без последствия… Е, във всеки случай денят бе подходящ да си войник, навън на полето и да водиш хората си отпред. Приятен ден и най-важното — без противникови сили в полезрението.
— Спри до разузнавателния бронетранспортьор — нареди той на механик-водача.
— Кой, по дяволите, е този? — зачуди се на глас капитан Александров.
— Четири големи антени… поне командир на дивизия — каза Буйков. — Моят тридесети калибър ще го разжалва.
— Не, не, нека Паша се оправи с него, ако, разбира се, излезе навън.
Гогол очакваше това. Той подпря ръце на стоманения корпус на бойната машина и здраво приклада на карабината към рамото си. Единственото нещо между него и целта сега бе лекото поклащане на рехавата камуфлажна мрежа, но това не тревожеше стария снайперист.
— Спира да види Лисицата? — предположи Буйков.
— Така изглежда — съгласи се капитанът.
— Другарю генерал! — изненадано извика младият лейтенант.
— Къде е врагът, момче? — високо попита Пън подчинения си.
— Другарю генерал, не сме забелязали почти нищо тази сутрин. Само следи от вериги по земята, но от два часа и такива няма.
— Съвсем нищо?
— Нищо — отвърна лейтенантът.
— Добре, надявах се, че ще има нещо наоколо — каза Пън и сложи крак на стъпенката, за да се върне в командния бронетранспортьор.
— Генерал е, такъв изглежда, вижте му чистата униформа! — възбудено каза Буйков на другарите си, докато завърташе купола, за да го насочи към мъжа, намиращ се на осемстотин метра от бронетранспортьора. Във всяка армия бе едно и също. Генералите никога не се цапаха.
— Паша — попита Александров, — убивал ли си някога вражески генерал.
— Не — отвърна Гогол, докато притискаше пушката към рамото си още по-здраво и преценяваше дистанцията…
— По-добре щеше да бъде да спрем на онзи хребет, но получихме заповед да спрем веднага — каза лейтенантът на генерала.
— Точно така — съгласи се Пън. Той вдигна бинокъла си и го насочи към хребета, който се намираше някъде на около осемстотин метра на север. Там нямаше нищо, освен може би онзи храст…
Изведнъж нещо проблесна…
— Да — каза Гогол в момента, в който спусъкът освободи ударника. На куршума му бяха необходими около две секунди, за да…
Те така или иначе нямаха никакъв шанс да чуят изстрела на фона на ревящите дизелови двигатели, но полковник Ва долови някакъв странен тъп звук и се обърна към командира си, за да види изненаданото изражение, което изведнъж се изписа на лицето на генерала. Резкият удар в средата на гръдния кош накара Пън да изръмжи, после ръцете му започнаха да се отпускат надолу под допълнителната тежест на бинокъла, след което той се строполи през горния люк на командния бронетранспортьор в претъпканата с радиоапаратура утроба на машината.
— Ударих го — уверено каза Гогол. — Той е мъртъв.
Старецът почти добави, че сега би било добре да го одере и да пусне трупа му в реката, но не, така се постъпваше само с вълци, не и с хора, дори да са китайци.
— Буйков, огън по верижните машини!
— С удоволствие, другарю капитан — ентусиазирано отвърна сержантът, натисна спусъка и огромната тежка картечница заговори.
Те не видяха и не чуха изстрела, който уби Пън, но нямаше начин да пропуснат грохота на тежката картечница, която ги обстрелваше в момента. Два от разузнавателните верижни бронетранспортьори експлодираха веднага, но останалите машини се раздвижиха и започнаха да отвръщат на стрелбата.
— Майоре! — извика Гъ.
— Зареди високоексплозивен противотанков снаряд! — извика мерачът и натисна съответния бутон, но автоматичното зареждащо устройство, което никога не постигаше скоростта на работа на човека, се забави доста, докато постави снаряда, а след него и метателния заряд в затвора.
— Оттегляй се! — високо заповяда Александров. Дизеловият двигател вече работеше и трансмисията бе превключена на заден ход. Ефрейторът в седалката на механик-водача натисна педала на газта до пода и бронетранспортьорът подскочи назад. Рязкото потегляне едва не събори Гогол от люка, но Александров го сграбчи за ръката и го издърпа във вътрешността на машината, като при това раздра кожата на ръката му.
— На север! — издаде следващата си заповед капитанът.
— Ударих три от копелетата! — възбудено извика Буйков.
В небето над тях нещо премина твърде бързо, за да го видят, но всички чуха писъка му.
— Този мерач в танка си разбира от работата — отбеляза Александров. — Ефрейтор, разкарай ни оттук!
— Работя по въпроса, другарю капитан.
— Зелен вълк до командването! — изкрещя Александров в микрофона на радиостанцията, опитвайки се да надвика ревящия дизелов двигател.
— Да, Зелен вълк, докладвайте.
— Току-що унищожихме три противникови верижни бронетранспортьора и мисля, че убихме един техен висш офицер. Паша, сержант Гогол, да, той уби китайски генерал, или поне така изглеждаше.
— Генерал беше, сигурен съм — съгласи се Буйков. — Пагоните му бяха златни и освен това пристигна с команден бронетранспортьор с четири големи радиоантени.
— Разбрано. Какво ще правите сега, Зелен вълк?
— Опитваме се да се измъкнем оттук. Струва ми се, че скоро ще видим и други дръпнати.
— Имате разрешение, Зелен вълк. Продължавайте към командния пункт на дивизията. Край.
— Юрий Андреевич, след няколко минути ще влезеш в съприкосновение с противника. Какви са плановете ти?
— Първо ще дам залп с танковете си, след което ще пусна и артилерията. Защо да разваляме изненадата, Генадий? — попита Синявски с жестока усмивка. — Готови сме да ги посрещнем.
— Разбрано. Успех, Юрий.
— Какво става с другите бойни задачи?
— „Бояр“ се придвижва, а американците след малко ще покажат вълшебните си Прасета. Ти сигурно ще се справиш с челните елементи на китайците, но с онези отзад трябва да се разправим доста по-грубо.
— Ако искате, можете да изнасилите дъщерите им, не ми пука.
— Това ще бъде некултурно, Генадий. Може би само жените им — каза Бондаренко и добави: — Сега те гледаме по телевизията.
— Тогава ще гледам да се усмихвам към камерите — обеща Синявски.
Кръжащите на девет километра в небето над Сибир изтребители F-16 се намираха под тактическото командване на генерал-майор Гъс Уолъс. Той от своя страна в момента бе ако не подчинен, то поне действаше според указанията на един руснак — генерал-полковник Генадий Бондаренко, който пък бе
