трябваше да командва дванадесет шестчленни екипажа, които не ходеха почти никъде освен до тоалетната. Те дори провеждаха ученията си с идентични съоръжения на един полигон, разположен на двадесет километра в северна посока. Всъщност започнаха да правят това напоследък по заповед на новия главнокомандващ. Нито Команов, нито хората му имаха нещо против, защото за всеки войник по света стрелбите са развлечение, а колкото по-голяма е пушката, толкова по-приятен е купонът. Техните 122- милиметрови снаряди имаха сравнително ниска начална скорост, но бяха достатъчно големи, за да компенсират това. Неотдавна стреляха по някакви стари Т-55 и отнесоха куполите на всичките цели само с по едно попадение, което обаче бе реализирано, средно за дванадесетте екипажа, с по 2,7 изстрела.

Сега бяха в състояние на повишена бойна готовност, а това бе факт, който всеки млад лейтенант приемаше сериозно. Той дори караше хората си да бягат всяка сутрин през последните две седмици, а това не бе най-приятното занимание за войници, принудени да прекарат двугодишната си задължителна военна служба в подземни бетонни помещения, покрити с дебела стомана и заобиколени от храсти, благодарение на които бункерите ставаха незабележими от над петдесет метра. Техният взвод бе разположен по-близо до границата от останалите. Той се намираше на южния склон на хълм 432, наречен така, защото височината му бе 432 метра, и гледаше към северните скатове на първия ред възвишения до река Амур. Те бяха доста по-ниски от хълма, на който се намираше взводът на Команов, и по тях също имаше бункери, които обаче бяха фалшиви. Всъщност това можеше да се установи само с влизане вътре, защото и те бяха направени от танкови куполи, в този случай от наистина древните КВ-2, които бяха воювали с германците, преди да бъдат пенсионирани и оставени да ръждясват върху бетонните къщички. По-голямата височина на хълм 432 даваше възможност на Команов и на хората му да виждат какво става в Китай, чиято територия започваше едва на четири километра южно от тях. Освен това разстоянието бе достатъчно малко, за да могат да дочуват разни звуци от другата страна на реката през тихите нощи.

Особено ако въпросните звуци бяха предизвикани от едновременното стартиране на неколкостотин дизелови двигателя.

— Двигатели — съгласи се с Команов сержантът. — И то доста.

Старши лейтенантът се спусна обратно в купола, слезе по трите стъпала в бункера и се отправи към малката телефонна централа. Той вдигна слушалката и натисна бутона за връзка с полковия команден пункт, който се намираше на десет километра в северна посока.

— Тук е пост пет-шест алфа. Чуваме шум от двигатели, от юг. Прилича на танкови двигатели и то много.

— Можете ли да видите нещо? — попита полковият командир.

— Не, другарю полковник. Но шумът не може да бъде сбъркан.

— Добре. Дръж ме в течение.

— Слушам, другарю полковник. Край на връзката — Команов постави слушалката на мястото й. Най- предният му бункер бе пост пет-девет и се намираше на южния склон на първия ред хълмове. Той отново вдигна телефона и натисна съответния бутон.

— Тук е старши лейтенант Команов. Можете ли да видите или да чуете нещо?

— Не виждаме нищо, другарю старши лейтенант — отвърна намиращият се там ефрейтор. — Но чуваме танкови двигатели.

— Нищо не виждате?

— Нищо, другарю старши лейтенант — отвърна стегнато ефрейтор Владимиров.

— Готови ли сте?

— Напълно готови — увери го Владимиров. — Наблюдаваме южното направление.

— Дръж ме в течение — нареди Команов, без да има нужда от това. Хората му бяха в пълна бойна готовност. Той се огледа наоколо. Имаше общо двеста снаряда за основното оръдие и всички бяха в близост до купола. Пълначът и мерачът бяха по местата си. Последният проучваше терена с оптичния прицелен прибор, който бе по-добър от офицерския бинокъл на командира. Резервните членове на екипажа седяха на столовете си и чакаха някой от титулярите да умре, за да заемат мястото му. Вратата на тунела за отстъпление бе отворена. Сто метра по-нататък очакваше един осемколесен бронетранспортьор БТР-60, готов да ги натовари и да ги разкара оттук, макар мъжете в бункера да се надяваха, че няма да се наложи да го използват. Позицията им бе непревземаема, нали? Те бяха защитени от почти еднометровата стоманена броня на купола и трите метра армиран бетон на бункера, покрит с еднометров пласт прах. Освен това бяха скрити в храстите. Не можеш да удариш онова, което не виждаш, нали? А чайниците имаха малки дръпнати очички и не виждаха особено добре, нали? Също като останалите мъже от този екипаж Команов бе от европейската част на Русия, но във взвода му имаше и азиатци. Тази част от неговата страна представляваше миш-маш от етноси и езици, макар всички да бяха научили руски ако не у дома, то поне в училище.

— Движение — каза мерачът. — Движение по Оризовия хълм.

Така наричаха първите хълмове от другата страна на реката.

— Пехотинци — добави той.

— Сигурен ли си, че са войници? — попита Команов.

— Може и да са овчари, но не виждам овце, другарю старши лейтенант — прояви чувството си за хумор мерачът.

— Бягай — заповяда Команов на боеца, който бе заел мястото му в командния пункт, след което се настани на освободената седалка. — Подайте ми шлемофона.

С него щеше да се свързва с телефонната централа с натискане на бутона на микрофона, без да използва слушалката, за да поддържа връзка с останалите единадесет екипажа, както и с полка. Въпреки това Команов все още не слагаше шлемофона на главата си, защото искаше да чува звуците отвъд реката. Нощта бе тиха, вятър почти нямаше, духаше само лек бриз. Наблизо нямаше населени места, така че не се чуваше и шумът от пътния трафик. Той насочи бинокъла си към по-далечния склон. Да, забелязваше се някакво призрачно движение там, като развени от вятъра коси. Само че не бяха коси. Това можеха да бъдат единствено хора. И както правилно отбеляза мерачът, те едва ли бяха овчари.

От десет години офицерите от граничните бункери настояваха за очила за нощно виждане като онези, с които разполагаха Спецназ и някои други елитни подразделения, но тези устройства бяха твърде скъпи за части с по-нисък приоритет, които можеха да видят подобна техника само при височайши инспекции. Не, от тях се очакваше да адаптират зрението си към тъмнината, сякаш бяха котки, помисли си Команов. Лампите във всички бункери обаче излъчваха червена светлина и сега това бе от полза. Той бе забранил използването на нормални крушки в постовете от една седмица.

Първите танкови куполи от този тип бяха конструирани в края на 1944 година и производството на ЙС-3 продължи доста години, защото никой не бе събрал кураж да свали от поточната линия нещо, което носи името Йосиф Сталин. Някои от тях стигнаха до Германия, където се оказаха неуязвими за оръжията на фрицовете. Същите ЙС-3 създадоха сериозни проблеми и на израелците, които бяха въоръжени с американски и британски танкове.

— Тук пост петдесет. Забелязваме засилено движение, прилича на пехота, на северния склон на Оризовия хълм. По предварителна оценка има числеността на полк — прозвуча от шлемофона.

— Колко бризантни снаряда имаме? — попита Команов.

— Тридесет и пет — отвърна пълначът.

Това бе доста добро количество. Оризовият хълм се намираше в обсега и на петнадесетте 152- милиметрови гаубици МЛ-20, разположени на бетонни площадки до здравите бетонни бункери за боеприпаси. Команов погледна часовника си. Почти три и тридесет. Деветдесет минути до зазоряване. Небето бе безоблачно. Той погледна нагоре и видя звездите така, както никога не можеше да ги види в Москва заради атмосферното замърсяване. Сибирското небе обаче бе ясно и чисто, сиянието на океана от светлини над главата му се допълваше от пълната луна, която все още бе високо в небето на запад. Команов отново фокусира бинокъла. Да, имаше движение по Оризовия хълм.