— Не съм съвсем в течение на нещата. Какво друго изпраща НАТО? Изобщо изпраща ли нещо? — бе следващият въпрос на Дигс.
— Една британска бригада се подготвя, онази, която е базирана в Хон. Надяваме се да потеглят насам до два дни.
— Няма начин да се включим в действията, без поне британците да ни подкрепят — каза Дигс. — Въоръжението им е почти като нашето.
„И което е по-важно, подготовката им е като нашата. Хон, помисли си той, това бе 22-ра бригада от казармите «Хейг» под ръководството на бригаден генерал Сам Търнър. Пие уиски, сякаш е минерална вода, но има ум в главата си и е превъзходен тактик.“
— А германците?
— Това е политически въпрос — призна Носенко.
— Кажи на вашите политици, че Хитлер е мъртъв, Валентин. Германците са на ваша страна. Повярвай ми, приятел. Играем с тях през цялото време. Малко са позападнали през последните десет години, но германският войник не е глупак, както и командирът му. Разузнавателните им части са изключително добри.
— Да, но това е политически въпрос — повтори Носенко и Дигс разбра, че засега нищо не може да се направи.
Самолетът, който ги очакваше, бе Ил-86, руският еквивалент на американския „Локхийд“ С-141 „Старлифтър“. Той бе с цветовете на „Аерофлот“, руската цивилна авиокомпания, но в опашката си имаше огнева точка, каквато руснаците поставяха на всичките си тактически самолети. В конкретната ситуация Дигс не възразяваше срещу това. Те едва бяха успели да се настанят и да закопчаят коланите си, когато машината започна да рулира.
— Май доста бързаме, Валентин?
— Защо да чакаме, генерал Дигс? Води се война — напомни руснакът на своя гост.
— Добре, какво знаем?
Носенко отвори куфарчето с картите, което носеше, и разстла един голям лист на пода на самолета, който в този момент излиташе. Картата изобразяваше един участък от руско-китайската граница по река Амур. Върху нея вече бяха нанесени с молив някакви маркировки. Американските офицери се наведоха над нея.
— Те тръгнаха оттук и продължиха през реката…
— Колко бързо се придвижват? — попита Бонадеренко.
— Имам една разузнавателна рота пред тях. Докладват ми на всеки петнадесет минути — отговори полковник Толкунов. — Движат се доста спокойно. Разузнавателното им охранение е съставено от верижни бронетранспортьори B3-501 със сериозно радиооборудване, но с доста леко въоръжение. Като цяло не са много предприемчиви. Бих казал, че са доста спокойни. Движат се на скокове от по половин километър, ако теренът позволява. Следим радиовръзките им. Не са кодирани, но говоримият им език е доста заблуждаващ особено при използването на термини. Работим върху този проблем.
— С каква скорост се придвижват?
— Пет километра в час е най-бързото, което сме засекли до момента. Обикновено напредват по-бавно. Главните им сили все още се организират, а освен това не са подготвили и влаковите композиции с материално-техническо и тилово осигуряване. Ако съдим по видяното до момента, скоростта им на придвижване няма да надвиши тридесет километра в час на равнинен терен.
— Интересно — Бондаренко върна погледа върху картите. Щяха да тръгнат на север-северозапад, защото теренът щеше да ги принуди. При тази скорост щяха да достигнат до златното находище за шест- седем дни.
Теоретично той можеше да придвижи 265-а мотострелкова на отсечена позиция51 тук… до два дни и да ги остави на позиция, но дотогава китайците щяха да разполагат с най-малко три, може би осем механизирани дивизии, с които да нападнат единствената му напълно комплектована част, а той все още не бе готов за това. Добрата новина бе, че противникът подминаваше командния му пост — може би преднамерено? Или просто защото тук нямаше нищо, което да представлява заплаха за тях, така че защо да хвърлят излишни сили? Не, те щяха да напредват към целта си колкото може по-бързо, като придвижват още пехота, за да оградят фланговете на настъплението си. Това бе класическа тактика и бе станала такава точно защото бе ефективна. Всички бяха постъпвали така — от Ханибал до Хитлер.
Да, значи челните им формирования се движеха спокойно, а главните сили все още се организираха отвъд Амур.
— Какви формирования сме идентифицирали досега?
— Водещата формация на противника е тяхната 34-а червенознаменна ударна армия под командването на Пън Сиван. Той е политически лоялен и се ползва с доверие в Пекин. Опитен воин. Очаква се да стане командир на група армии. Почти цялата 34-а вече е отсам реката. Още три механизирани армии от тип А са в готовност да я пресекат — това са 31-ва, 29-а и 43-та. Това са общо шестнадесет механизирани дивизии и голям брой спомагателни формирования. Смятаме, че 65-а армия от тип Б ще бъде следващата, която ще премине отсам. Тя включва четири пехотни дивизии и една танкова бригада. Задачата им ще бъде да държат западния фланг, предполагам.
Вероятно бе така. Източно от пробива нямаше сериозни руски сили. Класическата операция би включвала и настъпление на изток към Владивосток на Тихоокеанското крайбрежие, но това само щеше да отвлече вниманието на основните сили от главната цел. Значи настъплението на изток щеше да почака поне една седмица, най-вероятно две или три, а в момента нататък щяха да се насочат само леки екранни формирования.
— Как стои въпросът с цивилните?
— Напускат градовете по линията на китайското настъпление, доколкото могат, предимно с леки коли и автобуси. Части на военната ни милиция се опитват да създадат някаква организация. Досега нищо не е попречило на евакуацията — каза Толкунов. — Вижте, от данните на разузнаването досега можем да предположим, че ще подминат Белогорск — дозорните им разузнавателни единици преминаха източно от града.
— Добър ход, нали? — отбеляза Бондаренко. — Реалната им цел се намира далеч на север. Защо да губят време за други неща? Те не искат земя. Не искат хора. Искат нефт и злато. Няма да улеснят задачата си, като пленяват цивилни. Ако бях на мястото на този Пън, щях да се притеснявам за дълбочината на настъплението си на север. Дори без съпротива естествените прегради са доста сериозни и охраната на настъплението му ще бъде кошмарен проблем — главнокомандващият замълча. Защо изпитваше съчувствие към този варварин? Задачата му бе да убие китайския генерал и неговите хора. Само че как? Ако дори настъплението толкова на север бе проблем, а то беше, то колко по-трудно щеше да бъде да нанася удари на същия терен, и то с по-слабо подготвени формации? И двете страни срещаха тактически проблеми, каквито хората в тази професия мразеха.
— Генерал Бондаренко? — попита някой с чуждестранен акцент.
— Да? — той се обърна, за да види мъж в униформа на американските ВВС.
— Сър, аз съм майор Дан Тъкър. Току-що пристигнах с апаратурата, която ще предава информацията от безпилотните ни разузнавателни самолети. Къде искате да я инсталирам, сър?
— Полковник Толкунов? Майоре, това е началникът на разузнаването ми.
— Колко време ще отнеме инсталирането?
Американецът остана доволен, че английският на Толкунов бе по-добър от собствения му руски.
— По-малко от час, сър.
— Оттук — началникът на разузнавателния отдел го поведе навън. — Добри ли са камерите ви?
— Полковник, когато някой излезе да се изпикае, можете да видите колко голяма му е онази работа.
Толкунов предположи, че това е типичното американско самохвалство, но все пак се замисли.
Капитан Фьодор Илич Александров командваше разузнавателната рота на 265-а мотострелкова дивизия.
