По принцип дивизията трябваше да разполага с цял батальон за тази цел, но засега това бяха възможностите й — осем от новите разузнавателни верижни машини. Тя бе усъвършенстван вариант на стандартните БМП, с подобрени динамични характеристики — по-надеждни двигател и трансмисионна част, както и най-доброто радиооборудване, което се произвеждаше в Русия. Капитанът докладваше директно на своя дивизионен командир, а както се и оказа, на началника на разузнавателния отдел на ТВД, някой си полковник Толкунов. Този тип, с изненада установи Александров, бе изключително загрижен за личната му сигурност. Той постоянно настояваше дозорът да се движи близо до противника, но не толкова, че да бъде забелязан, и ги предупреждаваше в никакъв случай да не влизат в бой. Задачата му, повтаряше Толкунов най-малко веднъж на два часа през последния ден, бе да остане жив и да държи под око настъпващите китайски части. Не му разрешаваха дори да развали прическите на симпатичните малки китайчета, задачата му бе просто да стои толкова наблизо, че ако случайно някой от противниковите войници започне да бълнува насън, да може да запише името на гаджето, което въпросният боец люби в съня си.
Александров бе млад капитан, едва на двадесет и осем, и изглеждаше много добре. Той бягаше за лично удоволствие и постоянно повтаряше на хората си, че бягането е най-доброто упражнение за един войник, особено ако е разузнавач. Разчетът на всяка от машините включваше механик-водач, мерач и радиооператор, както и трима пехотинци, които Александров лично бе обучил да бъдат невидими.
Задачата им бе през половината от времето да се движат извън машината, обикновено на километър или повече преди китайците, да се крият между дърветата или зад леките неравности, които предлагаше теренът и да изпращат обратно едносрични коментари на видяното по преносимите си радиостанции, произведени в Япония. Мъжете се придвижваха с лекота, тъй като носеха единствено автоматите си и по два резервни пълнителя, защото се предполагаше, че никой няма да ги чуе или да ги види. Истината бе, че Александров би предпочел да ги изпрати невъоръжени, за да не се изкушат и да застрелят някого, водени от патриотичен гняв. Така или иначе никой войник не би приел да замине невъоръжен на бойното поле и той трябваше да се задоволи с издаването на заповед да тръгват на задача със спуснат предпазител и без патрон в цевта. Капитанът обикновено излизаше с хората си, а машините чакаха скрити между дърветата на около триста метра по-назад.
През последните двадесет и четири часа руснаците бяха станали много близки с китайските си противници. Последните бяха също добре обучени и мотивирани разузнавачи и вършеха добре работата си, или поне така изглеждаше. Те също като руските си колеги през повечето време се движеха пеша, на известно разстояние пред машините си, криеха се между дърветата и бавно се придвижваха на север, оглеждайки се за сили на противника. Руснаците дори бяха дали имена на някои от тях.
— Градинарят е — каза сержант Буйков. Въпросният мъж обичаше да докосва дърветата и храстите и ги разглеждаше, сякаш ги изследваше, за да пише научни публикации за тях. Градинарят бе нисък, слаб и жилав и приличаше на руснаците на дванадесетгодишно момче. Изглеждаше доста компетентен в действията си — носеше автомата на гърба и често използваше бинокъла. Той бе лейтенант от китайската армия, ако се съдеше по пагоните му, вероятно командир на разузнавателния им взвод. Действаше хората си много, но често самият той вървеше отпред. Явно бе доста съвестен.
„Значи точно той трябва да бъде убит пръв“, помисли си Александров. Бойната машина разполагаше с отлично 30-милиметрово оръдие, което можеше да превърне градинаря в тор за почвата от около хиляда метра и дори повече, но капитан Александров бе забранил това за жалост, помисли си Буйков. Той бе родом от този край и като младеж често ходеше с баща си, който бе дървосекач, на лов в гората.
— Наистина трябва да го убием — тихо каза той.
— Борис Евгениевич, нима искаш да предупредиш врага за присъствието ни? — обърна се Александров към сержанта.
— Съвсем не, другарю капитан, но ловният сезон е…
— … закрит, сержант. Сезонът е закрит и освен това този човек не е вълк, който можеш да застреляш за свое собствено удоволствие и… залегни! — заповяда Александров. Градинарят гледаше в тяхната посока през бинокъла си. Лицата им бяха боядисани в камуфлажни цветове, а от маскировъчните им униформи стърчаха клони, които накъсваха силуетите, но капитанът не искаше да поема излишни рискове. — Скоро ще започнат придвижването. Връщаме се към машината.
Най-трудната част от задачата им бе да заличават следите от веригите на бронетранспортьора, за да не ги забележат китайците. Александров бе „обсъдил“ този въпрос с водачите, като заплаши, че ще застреля всеки, който остави следа. (Знаеше, че не може да направи това, разбира се, но хората му не бяха съвсем сигурни.) Машините бяха оборудвани и с усъвършенствани ауспуси, които намаляваха шума. Понякога конструкторите на руска военна техника си вършеха работата добре и сега случаят бе точно такъв. Освен това хората на Александров не запускаха машините си, преди китайците да сторят това. Капитанът вдигна поглед. Градинарят махна с ръка към хората си. Жестът, както бяха разбрали от досегашния си опит, означаваше, че им нарежда да придвижат машините напред. Правеха поредния бърз скок, за да заемат позиция за наблюдение на местността и прикритие за следващия ход, в случай че възникнат проблеми. Александров не смяташе да им създава проблеми, но те, разбира се, нямаше как да знаят това. Той бе изненадан, че китайският взвод продължава да се придвижва бавно и изключително внимателно вече втори ден. Все още не се бяха отпуснали. Очакваше от тях точно това, но очевидно китайците бяха по-добре обучени, отколкото предполагаше, и явно следваха стриктно инструкциите си. Значи и той трябваше да прави същото.
— Тръгваме ли, другарю капитан? — попита Буйков.
— Не, засега ще останем тук и ще гледаме. Те трябва да се спрат на онзи нисък хълм с дърварския път. Искам да разбера доколко действията им са предсказуеми, Борис Евгениевич — той натисна бутона на портативната радиостанция. — Приведете се в готовност. Те отново се придвижват.
Отговорът бе тихо прещракване от натискане и отпускане на бутона. Добре, хората му бяха научили урока за спазване на радиодисциплината. Вторият ешелон от китайски верижни машини тръгна бавно със скорост около десет километра в час по продължение на просеката в гората. Интересно, помисли си Александров, те не навлизаха много навътре в горите. Не повече от двеста-триста метра. Изведнъж той замря. Над него имаше вертолет. Бронетранспортьорът му се бе върнал в гората и както всеки път, още щом спреше, хората му го покриваха с камуфлажната мрежа. Те бяха добре обучени. Той постоянно им повтаряше, че не трябва да оставят следи, ако искат да оцелеят. Хеликоптерът не бе шедьовър на военната техника, но все пак носеше ракети, а бронята на бронетранспортьора не бе чак толкова дебела.
— Какво прави? — попита Буйков.
— Просто оглежда, не е изпратен, за да ни търси.
Китайците се придвижваха през една просека, изсечена преди време за участък от Байкало-Амурската магистрала, който така и не бе построен. Проходът бе широк, на места достигаше до петстотин метра, и доста добре изравнен. Преди години някой бе прокарал това трасе, за да улесни достъпа до неизследваните богатства на Сибир, изсичайки голям брой дървета, които така и не бяха израснали отново в мразовитите продължителни зими. Доста по на север този път бе продължен от военни инженерни части към новото златно находище, а след това и към нефтените залежи на арктическия бряг. Когато стигнеха дотам, китайците щяха да заварят хубав път, подходящ за използване от механизирана техника, но доста тесен. Ако продължаха по него, нашествениците щяха да научат някои нови неща за фланговата отбрана.
Александров си спомни за един поход на римляните в Германия, за воина Квинтилий Вар, командващ три легиона, който бе пренебрегнал отбраната на фланговете си и по тази причина бе загубил армията си. Дали китайците щяха да допуснат подобна грешка? Не, всеки знаеше за поражението в Тевтобургската гора. Това бе един от уроците, преподавани във всяка военна академия в света. Квинтилий Вар е бил политик и е получил командването на армия заради предаността си към своя император Цезар, а не заради тактическите си умения. Войниците бяха научили този урок по-добре от политиците, а китайската армия все пак се командваше от войници, нали?
— Лисицата — каза Буйков. Това бе другият офицер от китайската част, по всяка вероятност подчинен на Градинаря. Той бе приблизително с ръста на началника си, но интересът му бе насочен по-скоро към прокрадването, отколкото към растенията. Докато наблюдаваха, Лисицата изчезна между дърветата от източната страна на просеката и ако съдеха по досегашния си опит, щеше да се появи след не по-малко от пет-шест минути.
— Мога да запаля, докато чакаме — каза Буйков.
