— Да, той командваше техния Национален учебен център, както и силите, които развърнаха в Саудитското кралство през миналата година. Кога ще пристигне?
— След пет дни, предполагам. Трите руски дивизии ще пристигнат при вас преди това. Това достатъчно ли е, Генадий?
— Не знам. Все още нямаме достатъчно сведения за китайците. Най-много ме тревожи авиацията им. Ако поразят железопътния възел край Чита, развръщането на формированията ни ще бъде изключително трудно — Бондаренко направи малка пауза. — Готови сме да преместим части от запад на изток, но за да ги спрем, трябва да ги придвижим на североизток от мястото, откъдето ще започнат настъплението. Ще прилича по-скоро на състезание кой може да се придвижва на север по-бързо. Освен това китайците ще използват пехота, за да защитават западния фланг на настъплението си. Бойците ми се обучават изключително усърдно. Стават все по-добри, но имам нужда от още време и от още хора. Няма ли някакъв политически начин да забавим нещата?
— Всички опити за политическо решение бяха пренебрегнати. Те твърдят, че няма нищо необичайно. Американците също са се опитали да разговарят с тях, за да ги разубедят, но не са постигнали нищо.
— Значи нещата са стигнали до проверка на оръжията?
— Вероятно да — съгласи се Головко. — Ти си най-добрият ни човек, Генадий Йосифович. Вярваме в теб и можеш да разчиташ на цялата подкрепа, която можем да осигурим.
— Много добре — отвърна генералът, като се чудеше дали това ще бъде достатъчно. — Ще ви уведомя, ако тук стане нещо.
Бондаренко знаеше, че един истински генерал, от онези във филмите, в тази ситуация щеше да яде от това, с което се хранят неговите войници, но сега той щеше да получи най-добрата налична храна, защото се нуждаеше от силите си и фалшивата скромност изобщо нямаше да впечатли хората му. Въздържаше се от употреба на алкохол, което сержантите и редниците вероятно не правеха. Руският войник обича водката и запасняците сигурно бяха донесли със себе си бутилки, за да се сгряват през мразовитите нощи — поне така щяха да се оправдават. Той би могъл да забрани това, но нямаше смисъл да издава заповед, която никой нямаше да спазва. Това само би нарушило дисциплината, а тя бе едно от най-важните за него неща в този момент. Това обаче зависеше от самите бойци. Великият незнаен воин, както ги наричаше Бондаренко. През 1941, когато Хитлер нападна Русия, обикновените мъже на тази земя се надигнаха със свирепа решимост. Още от първия ден на войната смелостта на руския воин стресна германците. Те може и да не притежаваха големи бойни умения, но смелостта никога не ги напускаше. Бондаренко смяташе, че са нужни и двете — не бе необходимо добре обученият боец да бъде чак толкова смел, защото умението щеше да победи това, което смелостта само би раздразнила. Обучение. Винаги нещата опираха до обучението. Той мечтаеше да обучава руските воини така, както американците обучават своите. И нещо повече, да ги учи да мислят, да ги насърчава да мислят. Един мислещ германски войник почти унищожи Съветския съюз, макар филмите за войната никога да не показваха това. То не се учеше и в генералщабните академии, но три пъти страната му бе на прага на поражението, но по никому неизвестни причини и в трите случая боговете на войната заставаха на страната на Майка Русия.
Как щяха да постъпят тези богове сега? Това бе въпросът. Дали хората му можеха да се справят със задачата си? Дали той можеше да се справи със своята задача? В историята щеше да остане, с добро или с лошо, неговото име, а не тези на редниците, въоръжени с автомати АК-74, управляващи танкове и БТР-и. Генадий Йосифович Бондаренко, генерал-полковник от руската армия, главнокомандващ на ТВД Далечен изток — герой или глупак? Какъв щеше да се окаже? Дали бъдещите слушатели във военните академии щяха да изучават действията му и да цъкат с език, удивени от глупостта му, или да клатят глави, възхитени от блестящите му маневри?
Искаше му се отново да е полковник, близък с хората от полка си, както бе преди години в Душанбе. Тогава дори имаше зачислена пушка и участваше лично в битките, стреляше по враговете, които можеше да види с очите си. Сега си спомни снежната и мрачна нощ, в която отбраняваше онзи блок от душманите. В този ден той заслужи отличията си, но медалите винаги са нещо от миналото. Тези лентички, метални звезди и медальони предизвикваха уважението на хората, дори на бойните му другари, но какво представляваха те в действителност? Дали щеше да намери смелостта, която бе необходима, за да бъде командир? Сега той бе сигурен, че подобен кураж се събира много по-трудно, отколкото онзи, предизвикан от инстинкта за самосъхранение, когато срещу теб се изправят въоръжени мъже, решени да откраднат живота ти.
Беше много лесно да гледаш в близкото бъдеще с увереност, да знаеш какво трябва да се направи, да предлагаш и да настояваш на своето в някоя мирна заседателна зала. Сега обаче той бе начело на една съществуваща по-скоро на хартия армия, която трябваше да се изправи срещу друга, истинска армия, съставена от мъже и стомана и ако не успееше да се справи с нея, името му щеше да остане прокълнато во веки веков. Историците щяха да изучават биографията му и да казват: Е, да, беше смел полковник, дори добър военен теоретик, но когато нещата стигнаха до истинска битка, той се оказа неспособен да изпълни поставената му задача. Ако се провалеше, щяха да загинат много мъже и нацията, която преди тридесет години се бе заклел да защитава, щеше да страда.
Генерал Бондаренко гледаше храната в чинията си, но не ядеше, просто ровеше из нея с вилицата и жадуваше за чаша водка, която не можеше да си позволи.
Генерал Пън Сиван приключваше последното си според него нормално хранене за следващите няколко седмици. Щеше да му липсва този качествен, едър ориз, който не бе включен в разкладката на бойците. Чудеше се защо. Генералът, който ръководеше промишлената империя, изготвяща порционите за фронтоваците, така и не му обясни това, но Пън бе сигурен, че той никога не е опитвал тези пакетирани храни. В края на краищата имаше хора за тази работа. Генералът запали цигара и с наслада отпи от оризовото си вино. То също бе последното за доста време. След като приключи с яденето, Пън се изправи и изпъна рубашката си. Трите звезди и венецът на златистите пагони показваха високия му чин.
Отвън, до подвижния команден пункт, го очакваха неговите подчинени. Когато той излезе, те застанаха мирно и отдадоха чест. Пън им отвърна. Най-отпред бе застанал полковник Ва Чънгун, ръководителят на оперативния отдел. Името на Ва беше много подходящо за случая. Чънгун на китайски означаваше „успех“.
— Е, Ва, готови ли сме?
— Напълно готови, другарю генерал.
— Тогава да отидем да видим — каза Пън и ги поведе към персоналния си подвижен команден пункт тип 90. Отвътре той бе доста тесен дори за дребни хора. Фургонът бе претъпкан с УКВ радиостанции, които приемаха и предаваха чрез десетметровите радиомачти, разположени отвън в четирите края на машината. Вътре едва се побираше масата за карти, но шестчленният щаб можеше да работи там дори когато камионът се движеше. Водачът и стрелецът бяха младши офицери, а не срочнослужещи войници.
Турбодизеловият двигател запали веднага и машината пое напред. Вътре масата за карти бе свалена в работно положение и ръководителят на оперативното звено показваше местоположението и курса на машината, които колегите му знаеха много добре. Големият люк на покрива на фургона бе отворен, за да излиза димът. Всеки от мъжете в подвижния команден пункт пушеше цигара.
— Чу ли това? — старши лейтенант Валерий Михайлович Команов бе извадил глава през люка на танковия купол, който представляваше работната част на бункера му. Това бе купол от стар, дори древен танк ЙС-3. Тази най-страховита част от най-тежкия за времето си основен боен танк не бе ходила никъде, тъй като единственото движение, което можеше да извършва, бе да върти тежкия си брониран корпус, подсилен с още двадесет сантиметра стомана. Като част от бункера куполът бе съвсем малко по-бавен от тези на оригиналния танк, чиято мощност на двигателя бе, меко казано, малка. Чудовищното 122- милиметрово оръдие обаче все още функционираше, и то дори по-добре, тъй като под него вместо тесните отсеци на танковия корпус се намираше сравнително широка бетонна постройка, която не ограничаваше движенията на персонала. Това намаляваше времето за презареждане на оръдието почти наполовина, а и точността бе по-висока, тъй като оптиката на този купол бе по-добра. Старши лейтенант Команов бе, трябва да се отбележи, танкист. Неговият взвод включваше дванадесет танка вместо обичайните три, просто защото тези тук не се движеха. При нормални обстоятелства длъжността му не бе много отговорна —
