Алиев обясни:
— ГСМ складовете бяха построени, за да обслужват многочислени мобилни сили в случай на конфликт на границата. Това стана по времето на Никита Сергеевич Хрушчов. Те представляват огромни стоманобетонни резервоари и всичките са добре скрити под земята.
— Сигурно е така — отбеляза Мич Търнър. — Не сме чували за тях.
— Значи сме успели да ги скрием от разузнавателните ви спътници? — със задоволство каза руснакът. — Всеки склад се обслужва от двадесетина бойци от инженерните части. Всичките разполагат с достатъчно електрически помпи.
— Харесва ми разположението им — отбеляза Мастърман. — Каква е тази част тук?
— Това е „Бояр“, запасно механизирано формирование. Хората току-що бяха призовани. Въоръжението им беше съхранявано в един скрит склад бункер. „Бояр“ е малка дивизия, оборудвана със стари оръжия — предимно Т-55 и други такива, които обаче все още са годни за бой. Държахме ги скрити в бункера — каза Алиев.
Американският оперативен началник вдигна вежди. Руснаците може и да отстъпваха пред противника в числен състав, но съвсем не бяха глупави. Това формирование, „Бояр“, се намираше на доста интересно място… ако, разбира се, Иван съумееше да се възползва от това. Като цяло оперативната им концепция изглеждаше добра, поне на теория. Много войни можеха да родят добри идеи, проблемът бе осъществяването им. Дали руснаците можеха да сторят това? Руските военни теоретици бяха сред най- добрите в света — толкова добри, че армията на САЩ редовно крадеше идеите им. Проблемът обаче бе, че армията на САЩ можеше да прилага тези теории на бойното поле, а руснаците — не.
— Как се държат хората ви? — попита Мастърман.
— Имате предвид войниците ни? — попита Алиев и добави почти обидено. — Руският войник знае как да се бие.
— Хей, полковник, не се съмнявам в храбростта им — увери Дюк домакина си. — Какъв е духът им?
Бондаренко се намеси:
— Вчера трябваше да застана лице в лице с един от моите млади офицери, Команов, от граничната отбрана. Той беше бесен, че не сме успели да му осигурим необходимата артилерийска поддръжка, за да разгроми китайците. Аз се засрамих — призна генералът пред гостите си. — Духът на хората ми е висок. Липсват им умения — аз пристигнах тук преди няколко месеца и промените, които предприех, едва започнаха да дават резултат. Руският войник обаче винаги е отговарял достойно, когато се наложи, и сега също ще направи така — ако ние се окажем достойни за него.
Този път Мастърман не погледна към началника си. Дигс бе дал много висока оценка на Бондаренко, а освен отлични оперативни умения генералът притежаваше и много добра преценка за хората. Руснакът обаче току-що бе признал, че хората му не са достатъчно обучени. Добрата новина бе, че на бойното поле мъжете много бързо придобиваха необходимите воински умения. Лошата — че това бойно поле предлагаше най-суровите условия за естествен подбор на планетата. Някои от мъжете щяха да се научат бързо и да оцелеят, но други щяха да загинат по време на този процес, а руснаците не разполагаха с достатъчно хора, за да си позволят човешки загуби. Сега не бе 1941 и те не воюваха с половината си население от онова време.
— Предполагам, че ще искате да се придвижим бързо, когато композициите ни се разтоварят в Чита? — попита Тони Уелч. Той бе началник-щаб на дивизията.
— Да — потвърди Алиев.
— Добре, тогава ще трябва да отида там и да разгледам съоръженията. Как стои въпросът с горивото за хеликоптерите ни?
— Военновъздушните ни бази разполагат с ГСМ складове, подобни на тези с дизеловото гориво — отвърна му Алиев. — Вие наричате това инфраструктура, нали? Това е едно от малкото неща, които имаме в изобилие. Кога пристигат?
— Военновъздушните сили все още работят по въпроса. Те ще транспортират авиационната ни бригада дотук. Първо апачите.
— Ще се радваме да видим щурмовите ви хеликоптери тук. Нашите са твърде малко, а и военновъздушните ни сили ги транспортират доста бавно.
— Дюк — каза Дигс. — Пришпори ВВС. Трябват ни няколко вертолета веднага, по дяволите, за да можем да се огледаме наоколо и да видим каквото трябва.
— Разбрано — отвърна Мастърман.
— Отивам да инсталирам сателитната радиостанция — каза подполковник Гарви и се отправи към вратата.
„Ингрид Бергман“ летеше на юг. Генерал Уолъс искаше да има по-ясна представа за формациите за материално-техническо и тилово осигуряване и сега я получаваше. Китайската народна република в много отношения приличаше на САЩ от началото на двадесети век. Транспортът се осъществяваше предимно с влакове. Нямаше нито една централна магистрала, поне не в смисъла, който американците влагаха в това понятие, но железопътната мрежа бе доста добре развита. Железният път бе подходящ за превоз на големи количества товари на средни и дълги разстояния, но лишен от гъвкавост и труден за ремонт при необходимост — особено мостовете и повечето тунели и в момента точно те бяха обект на вниманието на Уолъс и на хората му от звеното за определяне на целите. Проблемът бе, че не разполагаха с достатъчно бомби, които да пуснат. Нито един от щурмовите му ресурси, които в случая бяха основно изтребители F-15E „Ийгъл“, не бе прелетял дотук с бомби, подвесени на крилете, и той разполагаше с боеприпаси въздух-земя едва за една средномащабна мисия. Беше като да отидеш на танци, а там да няма момичета. Музиката — хубава, плодовият пунш — също, но какво да правиш там. За разлика от него екипажите на ийгълите не възразяваха. В подобна ситуация те действаха като изтребители и този тип хора предпочитат да стрелят срещу други самолети, вместо да пускат бомби върху войниците в калта. Въпрос на защита на територията. Важното бе, че неговите авиатори разказваха играта на военновъздушните сили на КНР. Бяха свалили над седемдесет самолета без нито една загуба от тяхна страна. Предимството да разполагаш с Е-3B АУАКС бе толкова съществено, че противникът можеше да лети със същия успех и с фокери от Първата световна война. Руснаците също бързо се научиха да ползват услугите на АУАКС-а. Изтребителите им имаха добри аеродинамични корпуси, но радиусът им на действие бе доста ограничен. Руснаците никога не бяха конструирали самолет, който да разполага с гориво за повече от един час полет и на всичко отгоре не се бяха научили да презареждат във въздуха като американците. Така руските изтребители МиГ и „Сухой“ се вдигаха горе, получаваха инструкции от АУАКС-а и изпълняваха по една задача, след което се завръщаха в базите си за презареждане. Половината от самолетите, поразени от ийгълите, досега също бяха напуснали формациите си, за да се приберат за зареждане. Не беше съвсем честно, но за Уолъс, както и за всички останали пилоти-изтребители честната игра бе последното нещо, за което мислеха по време на въздушен бой.
Досега той и хората му водеха отбранителна война. Те успешно защитаваха руското въздушно пространство. Нямаха цели на китайска територия, не атакуваха дори китайските сухопътни части в Сибир. Така че макар да се справяха успешно и сравнително безпроблемно, неговите бойци не вършеха нищо съществено. Точно затова той се свърза с Америка по сателитния телефон.
— Нямаме бомби, генерале — докладва той на Мики Мур.
— Виж, колегите ти от Въздушните скаути са претрупани с работа, а Мери Дигс пищи за въздушни камиони, които да откарат вертолетната му бригада при него.
— Сър, много просто е. Ако искате от нас да поразяваме цели в Китай, необходими са ни бомби. Надявам се, че не говоря прекалено бързо — добави Уолъс.
— Спокойно, Гъс — предупреди го Мур.
— Вижте, сър, може би във Вашингтон изглежда малко по-различно, но тук, където се намирам в момента, трябва да изпълнявам задачи, а няма с какво. Така че вие там можете или да ми изпратите необходимото, за да си върша работата, или да отмените задачата.
— Работим по въпроса — увери го председателят на Комитета на началник-щабовете.
— Имаме ли заповеди? — обади се Манкузо на министъра на отбраната.
