— Ще трябва да почакаш, сержант.
— Слушам, другарю капитан. А глътка вода може ли? — раздразнено попита той. Не вода бе това, което му се пиеше.
— Да-а, и аз бих пийнал глътка водка, но си забравих манерката. Сигурен съм, че и ти си забравил твоята.
— За съжаление е така, другарю капитан. Глътка водка щеше да ни помогне срещу студа в тези проклети гори.
— Освен това щеше да притъпи възприятията ни, а те са ни необходими, Борис Евгениевич, освен ако не искаш в следващите няколко месеца да се храниш с ориз. Ако, разбира се, китайците вземат пленници, в което дълбоко се съмнявам. Те не ни харесват, сержант, а освен това не са цивилизован народ. Запомни това добре.
„Е, не са тръгнали на балет. Нито пък аз“, помисли си сержант Буйков, но не каза нищо. Капитан Александров бе московчанин и често говореше за културни събития. От друга страна, Буйков също като командира си не обичаше китайците, особено сега, когато ги гледаше как тъпчат родната му земя. Съжаляваше, че не може да убие някои от тях, но задачата му не бе да убива. Задачата му в момента бе да ги гледа как препикават страната му, което засилваше гнева му още повече.
— Другарю капитан, дали изобщо някога ще можем да стреляме по тях? — попита сержантът.
— Когато му дойде времето, да, задачата ни ще бъде да унищожим разузнавателните им единици. Борис, аз също очаквам този момент — каза Александров и добави наум. — „Освен това и аз бих запалил, а не бих отказал и чаша водка.“ Засега обаче трябваше да се задоволи с малко черен хляб с масло, и то когато отидеше в бронетранспортьора стотина метра северно оттук.
Този път Лисицата се появи след шест минути и половина. Китайският офицер явно бе проучил гората на изток, вероятно се е ослушвал за шум на работещи дизелови двигатели, но не е чул нищо, освен песента на птиците. Според Буйков този китайски лейтенант бе по-съвестен дори от началника си.
„Него трябва да убием първи, когато му дойде времето“, помисли си той.
Александров докосна сержанта по рамото.
— Наш ред е да се придвижим, Борис Евгениевич.
— Когато заповядате, другарю капитан — отвърна Буйков.
Двамата мъже започнаха да се промъкват, като внимаваха да не шумят през първите сто метра, докато китайците не запуснаха двигателите на машините си. След още пет минути те бяха в бронетранспортьора и се придвижваха на север, като внимателно подбираха пътя си между дърветата. Александров си намаза една филия с масло и я изяде, като от време на време отпиваше по глътка вода. След като изминаха около хиляда метра, машината спря и капитанът включи голямата радиостанция.
— Коя е Ингрид? — попита Толкунов.
— Ингрид Бергман — отвърна майор Тъкър. — Актриса, готино маце по времето, когато бе звезда. Всичките ни безпилотни самолети носят имената на филмови актриси, полковник. Бойците им ги дават.
В горната част на монитора бе залепена пластмасова лента, която показваше коя от машините бе горе и предаваше. „Мерилин Монро“ се намираше в Жиганск за техническо обслужване, а „Грейс Кели“ щеше да излети след петнадесет часа.
— Както и да е — каза американецът, натисна едно копче, след което започна да върши нещо с мишката на компютъра. — Ето ги китайските челни части.
— Кучи син — каза на английски Толкунов, като демонстрира познанията си в областта на американския жаргон.
Тъкър се усмихна.
— Доста добре е, нали? Веднъж изпратих един над нудистка колония в Калифорния — това е частен парк, в който хората се разхождат голи през цялото време. Можехме да видим разликата между плоските и онези с големите цици. Можехме и да различим естествените блондинки от перхидролените. Както и да е. Използвате тази мишка, за да управлявате камерата, е сега това го прави някой в Жиганск. Интересува ли ви нещо конкретно?
— Мостовете на Амур — веднага отговори Толкунов.
Тъкър вдигна един радиомикрофон.
— Тук е майор Тъкър. Имаме молба. Насочете камера три към главната точка на форсиране.
— Разбрано — чу се от високоговорителя до монитора.
Картината незабавно се промени, сякаш някой превърташе видеолента на бързи обороти, след което се стабилизира. Мястото, което показваше, се намираше на около четири километра от предишното. На монитора се виждаха общо осем моста, по всеки от които се движеха подобни на насекоми силуети.
— Прехвърлете ми управлението на камера три — каза Тъкър.
— Готово, сър — рапортува високоговорителят.
— Добре — Тъкър си поигра още малко с мишката, после започна да въвежда нещо чрез клавиатурата. Изображението стана по-ясно, като се фокусира върху третия мост от запад на изток. В момента върху него имаше три танка, които се движеха с около десет километра от юг на север. На монитора имаше и компас, в случай че „зрителят“ не може да се ориентира. Изображението дори бе цветно, забеляза Толкунов и попита защо.
— Не е по-скъпа от черно-бялата камера и я използваме, защото понякога показва различни неща, които иначе са еднакво сиви. За първи път се прилага при наблюдение от голяма височина. Дори сателитите още нямат цветни камери — поясни Тъкър. После се намръщи. — Ъгълът не е удобен, не можем да видим отличителните знаци на танковете, без да сменим курса. Сержант, кой преминава по мостовете в момента?
— Изглежда, е тяхната триста и втора бронетанкова дивизия, сър. Тя е в състава на двадесет и девета армия тип А. Тридесет и четвърта армия вече изцяло се прехвърли оттатък. Според нас един цял полк от триста и втора вече премина реката и в този момент вече се придвижва на север — докладва разузнавателният гений така, сякаш съобщаваше бейзболните резултати от вчера.
— Благодаря, сержант.
— Прието, майоре.
— И те не могат да видят този самолет? — попита Толкунов.
— Ами за радарите е достатъчно невидим, а освен това има още един малък номер. Датира от Втората световна война и се нарича проекта „Йехуди“ — слагаш светлини на машинката.
— Какво? — изненадано реагира Толкунов.
— Да, забелязваш самолетите, защото те са по-тъмни от небето, но ако сложиш по тях осветителни тела, стават невидими. Точно затова сме инсталирали светлини на корпуса, а яркостта им се регулира автоматично чрез фотосензор. Така самолетчетата стават практически невидими с просто око. Освен това нямат инфрачервена сигнатура изобщо, така че дори да знаеш накъде да гледаш, не можеш да насочиш ракета въздух-въздух към някоя от тях. Хитра играчка, а?
— Откога ги имате?
— Аз работя с тях от, ами, от около четири години.
— Бях чувал за „Дарк Стар“, но възможностите им са поразителни.
Тъкър кимна.
— Да, доста са хлъзгави. Хубаво е да знаеш какво прави другият отбор. За първи път ги вдигнахме над Югославия и щом се научихме как да ги използваме оптимално и да ги координираме със стрелците, разбрахме как да зачерняме живота на другия. Кофти, Джо.
— Джо?
— Китаеца Джо или Джони Китаеца. Така наричаме китайците — Тъкър посочи екрана. Преди години обобщаващото прозвище за корейците бе Дръпнатия Люк. — „Ингрид“ още го няма, но „Грейс Кели“ е снабдена с такова — става дума за система за лазерно насочване, с която тези машинки могат да се използват за поразяване на цели. Изтребителят просто пуска бомбите на двадесетина километра и ние ги насочваме към целта. Не можем да го правим оттук, от този терминал, но от Жиганск могат.
— Да насочваш бомби от шестстотин километра разстояние?
— Да. По дяволите, можеш да го правиш и от Вашингтон, ако искаш. Всичко минава през сателит,
