двигателя бе достатъчен да попречи на буталата да се задвижат отново и товарът в каросерията да остане там, където се намира в момента, за да бъде проучен по-късно от разузнавачите или унищожен от инженерно-сапьорските части, които следваха танковете си в своите хамъри. Китайските войници оказаха известна съпротива, но тя бързо бе потушена. Дори онези с преносимите противотанкови гранатомети не можаха да се приближат достатъчно близо, за да изстрелят боеприпас, а малцината, които успяха, само одраскаха боята по бронята на танковете и в повечето случаи заплатиха за проявената глупост с цената на живота си. Един пехотен батальон започна планирана атака с поддръжката на минохвъргачки и това принуди екипажите на танковете и на бронетранспортьорите да отвърнат с организиран огън. Петминутната стрелба от 155-милиметровите оръдия на абрамсите, както и пламъците от тежката картечница на брадлитата и от огневите амбразури на мотопехотинците вътре оприличиха американските бронирани машини на огнедишащи дракони, които този път обаче не предвещаваха късмет на китайците. Пехотният батальон бе унищожен за двадесет минути заедно с неговия самоотвержен, но обречен командир.
По пътя си Първа бригада не срещна почти нито една незасегната бронирана машина на противника. Преди нея оттук вече бяха минали щурмовите хеликоптери „Апач“, които бяха търсили цели за ракетите си „Хелфайър“ и бяха поразили вражеската техника доста преди преминаването на сухопътните сили. В крайна сметка това бе една перфектно планирана и осъществена военна операция, абсолютно нечестна, ако се вземеше предвид съотношението на силите. Схватката бе изцяло лишена от спортсменство, но бойното поле не е олимпийски стадион и на него няма арбитри, които да следят за придържането към правилата на честната игра.
Единственото по-вълнуващо събитие бе появата на един китайски хеликоптер. Два апача веднага се стрелнаха след него и го унищожиха с ракети „въздух-въздух“. Той падна в река Амур, близо до понтонните мостове, които сега бяха безлюдни, но все още незасегнати.
— Какво научи, Вей? — попита маршал Лю, когато се появи от стаята за заседания, в която бе подремнал.
— Картината все още не е съвсем ясна в някои аспекти, другарю маршал — отвърна генералът.
— Тогава ми кажи какво е ясно — нареди Лю.
— Добре. В морето загубихме доста кораби. Сред тях очевидно са единствената ни подводна лодка с балистични ракети и охраняващата я щурмова подводница. Не знаем как е станало, но аварийните буйове на двата съда са изплували на повърхността и са започнали да излъчват програмираните в тях сигнали около нула два нула нула. Освен това загубихме седем надводни кораба от различен клас от нашия флот в Южнокитайско море. Американски самолети, за които се смята, че са базирани на самолетоносача, са атакували седем от военноморските ни бази, както и някои зенитно ракетни позиции и радиолокационни постове по югоизточното ни крайбрежие. Успели сме да свалим голям брой американски изтребители, но в мащабната въздушна битка нашите авиополкове в сектора са понесли значителни загуби.
— Значи американската флота ни атакува? — попита Лю.
— Така излиза, да — отвърна генерал Вей, подбирайки внимателно думите си. — Според нашите оценки са включили четири от самолетоносачите си, ако се съди по броя на самолетите, участвали в нападението. Както казах, според донесенията сме свалили доста от тях, но и нашите загуби са жестоки.
— Какви са намеренията им? — попита министърът.
— Неясни. Нанесоха сериозни поражения на голяма част от базите ни и се съмнявам, че някой от нашите кораби в открити води е оцелял. Днешният ден бе много лош за военноморските ни сили — заключи Вей. — Това обаче няма голямо значение.
— Но атаката срещу ракетната ни подводница има — реагира Лю. — Това е нападение над стратегически обект. Трябва да обмислим това. Нещо друго?
— Генерал Ци, командирът на шестдесет и пета армия, е изчезнал и се смята, че е загинал заедно с всичките си висши офицери. Направихме многократни опити да се свържем с него по радиото, но без никакъв успех. Миналата нощ 191-ва пехотна дивизия е била атакувана от неизвестни сили. Хората ни са претърпели тежки загуби от артилерията и авиацията на противника, но два от полковете съобщиха, че все още удържат позициите си. 735-и гвардейски пехотен полк очевидно е поел удара върху себе си и съобщенията от там са разпокъсани.
— Най-сериозната информация пристигна от Харбин и от Бейан. Авиацията на противника е атакувала всички железопътни мостове в двата града и съоръженията са поразени. Железопътният трафик на север временно е прекъснат. Опитваме се да установим колко бързо може да бъде възстановен.
— Има ли добри новини? — попита маршал Лю.
— Да, другарю министър. Генерал Пън и неговите сили се подготвят да подновят настъплението си. Очакваме да установим контрол над руското златно находище до днес по обед — отговори Вей, доволен, че не му се наложи да обяснява какво се бе случило с композицията, с материално-техническото и тиловото осигуряване за Пън и неговата 34-а ударна армия. Понякога убиваха вестоносеца, ако лошите новини бяха твърде много, а сега вестоносецът бе той.
— Искам да говоря с Пън. Свържете ме по телефона — заповяда Лю.
— Телефонните линии са прекъснати за кратко, но имаме радиовръзка с него — обясни Вей на началника си.
— Тогава ме свържете с Пън по радиото — повтори заповедта Лю.
— Какво става, Ва? — попита Пън. Не можеше ли поне да се изпикае, без да го прекъсват?
— Търсят ви по радиостанцията. Министърът на отбраната е — съобщи му началникът на оперативния отдел на армията.
— Чудесно — изръмжа генералът и се насочи към подвижния команден пункт, като пътем закопчаваше панталона си. Той влезе в машината и вдигна микрофона. — Генерал Пън слуша.
— Тук е маршал Лю. Каква е ситуацията при вас?
— Другарю маршал, ще потеглим до десет минути. Все още не сме влизали в съприкосновение с противника, а разузнавателните ни единици не са забелязали никакви значителни вражески формации в района. Разполагате ли с някаква информация, която може да ни бъде от полза?
— Имаме въздушни снимки на някаква руска механизирана част на запад от вас, вероятно с численост до дивизия. Съветвам ви да държите механизираните си сили заедно и да пазите левия си фланг.
— Слушам, другарю маршал, ще направя това — увери го Пън. Истинската причина да спира всеки ден бе да не позволи дивизиите да се отдалечат една от друга, да се държат заедно, като стиснат юмрук. Освен това, ако му потрябваше помощ, 29-а армия се движеше точно след него. — Предлагам на 43-та армия да се възложи да поеме отбраната на фланговете.
— Ще издам заповед — обеща Лю. — Докъде ще стигнете днес?
— Другарю маршал, ще ви изпратя един камион със злато още тази вечер. Имам един въпрос: вярно ли е това, което чух за пораженията върху линията ни за снабдяване?
— Тази нощ е имало нападения над някои железопътни мостове в Харбин и в Бейан, но не е нещо, което да не можем да възстановим.
— Да. Другарю Маршал, разрешете да се заема със задачите си.
— Действай тогава. Край.
Пън остави микрофона обратно на стойката му.
— Не е нещо, което да не можем да възстановим, казва.
— Знаете ли как изглеждат тези мостове? Необходимо е ядрено оръжие, за да бъдат унищожени — убедено каза полковник Ва Чънгун.
— Да, склонен съм да се съглася с теб — отвърна Пън, изправи се, закопча куртката си и се пресегна за чашата сутрешен чай. — Кажи на авангарда да се подготви за тръгване. Тази сутрин ще се движа напред, Ва. Искам сам да видя златната мина.
— Колко напред? — попита началникът на оперативния отдел.
— С челните единици. Добрият офицер води воините си отпред, а освен това искам да видя как се движат хората ни. Разузнавателното ни охранение не е забелязало нищо, нали?
— Ами, да, другарю генерал, но…
— Какво но? — попита Пън.
