— Да, Вей, предполагам, че така ще бъде по-добре — каза Лю. Той знаеше, че съветът бе добър и че Вей е разузнавач от кариерата, който умее да подготвя информацията за началниците си. — Колкото може по-бързо.

— Разбира се, другарю министър — каза Вей, за да напомни на Лю, че сега е повече политическа фигура, отколкото военен от висок ранг.

Лю отиде в стаята за почивка на ВИП, където му предложиха зелен чай. Той бръкна в джоба на униформената си куртка и извади пакет цигари. Те бяха силни, без филтър и щяха да му помогнат да остане буден. Щеше да кашля, но това нямаше значение. На третата чаша чай Вей се върна, носейки няколко листа със записки.

— И така, какво става?

— Ситуацията е объркваща, но ще се опитам да ви кажа какво знам и какво мисля — започна Вей. — Знаем, че генерал Ци от шестдесет и пета армия е изчезнал заедно с щаба си. Те са били на проверка в 191-ва пехотна дивизия, която се е намирала северно и южно от мястото на първоначалния ни пробив. Няма абсолютно никаква връзка с 191-ва, същото е положението и с 615-ва независима танкова бригада, която е в състава на шестдесет и пета армия. Има объркани донесения за въздушен удар върху танковата бригада, но засега не знаем нищо със сигурност. Заповядахте да изпратим хеликоптер от Суну да огледа района и да докладва ситуацията. Той ще излети на разсъмване. Засега знаем само толкова по този въпрос.

Освен това има някакви допълнителни съобщения от този район, но нито едно от тях не звучи смислено и не ни помага да получим представа за общата картина там. Затова наредих на разузнавателния сектор на седемдесет и първа армия да изпрати отвъд реката екип, който да разбере какво става там и да ни докладва. Това ще отнеме около три часа.

Добрата новина е, че генерал Пън Сиван остава начело на 34-а ударна армия и ще достигне до златната мина някъде преди обед. Бронетанковият ни клин е дълбоко в територията на противника. Предполагам, че в този момент хората се събуждат и до един час ще потеглят напред.

Новините от флотата са объркващи, но в момента това няма толкова голямо значение. Наредих на главнокомандващия военноморските сили в Южнокитайско море лично да се запознае със ситуацията и да ни докладва. Това също ще стане за около три часа.

И така, другарю министър, съвсем скоро ще разполагаме с достоверна информация, след което ще можем да започнем работа по овладяването на възникналата ситуация. Дотогава генерал Пън ще продължи офанзивата си и до залез слънце страната ни ще бъде много по-богата — заключи Вей. Той знаеше как да подобри настроението на министъра. Като награда получи изсумтяване и кимване с глава.

— Сега — продължи генерал Вей — защо не се опитате да поспите няколко часа, докато ние продължим да следим ситуацията?

— Добра идея, Вей — каза Лю, направи две крачки до канапето и легна. Вей отвори вратата, загаси лампите и затвори зад себе си. Комуникационният център бе на още няколко крачки.

— Е — каза той, след като взе цигара от един майор. — Какво, по дяволите, става там?

— Ако искате мнението ми — започна един полковник от разузнаването, — смятам, че американците току-що показаха мускули, а след няколко часа това ще сторят и руснаците.

— Какво? Защо мислиш така? И защо руснаците?

— Къде са военновъздушните им сили? Къде са щурмовите им хеликоптери? Не знаем, нали? И защо не знаем? Защото американците изтребиха самолетите ни в небето като мухи, ето защо.

Ние се самозалъгвахме, че руснаците не искат да се бият, нали? Преди време един мъж на име Хитлер допусна същата грешка. Няколко години по-късно той умря, поне така твърдят учебниците по история. Ние изпаднахме в същото заблуждение, като решихме, че американците не искат да ни нападнат по политически причини. Вей някои от нашите политически лидери тръгнаха на лов за дракони! — този афоризъм бе свързан с пушенето на опиум, много разпространено, макар и нелегално развлечение в южната част на Китай преди няколко века. — Не е имало политически съображения. Те просто са подготвяли силите си, а това отнема време. А руснаците не пожелаха да се бият с нас, защото са искали да удължим максимално линията на снабдяването си и тогава шибаните американци да я прекъснат от Харбин и от Бейан! Танковете на генерал Пън вече са на около триста километра навътре в територията на Русия и разполагат с гориво само за още двеста, а повече доставки няма да има. Ние закарахме две хиляди танка на майната си и там превърнахме екипажите им в зле обучени лековъоръжени пехотинци! Това е истината, другарю Вей — завърши полковникът.

— Пред мен можеш да говориш такива неща, полковник. Кажи ги обаче на министър Лю и вдругиден жена ти ще трябва да плати на държавата стойността на куршума — предупреди го Вей.

— Знам това — отвърна полковник Гън Хъпин. — Какво ще се случи с вас по-късно днес, другарю генерал Вей, когато обработите информацията и се окаже, че съм бил прав?

— Остатъкът от деня сам ще определи това — бе фаталистичният отговор на генерала. — Едно по едно, Гън.

После Вей раздели офицерите на екипи и зададе на всеки отделна задача, след което седна в един стол и се замисли дали Гън има верен поглед върху ситуацията.

— Полковник Гън?

— Да, другарю генерал?

— Какво знаеш за американците?

— Бях в посолството ни във Вашингтон допреди осемнадесет месеца. Там проучих военните им доста внимателно.

— И… могат ли да направят това, което току-що каза?

— Другарю генерал, за да получите отговор на този въпрос, трябва да се допитате до иранците и до иракчаните. Чудя се какъв ще бъде следващият им ход, но американският начин на мислене е едно от нещата, които никога не съм разбирал.