Генерал-майор Мариън Дигс бе в третата влакова композиция, която потегли от Берлин. Това не бе по негово желание, просто така се стекоха обстоятелствата. Движеше се тридесет минути след разузнавателния батальон на Анжело Гуисти. Руснаците придвижваха композициите толкова близо една след друга, колкото позволяваха изискванията за сигурност, като понякога дори ги нарушаваха. Важното бе, че руската железопътна мрежа бе изцяло електрифицирана, благодарение на което влаковете се движеха бързо извън гарите и участъците с повреди по линията.

Дигс бе израснал в Чикаго. Баща му бе шафнер във влака „Гранд Чийф“ между Чикаго и Лос Анджелис до закриването на линията през 70-те години. После учудващо стана машинист. Мариън си спомни как пътуваше с него като малко момче. Харесваше му чувството, че контролира с ръцете си толкова тежка машина, и когато постъпи в „Уест Пойнт“, реши да стане танкист, по възможност разузнавач. Сега вече контролираше много тежки машини.

Това бе първото му идване в Русия. През първата половина на кариерата си в армията той едва ли бе предполагал, че това ще се случи. Тогава единствените руснаци, които бе виждал, бяха от Първа гвардейска танкова и Трета ударна армия, които по онова време бяха дислоцирани в Източна Германия, готови за малка разходка до Париж, според опасенията на НАТО.

Сега това бе минало. Русия вече бе част от НАТО, макар за мнозина това да изглеждаше като епизод от научнофантастичен филм. Въпреки всичко то бе факт и никой не можеше да го отрече. През прозореца на купето си той виждаше заоблените кубета на руските православни църкви, онези, които Сталин очевидно не бе успял да срути. Разпределителните гари му бяха до болка познати. Те никога не представляваха шедьоври на архитектурното изкуство или на градското планиране и изглеждаха също като мрачните товарни гари в Чикаго или във всеки друг американски град. Не, само гарите, които децата строяха под коледните си елхи, бяха красиви. Тук обаче не се виждаха коледни елхи. Влакът бавно спря, вероятно чакаше сигнал да продължи… не, това, изглежда, бе някакъв военен терминал. Отдясно се виждаха руски танкове и високи бетонни рампи. Руснаците сигурно са построили това съоръжение, за да товарят собствената си верижна техника за транспортиране на запад, реши Дигс.

— Генерале? — извика някой.

— Да!

— Чакат ви, сър — съобщи същият глас.

Дигс стана и се отправи към източника на гласа. Той принадлежеше на един от младшите офицери от щаба му. Зад него стоеше руски генерал.

— Вие ли сте Дигс? — попита руснакът на приличен английски.

— Да.

— Елате с мен, моля — каза руснакът и слезе на перона. Въздухът бе свеж, но утринното небе бе покрито с ниски сиви облаци.

— Ще ми кажете ли как се развиват нещата на изток? — попита Дигс.

— Бихме желали да ви откараме заедно с част от хората ви със самолет до Хабаровск, за да видите сами какво е положението.

„Така е по-добре“, помисли си Дигс.

— Колко души?

— Шестима, освен вас.

— Добре — генералът кимна и се обърна към капитана, който го повика от купето. — Повикай полковниците Мастърман, Дъглас, Уелч, Търнър, майор Хърст и подполковник Гарви.

— Да, сър — каза капитанът и изчезна.

— След колко време тръгваме?

— Самолетът вече чака.

„Някой от техните“, помисли си Дигс. Досега той не бе летял с руски самолет. Дали е сигурен? Безопасно ли е да летиш в район на военни действия? Е, все пак армията не му плащаше, за да стои на сигурно място.

— Вие кой сте?

— Носенко, Валентин Носенко, генерал-майор от Ставка.

— Лошо ли е положението?

— Не е добро, генерал Дигс. Основният ни проблем в момента е прехвърлянето на подкрепления в театъра на военните действия. Те пък трябва да преминават реки. Трудностите, както казвате вие, американците, са и за двете страни.

Основната грижа на Дигс бяха доставките. Танковете му и бронетранспортьорите „Брадли“ носеха основния запас от боеприпаси, а още два и половина пъти по толкова бяха натоварени на камионите за снабдяване, които пътуваха с други композиции. Въпреки това ситуацията будеше известно безпокойство, особено що се отнасяше до артилерията. Най-сериозната му грижа обаче бе дизеловото гориво. Той разполагаше с достатъчно, за да придвижи дивизията си петстотин, дори шестстотин километра. Това бе доста разстояние, ако се движиш по права линия, но войните не позволяваха на подразделенията да се движат само направо. Така разстоянието, което можеше да измине с наличните запаси гориво, намаляваше на триста километра в най-добрия случай, а тази дистанция съвсем не бе впечатляваща. Така че заместникът по тиловата част полковник Тед Дъглас бе вторият по важност човек, който му бе необходим сега след Мастърман, началника на оперативния отдел. Офицерите започнаха да се събират.

— Какво има, сър? — попита Мастърман.

— Ще летим на изток, за да видим какво става там.

— Добре, нека само се уверя, че разполагаме със средства за връзка — каза Мастърман и отново изчезна. След малко той слезе от влака с двама войници, които носеха сателитна радиоапаратура.

— Много добре, Дюк — отбеляза подполковник Гарви. Той бе началник на отдела за свръзки и електронно разузнаване.

— Господа, това е генерал Носенко от Ставка. Той ще ни отведе на изток, нали?

— Да, аз съм офицер от разузнаването на Ставка. Оттук, моля — каза той и ги поведе към четирите автомобила, които ги очакваха. Пътуването до военното летище отне двадесет минути.

— Как хората ви приемат това? — попита Дигс.

— Имате предвид цивилните, нали? Твърде рано е да се каже. Доста са обезверени, но се надига гняв. Гневът е полезен — каза Носенко. — Гневът дава смелост и решимост.

Щом руснаците говореха за гняв и решимост, то нещата наистина бяха много зле, помисли си Дигс, докато гледаше през прозореца на колата улиците на московското предградие.

— Какво придвижвате на изток пред нас?

— Досега четири мотострелкови дивизии — отговори Носенко. — Това са най-добре подготвените ни формирования. Събираме и други съединения.