Тези мостове бяха построени изключително солидно, а сега началникът на железниците ми съобщи, че не могат да бъдат ремонтирани.
— Кой е този пораженец? — попита Лю.
— Той е верен член на партията от много години и освен това е висококвалифициран инженер, когото ти няма да заплашваш в мое присъствие! — повиши тон Цян. — В тази сграда са допустими много неща, но няма място за лъжи!
— Хайде, Цян — опита се да го успокои Цзян Хансан. — Тук не използваме такъв език. Лю, колко зле е в действителност?
— Изпратил съм натам военни инженери, които да направят пълна оценка на пораженията и да започнат ремонтните работи. Уверен съм, че съвсем скоро ще възстановим трафика. Всички знаете, че мостостроителите ни са изключително квалифицирани.
— Лю — каза Цян, — твоите вълшебни военни мостове могат да издържат танк или камион, но не и локомотив, който тежи двеста тона и тегли вагони с още четири хиляди тона товар. Е, какви други провали претърпя сибирската ти авантюра?
— Глупаво е да се мисли, че другата страна просто ще легне и ще умре. Разбира се, че ще оказват съпротива. Само че ние имаме числено превъзходство на силите в театъра на военните действия и ще ги смажем. Златната мина ще бъде в джоба ни преди края на това заседание.
— Какво друго? — настоя Цян.
— Авиацията на американските военновъздушни сили предприе атаки късно вчера и успя да потопи някои единици на Южноморския ни флот.
— Кои единици?
— Ами, не можем да влезем в контакт с нашата ракетна подводница и…
— Потопили са единствената ни ракетна подводница? — попита премиерът Ху. — Как е възможно това? Тя в пристанището ли беше?
— Не — призна Лю. — Беше в открито море, придружавана от друга ядрена подводна лодка, която вероятно също сме загубили.
— Чудесно! — отбеляза Тун Цзе. — Значи американците нападат стратегическите ни средства! Значи сме загубили половината от ядрените си средства за възпиране, при това по-надеждната половина. Какво става, Лю? Какво ще правим сега?
От мястото си Фан Ган забеляза, че Цзян се бе снишил по един доста необичаен начин. Обичайното му поведение предполагаше да скочи в защита на Лю, но с изключение на помирителната забележка в началото на заседанието той бе оставил министъра на отбраната на произвола на съдбата. Какво ли означаваше това?
— Какво ще кажем на народа? — попита Фан, като се опитваше да премести акцента на дискусиите към нещо доста важно.
— Народът ще повярва на това, което ще чуе — каза Лю.
Всички в залата нервно кимнаха в знак на съгласие с тези думи. Те наистина контролираха медиите. На територията на цялата Народна република, включително и в Хонконг, бяха спрени предаванията на американската Си Ен Ен, както и всички западни новинарски телевизии, които обикновено бяха гледани предимно от елита на страната, а не от обикновеното население. Това, което никой не спомена, но което тревожеше всички, бе, че всеки войник си има майка и баща и те щяха да започнат да задават въпроси, когато престанеха да получават писма от сина си. Дори в една толкова тоталитарна държава като КНР никой не можеше да попречи на истината да излезе наяве или да спре слуховете, които макар и неверни, можеха да нанесат по-голяма вреда. Хората щяха да повярват на всяко нещо, различно от това, което им казваха, ако то звучеше по-смислено от официалната истина, разпространявана от правителството в Пекин.
„Истината е нещо, което твърде често предизвиква страх у хората в тази зала“, помисли си Фан и за първи път в живота си се замисли защо това бе така. Но щом истината ги плашеше, това може би означаваше, че те правят нещо нередно тук? Не, не, това не можеше да бъде вярно, нали? Нали политическият им модел бе съвършен? Нали това бе заветът на Мао?
Ако това бе вярно обаче, защо тогава се страхуваха народът да не разбере какво се случва в действителност?
Дали отговорът на този въпрос бе, че те, членовете на Политбюро, могат да знаят истината, а селяните — не?
Но в такъв случай, щом се страхуваха от това, че селяните ще научат истината, значи тя бе опасна за хората в тази зала? Дали все пак те не допускаха грешка?
Фан внезапно осъзна колко опасни бяха тези мисли, които изведнъж нахлуха в съзнанието му.
— Лю, какво означава за нас в стратегически план това, че американците са унищожили половината от стратегическите ни оръжия? — попита министърът на вътрешните работи. — Преднамерено ли са го сторили? Ако е така — по каква причина?
— Тун, човек не потапя кораб случайно, така че — да, нападението над ракетната ни подводница би трябвало да е преднамерен акт — отговори Лю.
— В такъв случай значи американците преднамерено са елиминирали един от малкото начини да ги атакуваме директно? Защо? Това не е ли политически, а не просто военен акт?
Министърът на отбраната кимна.
— Да, може и така да се каже.
— Можем ли да очакваме директен удар от американците? Досега те разрушиха няколко моста на наша територия, но аз имам предвид правителството и жизненоважните ни промишлени обекти? Могат ли да нанесат удар директно върху нас? — продължи Тун.
— Това ще бъде неразумно от тяхна страна. Ракетите ни са насочени към най-големите им градове и те знаят това. Преди няколко години те унищожиха ядреното си оръжие, е, все още имат бомби, които могат да бъдат пуснати от бомбардировачи или от тактически изтребители, но не разполагат с междуконтинентални балистични ракети, за да ни ударят така, както ние можем да ударим Америка… и Русия, разбира се.
— Сигурни ли сме, че са унищожили стратегическите си средства? — настоя Тун.
— Ако имат балистични ракети, значи са ги скрили от всички — обърна се към всички Тан Дъсъ. После решително поклати глава. — Не, вече нямат.
— А това ни осигурява предимство, нали? — попита Цзян с жестока усмивка.
Крайцерът „Гетисбърг“ бе привързан за плаващ кей в река Йорк. Преди време бойните глави на ракетите „Трайдънт“ бяха докарани тук на склад и вероятно някои от тях все още не бяха демонтирани, защото наоколо се виждаха морски пехотинци, а само на този род войски се гласуваше доверието да охраняват ядрените оръжия. На кея обаче нямаше нито едно такова. Не, камионите изкарваха от оръжейните складове дълги правоъгълни контейнери, които съдържаха ракети SM-2 ER Block-IVD от клас „повърхност-въздух“. Щом поредният камион се приближеше до крайцера, един подвижен кран вдигаше товара му от платформата и го прехвърляше на фордека67 на кораба, където с помощта на няколко яки матроси контейнерът бе поставян в съответното вертикално гнездо за изстрелване на предната ракетна установка. Поставянето на всеки от контейнерите отнемаше около четири минути, установи д-р Грегъри, докато зад гърба му капитанът нервно крачеше в центъра за управление. Софтуерният специалист знаеше каква е причината. Командирът бе получил заповед да откара „Гетисбърг“ до Вашингтон, в която се съдържаше думата „бързо“. Очевидно терминът „бързо“ имаше специално значение във военноморските сили на САЩ — нещо като жена ти да те извика в стаята на бебето в два часа посред нощ. Десетият контейнер най-сетне бе поставен на мястото си и кранът се отдалечи от кораба.
— Г-н Ричардсън — обърна се капитанът към дежурния по кораб.
— Да, сър — отговори лейтенантът.
— Да потегляме.
Грегъри излезе отвън на мостика, за да наблюдава отплаването. Съответната команда започна да отдава шестинчовите стоманени въжета и веднага щом последното бе откачено от кнехта си, спомагателните силови агрегати на крайцера започнаха да оттласкват десетте хиляди тона сива стомана от плаващия кей. Корабът определено бързаше. Той се бе отдалечил едва на четири-пет метра от стената, когато главният двигател заработи и след по-малко от минута Грегъри чу силното „уоошшш“ на четирите