— Мамка му — изумено каза капитан Александров. Той бе чул за вълчите кожи на Гогол по държавното радио, но не бе гледал телевизионния репортаж и сега видяното спря дъха му. Той докосна една от тях. Очакваше козината да е студена и твърда като метална жица, но вместо това тя бе мека и топла като косата на красива блондинка…

— А ти пък кой си? — попита старецът с пронизващ поглед и с пушка в ръка.

— Аз съм капитан Фьодор Илич Александров. Предполагам вие сте Павел Петрович Гогол.

Старикът дори не се усмихна.

— Харесваш кожите ми, другарю капитан?

— Никога досега не съм виждал подобно нещо. Ще трябва да ги вземем с нас.

— Да ги вземем? Къде да ги вземем? Аз няма да ходя никъде — твърдо заяви Паша.

— Другарю Гогол, аз имам заповед — да ви отведа далеч оттук. Това е заповед на щаба на Главното командване на Далекоизточния район и тя трябва да бъде изпълнена, Павел Петрович.

— Никакъв китаец не може да ме изгони от собствената ми земя! — извика старецът.

— Не, другарю Гогол, но войниците от руската армия няма да ви оставят да умрете тук. Значи с тази пушка сте убивали германци?

— Да, много, много германци — потвърди Гогол.

— Тогава елате с нас и може би ще можете да застреляте няколко жълти нашественици.

— Какъв точно си ти?

— Командир на разузнавателна рота от двеста шестдесет и пета мотострелкова дивизия. Играем си на стражари и апаши с китайците вече четири безкрайни дни и сега сме готови за истински бой. Елате с нас, Павел Петрович. Сигурен съм, че можете да ни научите на много неща, които ще ни бъдат от полза — младият напет капитан говореше с уважение и респект, защото старият воин наистина заслужаваше това. Разговорът тръгна на пазарлък.

— Обещаваш ли, че ще ми позволите да стрелям поне веднъж?

— Имате думата ми на руски офицер, другарю — отвърна Александров, като рязко кимна с глава.

— Тогава ще дойда.

Гогол бе вече почти готов за излизане — отоплението в хижата му бе спряно и трябваше да носи топли дрехи дори вътре. Старецът метна на рамо старата си карабина и една сумка с четиридесет патрона — обичайното снаряжение, с което излизаше в гората, и тръгна към вратата.

— Помогни ми за кожите, момче, а?

— С удоволствие, дядо.

Александров с изненада установи, че кожите са много по-тежки, отколкото изглеждаха, но все пак заедно с Буйков успяха да ги натикат в бронетранспортьора, след което водачът подкара машината.

— Къде са те?

— На около десет километра зад нас. Поддържахме визуален контакт с тях в продължение на няколко дни, но ни наредиха да се изтеглим назад, далеч от тях.

— Защо?

— За да те спасим, стари глупако — засмя се Буйков. — И да спасим тези кожи. Твърде хубави са, за да ги носи някоя китайска курва!

— Аз, Паша, мисля… не съм съвсем сигурен, но мисля, че вече е дошло време да посрещнем нашите китайски гости както трябва, по руски — каза капитанът.

— Другарю капитан, вижте! — извика водачът. Александров вдигна глава през люка и погледна напред.

Един висш офицер му махаше да се приближи по-бързо. Три минути по-късно бронетранспортьорът спря до него.

— Ти ли си Александров?

— Тъй вярно, другарю генерал! — потвърди младият мъж, като отдаде чест.

— Аз съм генерал Синявски. Справи се отлично, момче. Излез оттам и ела да поговорим — заповяда висшият офицер с грубоват, но дружески тон.

Александров бе виждал старшия си командир само веднъж, и то от разстояние. Той не бе много едър, но човек не би искал да го срещне в тъмна уличка. Генералът дъвчеше някаква пура, която очевидно бе изгаснала преди няколко часа, и пронизваше капитана със синия си поглед.

— Кой е този? — изръмжа Синявски. После изражението му рязко се промени и той попита почтително. — Ти ли си прочутият Паша?

— Старши сержант Гогол от дивизията „Желязо и стомана“ — с гордост отвърна старецът и козирува отривисто. Синявски отвърна със същия воински поздрав.

— Научих, че си убивал германци навремето. Колко, сержант?

— Пребройте сам, другарю генерал — каза Гогол и подаде карабината си на висшия офицер.

— По дяволите — промърмори генералът, докато гледаше резките по приклада, подобни на онези, с които каубоите от Дивия запад отбелязваха броя на простреляните си противници. — Сигурен съм, че наистина си ги убил. Само че войната е работа на младите, Павел Петрович. Нека те отведа на сигурно място.

Гогол поклати глава.

— Капитанът ми обеща един изстрел, иначе нямаше да напусна дома си.

— Това истина ли е? — попита командирът на 265-а мотострелкова и се огледа наоколо. — Много добре, капитан Александров, осигури на нашия стар другар неговия изстрел.

Синявски разгърна една карта пред себе си и посочи:

— Това място тук е добро за вас. И когато свършите, разкарайте го оттам колкото може по-бързо — каза генералът на своя подчинен. — Тръгнете оттук към своите линии. Там ще ви очакват. Свършихте много добра работа, като ги държахте под око през целия им път. Наградата ви ще бъде да видите как посрещаме копелетата.

— Зад разузнавателната част идва огромна сила.

— Знам. Гледам ги по телевизията от ден и половина, наистина са много, но нашите американски приятели са прекъснали снабдяването им. Ние ще ги спрем и ще го направим точно тук.

Александров погледна картата. Мястото наистина бе добро, подходящо за водене на бой, а най- хубавото бе, че имаше път, по който можеха да се оттеглят бързо.

— Кога?

— След два часа, мисля. Основните им сили скъсяват разстоянието до разузнавателното охранение. Твоята първа задача е да унищожиш охранението.

— Слушам, другарю генерал, можем да направим това! — ентусиазирано отвърна капитанът.