осъзнаваше, че той и разчетът му лично бяха убили или ранили стотина или повече войници на противника, но нито един танк. Къде бяха танковете, които той мечтаеше да унищожи? Това той можеше да прави добре. За да се справи с пехотни подразделения обаче, му бе необходима огнева артилерийска поддръжка и войници под негово командване. Без последните той бе като голяма скала на морския бряг, способна да устои на вълните, които се разбиваха в нея. В момента те правеха точно това и Команов си спомни, че всички морски скали бавно биваха подкопавани от вълните, докато в един момент не се сринеха и потънеха във водата. Неговата война продължи три часа, дори по-малко, а вече бе напълно обкръжен и ако искаше да оживее, скоро трябваше да напусне позицията си.
Тази мисъл го разяри. Да изостави позицията си? Да избяга? В този момент той си спомни, че заповедите му разрешаваха да постъпи така, в случай че не можеше повече да задържа позицията. Той бе приел заповедта с пренебрежителна усмивка. Да избяга от непревземаемата миникрепост? Каква безсмислица. Сега обаче бе сам. Всяка от позициите му бе сама. И…
… куполът иззвъня като камбана от прякото попадение на тежък снаряд, след което…
— Мамка му! — изкрещя мерачът. Мамка му! Оръдието ми е повредено!
Команов погледна през един от прорезите за наблюдение и да, видя го. Дулото на оръдието бе обгорено и… и всъщност огънато. Как бе възможно това? Цевта на оръдията се правеше от най-здравите материали, които човек можеше да създаде, но все пак това тук бе леко огънато. Това означаваше, че то вече изобщо не е цев на оръдие, а просто един тежък стоманен прът. То бе изстреляло тридесет и четири снаряда, но повече нямаше да може да изпраща нищо срещу врага. След като то се повреди, той вече нямаше никакъв шанс да унищожи китайски танк. Команов пое дълбоко въздух, за да събере мислите си. Да, вече бе време.
— Подгответе позицията за унищожаване! — заповяда той.
— Сега? — попита мерачът.
— Сега! — заповяда старши лейтенантът. — Подгответе я!
Бяха отработвали това много пъти. Пълначът извади разрушаващия заряд и го постави между снарядите. Електрическият кабел бе навит на макара и той го изтегли. Мерачът не обръщаше внимание на действията в бункера. Той завъртя купола надясно, за да стреля с картечницата по някакви наближаващи пехотинци, после бързо я върна обратно, за да посрещне онези от другата страна, които бяха използвали заетостта му с техните другари като прикритие за настъпление. Команов слезе от креслото в купола и се огледа. Тук бе леглото му, масата, на която той и разчетът му се бяха хранили, тоалетната и душът. Този бункер се бе превърнал в техен дом, място, в което почиваха и работеха, а сега трябваше да го предадат на китайците. Това бе недопустимо, но в конкретната ситуация просто нямаха друг избор. В някой филм те щяха да се бият до смърт тук, но боят до смърт бе доста по-приемлив за актьори, които следващата седмица можеха да започнат нов филм.
— Хайде, сержант — заповяда той на мерача си, който изстреля последен откос, преди да слезе от купола и да се насочи към тунела за отстъпление.
Команов преброи хората си, докато те влизаха в прохода, след което тръгна след тях. Той осъзна, че не бе съобщил по телефона намеренията си в полка и се поколеба дали да не го стори, но не, нямаше време за това сега. Щеше да се свърже с началниците си в движение, по радиостанцията от БТР-а.
Тунелът бе доста нисък и те трябваше да бягат приведени, но все пак бе осветен и войниците скоро видяха изхода. Когато вторият мерач го отвори, разчетът бе поздравен от оглушителния грохот на падащи снаряди.
— Къде на майната си се мотахте досега — посрещна ги отвън един тридесетинагодишен сержант и гневно махна с ръка към чакащия БТР-60. — Хайде!
— Чакайте — Команов извади ръчния детонатор и завърза жиците към клемите му. После се прикри зад бетонната рамка на стоманената врата на тунела и завъртя ръчката.
Разрушаващият заряд представляваше десет килограма тротил. Той и складираните снаряди произведоха взрив, който разтърси тунела за отстъпление с грохот, достоен за свършека на света, а от другата страна на хълма тежкият купол на незавършения танк ЙС-3 полетя към небето за учудване и радост на китайските пехотинци. С това задачата на Команов приключи. Той се обърна и последва хората си в осемколесния бронетранспортьор. Машината чакаше на бетонна площадка под покрит с трева бетонен навес, който я предпазваше от чужди погледи. По-малко от минута по-късно БТР-ът вече се носеше надолу по хълма на север, където всички щяха да бъдат в безопасност.
— Измъкват се — обърна се сержантът към майора, без да откъсва очи от екрана, който предаваше информацията от камерите на „Мерилин Монро“. — Тази шайка току-що вдигна във въздуха собствения си купол. Това е третият досега.
— Изненадан съм, че издържаха толкова дълго — отбеляза генерал Уолъс. Идеята да стои на едно място по време на битка му бе доста чужда. Досега той никога не бе летял с по-малко от 750 километра в час — и за него тази скорост на практика означаваше да стои неподвижно.
— Обзалагам се, че руснаците ще останат разочаровани — каза майорът.
— Кога ще имаме връзка с Хабаровск?
— Преди обяд, сър. Изпратихме хора, които да им покажат как да използват апаратурата.
БТР-60 в много отношения представляваше най-добрият бронетранспортьор на света с осемте си задвижващи колела, предните четири от които се управляваха чрез волана. Запаснякът, който сега седеше зад въпросния волан, в цивилния си живот бе шофьор на камион и очевидно можеше да кара само с десен крак плътно долепен до пода, помисли си Команов. Той и хората му подскачаха във вътрешността на машината като зарове в чаша и само стоманените каски ги предпазваха от тежки контузии на главата. Въпреки това нито един от тях не се оплакваше. През отворите за цеви на автомати те виждаха пораженията, нанасяни от китайската артилерия и с всеки изминат метър на север се чувстваха все по- добре.
— Как беше при вас? — обърна се старши лейтенантът към сержанта, който бе старши на машината.
— През повечето време се молехме да се окажете страхливец. Какво да правим с всичките онези снаряди, които се сипеха край нас. Да бъде благословен строителят на гаража, в който се криехме, докато ви чакахме. Най-малко един снаряд падна директно върху него. Почти напълних гащите — каза запаснякът с успокояваща прямота. Двамата общуваха помежду си, като крещяха в лицата си.
— Колко път има до щаба на полка?
— Около десет минути. Колко ударихте?
— Може би около двеста — отвърна Команов, като преувеличи леко бройката. — Не видях обаче нито един танк.
— Вероятно в момента още строят понтонните си мостове. Това отнема известно време. Виждал съм това, докато бях с Осма армия в Германия. Всъщност там всички се обучавахме да форсираме реки. Онези бива ли ги?
— Не са страхливци. Напредват под обстрел дори когато убиваш някои от тях. Какво стана с нашата артилерия?
— Пометоха я, артилерийски ракети, покриха района като с одеяло и просто я издухаха, другарю старши лейтенант, бум — сержантът вдигна двете си ръце във въздуха.
— Къде е огневата ни поддръжка?
— Кои, по дяволите, си мислите, че сме ние? — отвърна му с въпрос сержантът.
Изведнъж БТР-ът внезапно спря.
— Какво става? — изненадано извика сержантът към водача.
— Виж! — отвърна мъжът и посочи напред.
В този момент задните врати се отвориха и десетина мъже се натъпкаха вътре, при което БТР-ът заприлича на консерва със сардели.
— Другарю старши лейтенант! — беше Иванов от пет-нула.
— Какво се случи?
— Един снаряд ни удари по покрива — отвърна сержантът, а бинтовете по главата му разказаха
