— Слушам, другарю генерал — отговори Ва, наведе се и изкрещя някаква заповед към шофьора. Командният бронетранспортьор тип-90 рязко зави надясно, като изненада военния регулировчик, който се опитваше да направлява движението, но последният не възрази. Четирите високи антени върху машината му показаха с кого си има работа. Бронетранспортьорът напусна утъпкания черен път и се отправи към един от незасегнатите руски бункери.
Генерал Пън излезе от машината и се запъти към оцелелия танков купол. Формата на обърнат тиган му подсказа, че тя е от стария ЙС-3, чудесна машина преди години, която в днешно време очевидно се бе превърнала в реликва. Около бункера се навъртаха група специалисти от разузнаването. Те се изпънаха в стойка „мирно“, когато видяха генерала да се приближава.
— С какво го неутрализирахме? — попита Пън.
— Не сме го неутрализирали, другарю генерал. Те го напуснаха, след като изстреляха петнадесет снаряда с оръдието и около триста куршума с картечниците. Дори не успяха да го унищожат, преди да ги заловим — рапортува капитанът от разузнаването, като посочи към люка на танковия купол. — Сигурно е. Проверихме за капани.
Пън влезе в бункера. Вътре имаше удобни мажи помещения, склад за снарядите на оръдието, касети с патрони за двете картечници. По пода имаше празни гилзи от двата типа боеприпаси, както и консервени кутии от полевите дажби. Позицията бе удобна, разполагаше със спални помещения, баня, тоалетна и големи запаси храна. Нещо, за което си струва да се воюва, помисли си генералът.
— Откъде излязоха? — попита Пън.
— Оттук — младият капитан го поведе на север по тунела. — Виждате ли, руснаците са се подготвили за всичко.
Тунелът водеше под хребета на хълма към покрита площадка за паркиране, вероятно подготвена за БТР, ако се съдеше по следите от гуми по земята непосредствено до бетона.
— Колко време издържаха?
— Завладяхме позицията по-малко от три часа след първия ни артилерийски обстрел. Пехотата ни обгради позицията и те скоро побягнаха — каза капитанът на командира на армията.
— Ясно. Щурмовата ни пехота е свършила добра работа — каза Пън и видя, че полковник Ва е докарал командния бронетранспортьор до изхода на тунела, за да му спести обратния път.
— Сега? — попита Ва.
— Искам да видя какво сме направили с позициите на поддържащата им артилерия.
Ва кимна и издаде необходимите заповеди към командира на бронетранспортьора. Пътуването по неравния терен отне петнадесет минути. Петнадесет тежки оръдия все още бяха там, макар двете, покрай които Пън мина, да бяха обърнати и повредени напълно от контрабатарейния огън. Позицията, която разглеждаха, беше почти незасегната, въпреки че множество ракети бяха паднали съвсем близо. Доказателство за това бяха трите тела, които лежаха на земята до оръдията в засъхващи локви кръв. Повечето бяха оцелели вероятно. В близост до всяко оръдие имаше дълбоки два метра тесни траншеи с бетонни стени, които ракетите почти не бяха засегнали. Имаше и голям бункер за боеприпаси, от който излизаха две релси за количката за превозване на снаряди и метателни заряди до позицията. Вратата беше отворена.
— Колко залпа дадоха? — попита Пън.
— Не повече от десет — отговори друг офицер от разузнаването. — Контрабатарейната ни артилерия се справи отлично тук. Руската батарея разполагаше общо с петнадесет оръдия. Едно от тях е произвело двадесет изстрела, но това е всичко. Извадихме ги от строя за по-малко от десет минути. Радарите за засичане на артилерийски огън свършиха отлична работа, другарю генерал.
Пън кимна в знак на съгласие.
— Така излиза. Тази позиция би била много добра преди двадесет или тридесет години — артилеристите са добре защитени, има достатъчно боеприпаси, но не е подготвена за случай, в който противникът ще успее да открие оръдията толкова бързо. Ако не стрелят, Ва, не можеш да ги унищожиш — Пън се огледа. — Трябва да призная, че инженерите, които са построили тази позиция, а и предишната, са били много добри. Проблемът е в това, че тези съоръжения вече са остарели. Какъв е общият брой на жертвите от наша страна?
— Убити — триста и петдесет, приблизително. Ранени — шестстотин и двадесет — отговори началникът на оперативния отдел. — Не мина съвсем безболезнено, но все пак е по-малко, отколкото очаквахме. Ако руснаците бяха останали на позициите си и се бяха били, положението щеше да е далеч по-лошо.
— Защо избягаха толкова рано? — попита Пън. — Знаем ли?
— В един от бункерите намерихме писмена заповед, която им разрешава да напуснат позициите, ако решат, че положението е безнадеждно. Това ме изненада — отбеляза полковник Ва. — Исторически погледнато, руснаците се бият изключително самоотвержено в отбрана, както германците установиха от опит. Тогава обаче имаше дисциплина. И смелост. Очевидно сега вече не е така.
— Евакуацията е проведена доста умело — замисли се на глас Пън. — Би трябвало да заловим повече пленници.
— Избягаха прекалено бързо, другарю генерал — обясни началникът на оперативния отдел.
— Онзи, който се бие и бяга — цитира генерал Пън, — остава жив, за да се бие още един ден. Запомни това, полковник.
— Тъй вярно, другарю генерал, но този, който бяга, не представлява непосредствена заплаха.
— Да вървим — каза генералът и се насочи към командния бронетранспортьор. Той искаше да види фронта такъв, какъвто е.
— Е? — обърна се Бондаренко към лейтенанта. Младежът бе изкарал изключително лош ден и това, че сега трябваше да се изправи пред командира на ТВД и да докладва, не оправяше настроението му. — Отпусни се, момче. Жив си. Можеше да бъде много по-зле.
— Другарю генерал, можехме да издържим, ако бяхме получили поне малко огнева поддръжка — каза Команов, като не успя да сдържи гнева си.
— Не разполагахме с такава. Продължавай — каза генералът и посочи към картата на стената.
— Те пресякоха тук, преминаха през тази седловина и продължиха по този хълм към нас. Само пехота, не видяхме нито една машина. Имаха преносими противотанкови карабини, нищо сериозно или необичайно, но артилерийската им поддръжка бе масирана. Сигурно една цяла батарея от техните бе концентрирала огъня си върху моята позиция. Оръдията им са тежки, петнадесет сантиметра или повече. Контрабатарейните им ракети пометоха нашата артилерийска поддръжка почти мигновено.
— Това бе единствената изненада, която ни поднесоха — потвърди Алиев. — Вероятно разполагат с доста повече от онези системи за локализиране на артилерийски огън, отколкото предполагахме. Освен това използват техните ракети тип-83 за контрабатареен огън, както американците сториха в Саудитска Арабия. Това се оказа ефективна тактика. Ще трябва да се справим първо с контрабатарейните им системи или да използваме самоходни оръдия, които да сменят позициите си след два или три изстрела. Не съм чувал за някакъв начин да бъдат заблудени, а заглушаването на сигнала на тези радари е изключително трудно.
— Значи трябва да измислим как да ги унищожим възможно най-рано. Имаме подразделения за електронно разузнаване. Нека те локализират тези китайски радари и ще ги неутрализираме с наши ракети — каза Бондаренко и се обърна към Команов. — Продължете, старши лейтенант. Разкажете ми за китайската пехота.
— Не са страхливци, другарю генерал. Не се плашат от огъня и се държат както трябва под обстрел. Надъхани са. Моята позиция и тази до мен поразиха поне двеста души от техните, но те не се отказаха и продължиха да настъпват. Бойният им дух е висок, координацията им е добра като на футболен отбор. Реагират бързо и адекватно. Трябва да кажа, че насочиха артилерията си много умело.
— Батареите им са били вече готови, старши лейтенант, готови и са чакали — каза Алиев на младшия офицер. — Винаги е по-добре, ако се движиш по предварително изготвен сценарий. Нещо друго?
— Не видяхме нито един танк. Принудиха ни да напуснем позицията си, преди да са завършили понтонните мостове. Пехотата им изглеждаше добре подготвена, добре обучена и мотивирана за настъпление. Не забелязах дори следа от гъвкаво мислене, но всъщност аз и не успях да видя много. Както отбелязахте обаче, всичко бе планирано предварително и добре отработено.
