насочваните ракети се нуждаеха от сигнал, който да ги води, но въпросният сигнал насочваше и противниковите ракети. По тази причина пилотът не можеше да изключи радара си и единственото, което му оставаше, бе да се моли неговата ракета да порази целта първа и той да изключи своята издайническа апаратура, преди противниковият боеприпас да го е достигнал.

— По дяволите — каза лейтенантът, седнал в удобния си стол пред монитора в АУАКС-а. Още два китайски изтребителя се превърнаха в ярки звезди на екрана пред него, след което избледняха, после още един, но имаше прекалено много китайски ракети въздух-въздух и освен това не всички радари на агресорите бяха изключени. Един от руските изтребители бе ударен от три ракети и просто изчезна, друг рязко пропадна със сериозни поражения и въздушната битка свърши толкова внезапно, колкото и започна. Статистически победата бе на руснаците — четири поразени цели срещу една за противника, но китайците щяха да си припишат повече.

— Някакви парашути? — попита ръководителят на въздушния контролен център по интеркома. Радарът на АУАКС-а можеше да проследява и такива обекти.

— Три, може би четири, които се отвориха. Не съм сигурен от кои са, не и докато не прегледаме отново лентата със записа. По дяволите, това бе доста бързичко.

„Руснаците нямаха достатъчно самолети горе, за да направят истинска битка. Може би следващият път“, помисли си полковникът. Пълните възможности на екипа АУАКС изтребители всъщност досега не бяха изпробвани истински в реални условия, но тази война обещаваше да запълни този пропуск и когато това станеше, очите на някои хора щяха да се отворят за истината.

Старши лейтенант Валерий Михайлович Команов научи нещо, което досега не бе и подозирал. Най- неприятната част от една битка, поне за човек в стационарна позиция, бе да знаеш, че врагът е там, наблизо, но да не можеш да стреляш по него. Северните склонове на хълма южно от него гъмжаха от китайска пехота, а артилерията, която трябваше да му осигури поддръжка, бе извадена от строя още в първите минути на битката. Който и да бе планирал разположението на артилерийските позиции, бе допуснал грешката да приеме, че оръдията са позиционирани достатъчно далеч и са достатъчно добре защитени от терена, за да може противникът да ги порази. Радарите за засичане на артилерийска стрелба заедно с компютърните си системи за проследяване бяха променили това и липсата на покриващи защитни съоръжения бе обрекла на бърза смърт персонала на оръдията, освен онези, които бяха успели да намерят укритие в бетонните траншеи, прорязващи позициите им. Команов разполагаше с мощно оръдие, което можеше да задейства с едно движение на пръста си, но то не можеше да порази цел отвъд хълма южно от него заради линейната си траектория. Предвидено бе тази защитна линия да разполага и с пехота, която едновременно да зависи от бункерите и да ги поддържа със своите оръдия, способни да изпратят снаряди от другата страна на хълма, за да поразят намиращите се там, но скрити от терена противникови части. Команов можеше да стреля само срещу онези, които виждаше, а те…

— Ето там, другарю старши лейтенант — каза мерачът. — Леко вдясно от дванадесет часа, пехотни части току-що тръгнаха по хълма. Разстоянието е около хиляда и петстотин метра.

— Виждам ги. — Откъм изток съвсем леко бе започнало да просветлява. Скоро щеше да бъде достатъчно светло, за да се вижда нормално. Това щеше да улесни стрелбата, както, разбира се, и тази на противника. След един час бункерът му щеше да бъде засечен и те щяха да разберат емпирично колко дебела в действителност е бронята над тях.

— Пет-шест-алфа, тук е пет-нула. Имаме пехота на хиляда и сто метра на юг. В състав до рота са и се придвижват на север към нас.

— Добре. Не се разкривайте, докато не се приближат на двеста метра — Команов автоматично удвои разстоянието, от което бе обучен да открива огън. Което, по дяволите, помисли си той, и хората му така или иначе щяха да направят на своя глава. Човек мисли по различен начин, когато край него свистят истински куршуми.

Сякаш в подкрепа на мислите му снаряди започнаха да падат на билото непосредствено зад позицията, достатъчно близо, за да го накарат да се сниши.

— Дали ни виждат? — попита пълначът.

— Не, просто водят преграден огън по следващия хълм, за да защитят пехотата си.

— Вижте, вижте там, те са върху фалшив бункер едно-шест — каза мерачът. Команов вдигна бинокъла си…

Да, те бяха там и проучваха купола на стария КВ-2 със 155-милиметровото й оръдие. Той видя как един китайски войник сложи чанта с взрив в основата на купола и бързо се изтегли. После зарядът експлодира, унищожавайки това, което така или иначе никога не бе функционирало.

„Това ще накара китайския лейтенант да се почувства добре“, помисли си Команов. Е, пет-шест-алфа щеше да промени възгледите му след още двадесет-тридесет минути.

Неприятното в случая бе, че разполагаше с отлични цели за поддържащата артилерия, която със своите стари 155-милиметрови оръдия щеше да покоси противниковата пехота като жетварски сърп, но китайците продължаваха да обстрелват руските позиции, въпреки че последните отдавна бяха прекратили огъня. Той се обади в полка отново, за да получи актуална информация.

— Старши лейтенант — отговори полковникът, — поддържащата артилерия бе ударена доста зле. Сега сте сами. Дръжте ме в течение.

— Слушам, другарю полковник. Край — той погледна хората си. — Не очаквайте артилерийска поддръжка.

Оръдията от Втората световна война току-що бяха унищожили тези от Първата.

— Мамка му — отбеляза пълначът.

— Съвсем скоро ще се включим във войната, момчета. Успокойте се и се концентрирайте. Врагът приближава…

— На петстотин метра е — съгласи се мерачът.