На около две хиляди и сто метра над главата на генерал Пън обаче бе „Мерилин Монро“. Всеки от безпилотните самолети „Дарк Стар“ си имаше собствено име, което бе избрано от екипажа, и по тази причина естествено всички машини бяха съименнички на известни представителки на нежния пол. Тази дори имаше на носа си умело изрисувано копие от снимка на кинозвездата от списание „Плейбой“, издадено през 1953 година, но очите, които гледаха надолу от невидимия летателен апарат, бяха електронни и всевиждащи, а не яркосини като на прочутата актриса. В прозрачния нос от фибростъкло имаше антена, изпращаща „добива“ към сателит, който от своя страна я разпределяше към множество получатели. Най- близкият беше в Жиганск, а най-далечният — във Форт Белвоар, Вирджиния, на две крачки от Вашингтон, откъдето по оптичен кабел информацията биваше ретранслирана към няколко строго секретни местоназначения. За разлика от повечето шпионски системи тази показваше изображенията под формата на видеоматериал в реално време.
— Изглежда, че се подготвят, сър — обърна се един армейски щаб-сержант към прекия си началник с чин капитан. Това бе очевидно — войниците тъпчеха снаряди, а след тях и платнени торби със заряди в затворите. След това вдигаха оръдията и поставяха гилзи 30–30 в затворите, с което оръдията ставаха напълно готови за бой. Последната стъпка се наричаше „дърпане на шнура“. Просто дръпваш въженцето, за да възпламениш гилзата, която от своя страна задейства заряда в платнените торбички и снарядът отлита на север с голяма скорост.
— Колко оръдия има там, сержант? — обърна се капитанът към подчинения си.
— Цяла шибана кенефна яма, сър.
— Това го виждам и аз. Колко са на брой? — попита офицерът.
— Над шестстотин, и то само в този сектор, капитане. Плюс четиристотин самоходни ракетни установки.
— Виждат ли се някакви авиационни средства?
— Не, сър. Китайците не са нощни летци, поне когато става дума за бомбардиране.
— Орел седем до Зебра, край — старшият контрольор на АУАКС-а викаше базата в Жиганск.
— Зебра до Седем, чувам ви отлично — отвърна майорът в центъра за контрол на полетите.
— Имаме таласъми, някъде към тридесет и два. Идват северно от Съпин, според предварителните оценки са Су-27.
— Най-вероятно е така — обърна се майорът от наземната база към началника си. — В Съпин се намира техният 667-и авиополк. Това е най-доброто, с което разполагат като самолети и летателен състав. Там им е академията, полковник.
— С какво можем да ги посрещнем?
— Руските ни приятели в Нелкан. Най-близките американски птички са доста на север и…
— И все още нямаме заповед да се намесваме — съгласи се полковникът. — Добре, да предупредим руснаците.
— Орел седем до Черен сокол десет, имаме китайски изтребители на триста километра, на едно-девет- шест по вашите координати, около тридесет. Движат се с петстотин възела. Все още са над китайска територия, но няма да останат там още дълго време.
— Разбрано — отвърна руският капитан. — Дайте ми вектор.
— Препоръчваме вектор за прихващане две-нула-нула — каза американският контрольор. Руският му бе доста добър. — Поддържайте сегашните скорост и височина.
— Прието.
На радарните дисплеи на Е-3B руските Су-27 завиха и се насочиха към китайските. Руснаците щяха да установят радарен контакт с целта след около девет минути.
— Сър, това съвсем не изглежда добре — обърна се друг майор в Жиганск към генерала.
— Значи е време да ги предупредим — съгласи се генерал-лейтенантът от ВВС на САЩ. Той вдигна телефона, който бе свързан с регионалния команден пункт на руснаците. Все още не бе останало време да им прокарат нормална линия.
— Другарю генерал, търсят ви от американската техническа мисия в Жиганск — каза Толкунов.
— Генерал Бондаренко, слушам.
— Здравейте, аз съм генерал-майор Гъс Уолъс. Преди малко разпънах разузнавателната сергия тук. Тъкмо вдигнахме един безпилотен апарат над руско-китайската граница в район… — той прочете координатите. — Виждаме някакви хора, които се готвят да открият артилерийска стрелба срещу вас, генерале.
— Колко са? — попита Бондаренко.
— Повече, отколкото някога съм виждал, над хиляда оръдия общо. Надявам се вашите хора да са се окопали добре, приятел. Целият свят ще се стовари върху тях.
— С какво можете да ни помогнете?
— Имам заповед да не предприемам никакви действия, докато те не започнат да стрелят — отвърна американецът. — Когато това се случи, мога да започна да вдигам изтребители, но нямаме почти никакви бомби. В момента горе имам един АУАКС, който поддържа изтребителите ви в района на Чулма, но засега това е всичко. Един С-130 утре ще ви докара оборудване, за да можете да наблюдавате разузнавателната информация в реално време. Внимавайте, генерале, изглежда, че китайците ще започнат нападението всеки момент.
— Благодаря, генерал Уолъс — Бондаренко затвори и вдигна поглед към щаба си. — Той каза, че ще започне всеки момент.
Така и стана. Лейтенант Команов го видя първи. Веригата от възвишения, която хората му наричаха Оризовия хълм, изведнъж бе озарена от жълто сияние, което можеше да се получи само при едновременна стрелба от голям брой полеви оръдия. След това в тъмното небе се появиха и приличащите на метеори артилерийски ракети.
— Започна — каза той на хората си. Команов продължи да гледа през отвора на купола. Той прецени, че главата му е твърде малка цел. Преди снарядите да паднат на земята, лейтенантът усети сътресението от самото изстрелване, което разтърси бункера като земетресение и накара пълначът да реагира по универсалния за подобни ситуации начин.
— Мамка му!
— Свържи ме с полка — заповяда Команов.
— Да, лейтенант — отговориха отсреща.
— Под обстрел сме, другарю генерал, масиран артилерийски огън от юг. Оръдия и самоходни ракетни установки…
В този момент той видя първите попадения, главно край реката, доста на юг от бункера му. Експлозиите от снарядите не бяха много ярки. Те изглеждаха като малки искри, които вдигаха колони от прах. Малко по- късно идваше и грохотът. Команов бе чувал артилерийска стрелба и по-рано и бе виждал какво правят снарядите в другия край, но то се различаваше от случващото се в момента толкова, колкото пламък на газова запалка се различава от експлозия на горивен резервоар.
— Другарю полковник, страната ни е във война — докладва пост пет-шест алфа на командването. — Не мога да видя придвижването на вражеските подразделения, но те със сигурност настъпват.
— Имате ли някакви цели? — попитаха от полка.
— Не, в момента не — Команов погледна надолу в бункера. Някоя от различните му позиции можеше да даде вектор към дадена цел, а когато друг пост я потвърдеше и съобщеше своя вектор, щяха да я засекат и да предадат координатите й на поддържащата артилерия зад тях…
… която обаче вече бе поразена. Китайските ракети бяха насочени доста зад лейтенанта и вероятно целта им бе точно тя. Той обърна глава, за да види проблясъците от падащите снаряди и да чуе грохота на десет километра зад себе си. Миг по-късно ярко зарево освети небето. Още при първите изстрели китайските ракети, макар и случайно, бяха улучили една от артилерийските позиции отзад.
„Жалко за момчетата“, помисли си Команов. Първите жертви в тази война. Щяха да загинат още много…
