доколкото знам.
— Ёб твою мать!
— Съвсем скоро ще изпратим въздушните асове в историята, полковник. След година-две ще можем да насочваме от подобни терминали ракети, изстреляни на неколкостотин мили. Тогава няма да имаме нужда от летци-изтребители. Предполагам, че ще трябва да си купя бял пилотски шал за случая. Е, полковник, какво още искате да видите?
Самолетът Ил-86 кацна на спартанска военновъздушна база, която в момента приютяваше само няколко хеликоптера, забеляза полковник Мич Търнър. Като началник на разузнавателния отдел на дивизията той оценяваше почти всичко, което виждаше в Русия, а видяното съвсем не бе обнадеждаващо. Също като генерал Дигс Търнър постъпи в армията по времето, когато СССР бе главният враг и най-сериозният проблем на САЩ, и сега се чудеше колко от разузнавателните оценки, в чието изготвяне бе участвал като млад офицер, бяха чиста фантазия. Или просто могъщата военна сила бе западнала по-бързо от която и да е друга нация в историята. Руската армия не представляваше дори бледа сянка на някогашната Червена армия. Лудият, щур червен задник, от който НАТО толкова се страхуваше някога, сега бе мъртъв също като динозаврите, а точно сега това не бе добре. Руската федерация приличаше на богата стара фамилия, останала без синове, които да я защитават, и дъщерите й биваха изнасилвани. Лошо. Руснаците, също като Америка, разполагаха с ядрено оръжие — бомби, които можеха да изпратят срещу врага с бомбардировачи и с тактически изтребители. Китайците от своя страна имаха за тази цел ракети и те бяха насочени към по- големите градове. Въпросът бе дали руснаците са готови да заменят няколко града и около четиридесет милиона души срещу една златна мина и някакви петролни полета. Вероятно не, реши Търнър. Един разумен човек не би постъпил така. Те не можеха да си позволят и война на изтощение с една страна, която имаше осем пъти по-многобройно население и сравнително по-стабилна икономика. Не, ако имаше начин да победят китайците, то това можеше да стане чрез умело маневриране и бързо придвижване, но армията им бе в упадък и не бе нито обучена, нито екипирана за такъв род военни действия.
Това, помисли си Търнър, щеше да бъде интересна война. Не такава, в каквато искаше да участва. По- добре да опухаш някой загубен слаб противник, отколкото да се сблъскаш с умен и находчив враг. Може и да не е много славно, но за сметка на това е доста по-безопасно.
— Мич — каза генерал Дигс, когато те се изправиха, за да излязат от самолета. — Някакви идеи?
— Ами, ъ-ъ, сър, можехме да изберем и по-добро място, където да отидем. Изглежда, че тук ще бъде доста вълнуващо.
— Продължавай — нареди генералът.
— Другата страна има по-добри карти. Повече жива сила, по-добре обучени са и въоръжението им е по-добро. Задачата им — да прекосят тази недотам приятна страна, е тежка, но и задачата на руснаците не е много лека. За да спечелят, трябва да водят маневрена война, но ми се струва, че нямат достатъчно ресурси за това.
— Шефът им тук, Бондаренко. Доста добър е.
— Такъв беше и Ервин Ромел, сър, но Монтгомъри му скъса задника.
Край пистата чакаха няколко автомобила, които щяха да ги отведат до руския команден пост. Времето тук бе по-добро, но сега се намираха по-близо до китайците, така че ясното небе не беше нещо, на което да се радват.
53.
Дълбока загриженост
— Е, какво става там? — попита Райън.
— Китайците са на седемдесет мили навътре в територията на Русия. Прехвърлили са през реката общо осем дивизии и настъпват на север — отвърна генерал Мур, сочейки с молив върху картата, разпъната върху масата за конференции. — Те преодоляха руската гранична отбрана доста бързо — както стана с линията Мажино през 1940. Не бях очаквал руснаците да издържат дълго, но въздушното ни разузнаване показа, че китайците се справят доста професионално — имам предвид челните им пехотни формирования с масирана артилерийска поддръжка. Сега вече са прехвърлили и танковете си оттатък — около осемстотин до момента, а още около хиляда са в готовност и чакат.
Райън подсвирна.
— Толкова много?
— Когато някой нахлува в голяма държава, сър, той не играе на дребно. Единствената добра новина до момента е, че наистина успяхме да смачкаме фасона на военновъздушните им сили.
— АУАКС и F-15? — попита Джексън.
— Точно така — кимна председателят на Комитета на началник-щабовете. — Един от хората ни направи бройката за ас още в първата си схватка. Някой си полковник Уинтърс.
— Бронко Уинтърс — каза Джексън. — Чувал съм това име. Виртуозен изтребител. Добре, нещо друго?
— Най-големият ни проблем, що се касае до авиацията, е доставката на боеприпаси на хората ни. Транспортирането на бомби по въздуха не е много ефективно. Имам предвид, че по принцип можем да използваме някой С-5 да превози боеприпаси за една ескадрила F-15E, но има доста други важни неща, които би могъл да свърши. Обмисляме варианта да изпратим бомбите в Русия с влак до Чита, а после оттам да ги транспортираме по въздуха до Сунтар, но по руските железопътни линии в момента се движат композиции с танкове и друга бойна техника и това ще продължи доста време. Опитваме се да водим война в края на линията. Вярно, че има два коловоза, но все пак е една-единствена скапана линия. Хората ни от снабдяването вече си скубят косите.
— Какви са руските ресурси за превоз по въздуха? — попита Райън.
— „Федерал Експрес“52 има повече — отвърна генерал Мур. — Всъщност „Федерал Експрес“ има много повече. Щяхме да ви помолим да разрешите мобилизация на цивилната запасна авиация, г-н президент.
— Одобрявам — веднага реагира Райън.
— Има още няколко дреболии — каза Мур. Той затвори очи. Наближаваше полунощ, а никой от тях не бе спал достатъчно напоследък. — Въпросът с VHM-1 излиза на дневен ред? Ние сме в състояние на война със страна, която разполага с ядрено оръжие на балистични носители. Това означава, че трябва да помислим за възможността, доста далечна за момента, но съществуваща, те да го използват срещу нас. VHM-1 — хеликоптер номер 1 на военновъздушните сили са в повишена готовност на Андрюс. Можем да докараме хеликоптер, който да вземе вас и семейството ви до седем минути. Това засяга вас, г-жа О’Дей.
Главният агент на президента кимна.
— Готови сме. Това го има в инструкцията — каза тя. Отделен въпрос бе, че никой не бе отварял въпросната инструкция от 1962 година насам. Важното бе, че го имаше на хартия. Г-жа Прайс О’Дей изглеждаше малко бледа.
— Добре ли си? — попита Райън.
— Стомахът — поясни тя.
— Опита ли с джинджифил? — продължи Джак.
— Нищо не помага в тази ситуация, както ми обясни д-р Норт. Моля да ме извините, г-н президент — тя се притесняваше, че Джак бе забелязал неразположението й. Винаги бе искала да е едно от момчетата. Само че момчетата не забременяват, нали?
— Защо не се прибереш у дома?
— Сър, аз…
— Тръгвай — каза Райън. — Това е заповед. Ти си жена и освен това си бременна. Не можеш да бъдеш ченге през цялото време, нали? Вземи си отпуск оттук и изчезвай. Веднага.
Специален агент Прайс О’Дей се поколеба, но бе получила заповед, така че излезе от залата. Друг агент незабавно влезе на нейно място.
— Мачизъм от жена. Накъде отива този проклет свят? — обърна се Райън към присъстващите.
— Не си успял наистина да се освободиш от предразсъдъците, Джак — с усмивка отбеляза
