италианските „Аспида“, които от своя страна не бяха нищо друго освен старите американски AIM-7E „Спароу“. За да проследят дадена цел, бе необходимо самолетът, който ги е изстрелял, и неговият радар да са насочени към нея. Американските изтребители също летяха насреща с включени радари и ситуацията заприлича на една масова игра на „пиле“66, като пилотите и от двете страни не желаеха да завият и да избягат, макар да осъзнаваха, че ако не го сторят, със сигурност ще загинат. И така състезанието бе между самолети и ракети, но скоростта на PL-10 бе 4M, докато „Финикс“ летяха с 5M.

Доста по-назад, в хоукаите, екипажите продължиха да следят битката. Както самолетите, така и летящите към тях ракети се виждаха на екраните и всички бяха затаили дъх.

Фениксите удариха първи и поразиха още тридесет и един изтребителя на военновъздушните сили на Народоосвободителната армия, като по този начин доста грубо изключиха радарите им. Така част от ракетите на китайците „оглупяха“, но това не се отнасяше за всички и шестте китайски изтребителя, които оцеляха след втория американски залп, сега водеха общо тридесет и девет PL-10 към своите цели, които на практика бяха едва четири томкета.

Американските пилоти разбраха това и съвсем не останаха доволни. Всеки от тях премина на форсаж и пикира, като междувременно изхвърли всички диполни отражатели и лъжливи топлинни цели и усили докрай системите радиолокационно подавяне. Един се измъкна. Друг се отърва от почти всичките си преследвачи благодарение на облака от диполни отражатели, в който китайските ракети избухваха като фойерверки зад изтребителя. Един от томкетите обаче се оказа преследван от общо деветнадесет PL-10 и нямаше как да избяга от всичките. Третата ракета се приближи достатъчно, за да взриви бойната си глава, последваха я още девет и американският самолет заедно с двучленния си екипаж се превърна в диполни отражатели, каквито изхвърляше допреди малко. Четвъртият изтребител на военноморските сили също бе поразен, като операторът на системата за радиолокационно прехващане катапултира успешно, но пилотът не успя.

Останалите F-14 не се отказаха. Фениксите им бяха свършили и те скъсиха дистанцията, за да продължат битката със сайдуиндъри. Загубата на бойни другари засега само ги разгневи и този път китайците побягнаха към бреговата си ивица, следвани от облак ракети с топлинно насочване.

Тази въздушна битка разчисти пътя за щурмовите сили. Военноморската база на Народоосвободителната армия разполагаше с дванадесет пирса, за които бяха завързани кораби. Както ставаше обикновено, флотата на Съединените щати се хвърли срещу китайските си колеги, спазвайки принципа, че по време на война хората неизбежно унищожават себеподобните си, преди да насочат внимание към останалите.

Първи привлякоха гнева на щурмовите изтребители F/A-18 „Хорнет“ подводниците. Те бяха главно стари дизелови лодки от клас „Ромео“, чиито славни времена отдавна бяха отминали. Повечето бяха наредени по двойки и „шофьорите“ на хорнетите ги удариха със скипери и свръхзвукови ракети, летящи на малка височина. Първите представляваха хилядафунтови бомби с елементарни насочващи системи и с ракетни двигатели и се считаше, че са подходящи за целта. Пилотите се опитваха да ги насочват в средата на всяка двойка подводници, за да поразяват по две наведнъж и в три от петте случая успяха. Свръхзвуковите ракети, летящи на малка височина, представляваха версия на противокорабните „Харпун“ за поразяване на сухопътни цели. Те бяха изпратени към пристанищните съоръжения, без които всяка военноморска база не е нищо друго освен не особено привлекателен плаж. Нанесените поражения изглеждаха впечатляващо на видеозаписите. Друга част от самолетите бяха получили задача с кодово име „Желязната ръка“. Те откриха китайските зенитни ракетни установки и оръдия и от безопасно разстояние изстреляха по тях противолокационни боеприпаси HARM, които локализираха и унищожиха всички радари за засичане и проследяване.

В крайна сметка първата атака на флотата на САЩ над земна цел след Виетнам премина добре. Унищожени бяха дванадесет бойни кораба на КНР и бе разрушена една от главните й военноморски бази.

Още няколко подобни обекта бяха атакувани с крилати управляеми ракети „Томахоук“, изстреляни предимно от надводни кораби. Всяка база на флотата на Народоосвободителната армия по продължение на осемстотин километра от бреговата ивица беше обстрелвана с едно или друго оръжие. Броят на поразените кораби нарасна на шестнадесет за малко повече от един час. Американските тактически самолети се завърнаха по самолетоносачите, пролели кръвта на своите противници с цената на малко от своята.

Нощта бе доста тежка за маршал Лю Цун, министър на отбраната на Китайската народна република. Той си бе легнал около единадесет предната вечер, загрижен за операциите, които провеждаха неговите въоръжени сили, но доволен, че всичко върви добре. Точно когато затвори очи, телефонът иззвъня.

Персоналната му лимузина пристигна и го откара до министерството, но той не влезе в кабинета си, а отиде направо в комуникационния център. Там завари множество висши и старши офицери, които преглеждаха постъпилата информация и се опитваха да я проумеят. Присъствието на министър Лю не им помогна да постигнат това, а само прибави допълнително напрежение към вече съществуващия хаос.

Нищо не бе ясно освен видимите празноти в получените сведения. 65-а армия очевидно бе изчезнала от лицето на земята. Генералът, под чието командване се намираше въпросното формирование, бе заминал на проверка в една от дивизиите към 02,00 и оттогава никой не бе чувал нищо за него. Нямаше никакви сведения и за началника на дивизията, също генерал. Всъщност не се знаеше нищо за това, което се случваше там. За да поправи този пропуск, маршал Лю заповяда да изпратят един хеликоптер от базата в Суну да провери какво става. В този момент пристигнаха съобщения от Харбин и от Бейан за въздушни атаки, които са разрушили железопътните мостове. Един полковник от инженерните войски бе изпратен да проучи ситуацията.

Точно когато Лю бе решил, че просто среща някакви незначителни затруднения в Сибир, пристигнаха донесения за въздушно нападение над военноморската база в Гуанчжоу, след което и съобщенията за атаките над по-малките бази в Хайко, в Шантоу и в Сячуандао. Във всичките четири случая явно щабните съоръжения бяха пострадали сериозно, тъй като нямаше връзка с тамошните командири. Най-смущаващо от всички бе донесението за огромните загуби, които бяха претърпели авиационните полкове в района при нападение на изтребители на американската флота. Накрая дойде най-лошото — два сигнала, излъчени автоматично от алармените буйове на единствената ядрена ракетна подводница на страната и на лодката, която я охраняваше — „Хай Лун“. Маршалът изпадна в шок, защото не можеше да повярва, че толкова много неща са се случили едновременно. Обаче това не бе всичко. Радиолокационните съоръжения по границата бяха изчезнали от ефира и бе невъзможно да се установи връзка с тях чрез радиостанция или телефон. Тогава постъпи телефонно обаждане от Сибир. Една от дивизиите на левия фланг на пробива, онази, в която бе отишъл на проверка командващият на 65-а армия преди няколко часа, докладва… да, точно така, някакъв младши офицер от свързочния батальон, подразделение на дивизията, той докладва, че неизвестни бронетанкови сили са пробили западната линия на отбрана, продължили на изток и са… изчезнали?

— Как, по дяволите, един противник може да атакува успешно и да изчезне? — попита маршалът с глас, който накара капитана да се разтрепери. — Кой докладва това?

— Представил се е като майор от трети батальон на 745-и гвардейски пехотен полк, другарю маршал — отвърна запитаният с треперещ глас. — Радиовръзката е била много лоша, или поне така ни докладваха.

— И кой докладва?

— Някой си полковник Чжао, началник на свързочния отдел в щаба на разузнаването на 71-ва армия, която се намира северно от Бейан. Задачата й е да осигурява отбраната на границата в сектора на пробива — поясни капитанът.

— Знам това! — изрева Лю, изливайки гнева си върху първия попаднал пред погледа му офицер.

— Другарю маршал — обади се някой. Беше генерал-майор Вей Даомин, един от старшите помощници на Лю, който току-що бе повикан от дома си след поредния дълъг ден. Той също бе в стрес, но се опитваше да успокои развихрящата се буря. — Позволете аз и хората ми да съберем информацията и да я обработим, за да ви я представим в подходящ вид.