— Много добре — отвърна Синявски. Точно където Бондаренко и американските му помощници казаха, че е. Добре. В командния пункт имаше още двама генерали — командващите на 201-ва и на 80-а мотострелкова дивизия, командирът на 34-а също би трябвало да идва насам, докато 94-а се преориентира, за да атакува десния фланг на противника на около тридесет километра по на юг.
Синявски извади отдавна загасналата, сдъвкана пура от устата си, хвърли я на тревата, извади друга от джоба на куртката и я запали. Беше хубава хаванска пура с много приятен аромат. Началникът на артилерията бе срещу него, от другата страна на масата за карти, която представляваше няколко дъски, подредени върху две магарета за рязане на дърва, но в момента вършеше чудесна работа. Съвсем наблизо бяха окопите, в които можеха да се укрият, в случай че противникът откриеше артилерийска стрелба към тях, както и най-важното — кабелите към комуникационната станция, разположена на цял километър в западна посока. Тя щеше да бъде първото нещо, което китайците щяха да се опитат да поразят, защото щяха да сметнат, че той се намира там. В действителност единствените хора там бяха само четирима офицери и седем сержанти, които се намираха в бронетранспортьори, скрити в специално изкопани окопи за по-голяма сигурност. Задачата им бе да поправят онова, което китайците успееха да повредят.
— Е, другари, идват право към гостната ни, а? — каза той на хората около себе си. Синявски бе воин от двадесет и шест години. Странно, но той не бе син на военен — баща му преподаваше геология в Московския държавен университет. Когато за първи път гледа филм за войната обаче, още щом излезе от киносалона, Синявски реши да стане офицер. Той положи много усилия, премина през различни школи, упорито изучаваше история, като наблягаше основно на разделите за подвизите на Червената армия. Това можеше да бъде неговата Курска дъга, помисли си той, като си спомни за битката, в която Ватутин и Рокосовски бяха смазали последния опит на Хитлер да възобнови офанзивата в Русия и която бе сложила началото на дългия поход на неговата Родина до Райхстага в Берлин. И тогава Червената армия бе разполагала с блестяща разузнавателна информация, знаейки времето, мястото и характера на германското нападение, благодарение на което бе успяла да се подготви толкова добре, че дори един от най-добрите полеви командири на Третия райх — Ерих фон Манщайн, бе строшил зъбите си в здравата руска стомана.
„Така ще бъде и сега“, обеща пред себе си Синявски. Единственото нещо, което будеше недоволството му, бе, че трябва да стои в тази палатка, покрита с камуфлажна мрежа, вместо да се бие на фронта редом с хората си, но все пак той вече не бе капитан и трябваше да стои тук и да участва в битката върху проклетата карта.
— Червен вълк, открийте огън, когато авангардът се приближи на осемстотин метра.
— Осемстотин метра, другарю генерал — потвърди командирът на танковия полк на дивизията. — Сега вече ги виждам съвсем ясно.
— Какво точно виждаш?
— Изглежда като формация в състав до батальон, основно танкове тип 90, няколко от тип 98, но те са съвсем малко, ако се съди по мястото им във формацията, вероятно са на командирите на подразделения. Голям брой верижни бронетранспортьори. Не виждам машини за насочване на артилерийски огън. Какво знаем за артилерията им?
— Придвижва се, няма готовност за откриване на огън. Наблюдаваме ги — увери го Синявски.
— Отлично. Те са на два километра от нас според показанията на далекомера ми.
— Имайте готовност.
— Слушам, командире.
— Мразя да чакам — обърна се Синявски към офицерите около масата. Всички те кимнаха, защото изпитваха същите чувства. В младежките си години той не бе взел участие в афганистанската война, защото прекара службата си предимно в Първа и във Втора гвардейска армия в Германия, подготвяйки се за битката с НАТО, която, слава богу, така и не се състоя. Това щеше да бъде първото му участие в реално сражение и генералът бе готов за него.
— Добре, ако пуснат тези ракети нагоре, ние какво можем да направим? — попита Райън.
— Ако ги изстрелят, единственото нещо, което ни остава, е да бягаме към скривалищата — каза министърът на отбраната Бретано.
— Нас това ни устройва. Ние ще се оправим. Какво ще стане обаче с хората, които живеят във Вашингтон, в Ню Йорк и в другите предполагаеми цели? — попита ПОТУС.
— Издадох заповеди на няколко крайцера клас „Егида“ да заемат позиции до вероятните цели, които са в близост до океана — отвърна Гръмотевицата. — Накарах един от хората ми от TRW да проучи възможностите за препрограмиране на ракетните системи така, че да могат да прихващат балистични цели. Той е приключил с теоретичната част и казва, че при симулациите всичко е минало добре, но те, разбира се, съвсем не са еквивалентни на практическите изпитания. Все пак е по-добре от нищо.
— Добре, къде са корабите?
— Има един тук в момента — отвърна Бретано.
— О-о? И кога стана това? — попита Роби Джексън.
— Преди по-малко от час. „Гетисбърг“. Още един пътува към Ню Йорк. Изпратихме и към Сан Франциско и Лос Анджелис, както и към Сиатъл, макар той да не е сред целите, поне доколкото знаем. Новият софтуер вече пътува към тях, за да могат да препрограмират ракетите си.
— Добре, това е нещо. А какво мислите за възможността да унищожим тези ракети, преди да са ги изстреляли? — попита Райън.
— Китайците наскоро усилиха защитата на силозите си — поставиха стоманени брони върху бетонните капаци — прилича малко на хижа. Те са наклонени и биха отразили повечето бомби, но не и тези с проникване в дълбочина на целите GBU-27, каквито използвахме срещу железопътните мостове…
— Ако са останали. По-добре попитай Гъс Уолъс — посъветва го вицепрезидентът.
— Какво имаш предвид? — попита Бретано.
— Имам предвид, че не сме произвели кой знае колко от този тип, а само миналата нощ военновъздушните сили хвърлиха около четиридесет.
— Ще проверя това.
— А ако няма? — попита Джак.
— Тогава или трябва да произведем още малко в доста кратки срокове, или да измислим нещо друго — отвърна Котаракът.
— Какво например, Роби?
— По дяволите, да изпратим екип за специални операции да ги вдигне във въздуха — предложи бившият пилот-изтребител.
— Самият аз не бих искал да опитам нещо подобно — отбеляза Мики Мур.
— По-добре е, отколкото някоя петмегатонна бомба да падне върху Капитолия, Мики — отвърна му Джексън. — Вижте, най-добре ще бъде, ако се окаже, че Гъс Уолъс има съответните бомби. За блек джетовете това е доста път, но можем да ги презаредим на отиване и на връщане — ще назначим ескорт от изтребители на въздушните заправчици. Сложно е, но сме отработвали подобни операции. Ако Гъс няма от проклетите бомби, ще му изпратим със самолет, ако изобщо намерим такива. Складовете за боеприпаси не са рог на изобилието. В инвентарните списъци има ограничен, краен брой от всеки артикул.
— Генерал Мур — каза Райън, — обадете се на генерал Уолъс и разберете това още сега, ако обичате.
— Да, сър — Мур се изправи и излезе от Залата за действия в кризисни ситуации.
— Гледайте — каза Ед Фоли и посочи телевизионния екран. — Започна се.
Дървесният пояс се превърна в огнен вал с дължина два километра. Светлината от експлозиите ослепи китайските танкисти, но за повечето от хората в машините от първия ред това вече нямаше значение. От тридесетте танка в тази линия само три избегнаха мигновената гибел. Съдбата на бронетранспортьорите, които се движеха между тях, не бе по-различна.
— Можете да откриете огън, полковник — каза Синявски на командира на артилерията си.
Заповедта бе приведена в изпълнение незабавно и земята под краката им се разтресе.
