— Виждам го! — отвърна Александров. — … Само един? Само един танк… о, ясно, с него идва и бронетранспортьор…
— Това е командна машина, погледнете антените! — извика Буйков.
Оптичният прицел на мерача бе по-мощен от бинокъла на Александров и капитанът установи, че подчиненият му е прав след около една минута.
— О, да, това е команден бронетранспортьор, така е. Чудя се кой ли е вътре…
— Ето ги — извика през рамо механик-водачът. — Разузнавателното подразделение е на два километра пред нас, другарю генерал.
— Чудесно — каза Пън.
Той се бе показал от горния люк на командния верижен бронетранспортьор и оглеждаше района с бинокъла си — качествен японски прибор, произведен от „Никон“. До него на около тридесет метра вдясно се движеше Гъ с танка си. Той защитаваше своя командир като вярно куче, което брани някой стар благородник по време на разходка край двореца. Пън не забелязваше нищо смущаващо. Денят бе ясен, имаше само някакви малки бели пухкави облачета на около три хиляди метра. Ако имаше американски изтребители някъде горе, той щеше да ги види. Освен това не бе чул досега да са провеждали атаки срещу сухопътни цели, освен срещу мостовете в Харбин, а според Пън човек можеше със същия успех да бомбардира някоя планина. Той трябваше да се държи за масивния капак на люка, който подскачаше при движението по неравния терен и можеше да го удари доста зле. Пън си помисли, че макар тази машина да бе модифицирана за използване от висши офицери, никой не бе помислил да обезопаси мястото за наблюдение на командира. Той все пак не бе някой селянин — редник, чиято глава може да бъде строшена
