останалото. Той изпитваше болка, но се радваше, че още може да се движи. — БТР-ът ни получи пряко попадение в предната част. То уби водача и повреди машината.
— Никога не съм виждал подобен артилерийски обстрел, дори на учения в Германия и в Украйна — каза сержантът от бронетранспортьора. — Също като във филмите за войната, но когато си сред участниците, е доста по-различно.
— Да — съгласи се Команов. Съвсем не му бе до смях, дори и при сигурността в бункера, а сега още по-малко. Сержантът запали цигара, японска, и се хвана за дръжката над главата си, за да не подскача толкова много. За щастие водачът познаваше пътя и скоро китайската артилерия започна да заглъхва, тъй като очевидно стреляше наслуки по обекти отвъд видимия обхват на своите наблюдатели.
— Започна се, Джак — каза министърът на отбраната Бретано. — Искам да пусна хората си да стрелят.
— Кои по-точно?
— Военновъздушните сили, изтребителите, които имаме в театъра на военните действия, като начало. Вдигнали сме един АУАКС горе и вече работим в сътрудничество с руснаците. Имаше дори един въздушен бой, наистина малък. Освен това получаваме данни от разузнавателните спътници и безпилотните самолети. Мога да наредя да ги предават и при теб, ако искаш.
— Добре, направи го — каза Райън по телефона. — А по другия въпрос, добре, пускай ги.
Джак затвори телефона и погледна към Роби.
— Джак, за това им плащаме и повярвай ми, те нямат нищо против. Пилотите-изтребители живеят с надеждата за нещо подобно, докато не видят какво представлява в действителност, но за повечето от тях това така и не се случва. Те виждат само поразения самолет, но не и простреляното, кървящо копеле вътре, което се опитва да катапултира, докато все още е в съзнание — обясни му вицепрезидентът Джексън. — После някой пилот може и да се замисли над това. Аз го правех. Но не всички. Повечето просто отбелязват със звездичка на фюзелажа поредния свален самолет.
— Добре, хора, това вече е наша война — обърна се полковник Бронко Уинтърс към пилотите си. Той бе свалил четири противникови самолета над Саудитска Арабия миналата година, прострелвайки нещастните чалмосани тъпанари, които летяха за страната, нанесла удар с биологично оръжие срещу родината му. Трябваше му още един, за да стане истински ас, нещо, за което мечтаеше, откакто бе първокурсник във военновъздушното училище в Колорадо Спрингс През цялата си кариера във ВВС бе летял на F-15 „Ийгъл“, но се надяваше да премине на новите F-22 „Раптър“ след две-три години. Имаше 4 231 часа на „Ийгъл“, знаеше всичките му номера и не можеше да си представи по-добър самолет, с който да се вдигне във въздуха. И така, сега щеше да сваля китайци. Той не беше съвсем наясно с политиката в момента, но не се и интересуваше особено. Намираше се на руска военновъздушна база, каквато не бе мислил, че някога ще види освен през прицелните съоръжения на самолета си, но това също не го смущаваше. За миг си помисли, че всъщност харесва китайска храна, особено онези неща, които приготвяха от зеленчуци в дълбок тиган, но онези бяха американски китайци, а не комунистчетата. Беше в Русия по-малко от един ден и вече бе отхвърлил двадесетина предложения да обърне една водка. Техните пилоти изглеждаха достатъчно умни, може би малко по-ентусиазирани от необходимото, но се отнасяха към него приятелски и с уважение, особено когато видяха четирите символа на свалени самолети на фюзелажа на неговия F-15 „Чарли“, водача на 390-а ескадрила изтребители. Той скочи от руския джип, тук ги наричаха по друг начин, точно пред самолета си. Главният му механик го очакваше.
— Приготви ли го вече, шефе? — попита Уинтърс, докато стъпваше на стълбичката към кабината.
— Можеш да се обзаложиш — отвърна главен мастър-сержант Нийл Нолън. — Всичко е тип-топ. По- готов не може и да бъде. Хайде, иди да ни гръмнеш нещо, Бронко.
В ескадрилата бе правило, щом някой от пилотите пипнеше самолета си, всички да се обръщат към него с позивната му.
— Ще ти донеса скалповете, Нолън — полковник Уинтърс продължи да се изкачва по стълбата, като пътем прокара ръка по рисунките на фюзелажа. Главен мастър-сержант Нолън се качи след него, помогна му да се настани вътре, след което слезе, откачи стълбата и се дръпна встрани.
Уинтърс започна процедурата по запускане, като преди това въведе наземните си координати — нещо, което все още правеха въпреки наличието на новите GPS48 локаторни системи, защото F-15 имаше инертна навигационна система, ако другата откажеше (това никога не се случваше, но процедурата си е процедура). Уредите оживяха, като показаха на Уинтърс, че резервоарите на самолета му са пълни и че разполага с пълен товар от четири ракети AIM-120 AMRAAM с радарно насочване плюс още четири чисто нови AIM-9X — последната версия на старите ракети, които датираха отпреди времето, в което родителите му се бяха венчали в една църква на „Ленъкс авеню“ в Харлем.
— Кула, тук е Бронко с още трима, готови сме за рулиране, край.
— Тук Кула, Бронко, можете да рулирате. Вятърът е три-нула-пет от десет часа. Късмет, полковник.
— Благодаря, Кула. Глигани, тук е водачът, да тръгваме — с тези думи той отпусна спирачките и самолетът започна да се движи, тласкан от мощните си двигатели „Прат енд Уитни“. Група руснаци, главно наземен персонал, ако се съдеше по униформите им, както и няколко шофьори седяха на рампата и наблюдаваха Бронко Уинтърс и хората му.
„Добре, сега ще им покажем как правим тези работи у нас“, каза си наум той.
Четирите самолета, разделени на две двойки, изрулираха до края на полосата, след което първите два изтребителя се стрелнаха напред по бетонните блокове и рязко се вдигнаха във въздуха. Няколко секунди по-късно ги последваха и другите два. Четирите самолета поеха на юг и вече разговаряха с близкия АУАКС — Орел две.
— Орел две, тук е Глиган Водач. Във въздуха съм с още трима.
— Водач на Глиган, тук Орел две. Засякохме ви. Тръгнете на юг, вектор едно-седем-нула, изкачете се на ниво три и продължете там. Изглежда, ще ви се отвори работа днес.
— Устройва ме. Край — полковник Уинтърс се понамести в седалката си, за да се чувства по-удобно, и се изкачи на около 10 000 метра. Радарната му система бе изключена, освен това не трябваше да води излишни разговори, защото някой можеше да подслушва, а защо трябваше да разваля изненадата? След няколко минути той щеше да навлезе в обсега на китайските гранични радарни станции. Трябваше да се направи нещо по този въпрос. По-късно днес, надяваше се той, малките невестулки F-16 щяха да наминат и да се заемат с проблема. Неговата работа бяха китайските изтребители и някой друг бомбардировач, ако посмееше да се появи. Заповедите му бяха да остане в руското въздушно пространство през цялото време на изпълнение на задачата, така че ако Китаеца Джо не проявеше желание да дойде да си поиграят, денят щеше да бъде доста скучен. Джо разполагаше със Су-27, а това бяха доста добри самолети. Вероятно китайските пилоти мислеха същото и за него.
Е, скоро щяха да разберат.
Иначе денят бе добър за полети. Облаците бяха две десети, въздухът бе чист и приятен за летене. С ястребовия си поглед той можеше да вижда на около сто мили напред, а освен това Орел две щеше да му казва къде са тъпанарите. След него още две формации от по четири ийгъла вече бяха излетели. „Дивите глигани“ днес бяха в пълен състав.
Пътуването с влака бе доста разтърсващо в буквалния смисъл на думата. Подполковник Гуисти се въртеше на седалката, като се опитваше да се настани по-удобно, но очевидно комфортът не бе сред приоритетите на създателите на обзавеждането в купетата на руските вагони, с които той и хората му пътуваха, така че нямаше смисъл да мърмори. Навън беше тъмно, онази много ранна сутрин, която за децата още е нощ, нямаше и много светлини. Те се намираха в Източна Полша и вероятно пътуваха сред земеделски земи, тъй като в САЩ тази страна вече бе известна като Айова на Европа заради многобройните свинеферми. Тук се произвеждаше шунката, с която тази част на света бе известна. Тук сигурно правеха и водка и подполковник Гуисти нямаше нищо против една глътка в този момент. Той се изправи и излезе в коридора на вагона. Почти всички спяха или поне се опитваха. Двама по-чувствителни сержанти бяха легнали на пода, вместо на изтърбушените седалки в купето си. Мръсният под нямаше да се отрази много
