командваше китайската пехотна част, първо накара хората си да залегнат. После те започнаха стрелба, за да отвлекат вниманието на руската позиция, след което тръгнаха пълзешком наляво и надясно. А, ето там някаква групичка сглобяваше нещо… нещо, поставено на тринога. Противотанкова безоткатна карабина вероятно. Команов можеше да завърти оръдието си и да я унищожи, но не искаше все още да разкрива позицията си.
— Пет-нула, тук пет-шест алфа, китайска безоткатна карабина на два часа от вас, разстояние осемстотин метра — предупреди той другарите си.
— Да, виждам я — отвърна сержантът. Той се оказа достатъчно разумен и насочи към нея картечницата си. След две секунди зелените трасиращи куршуми достигнаха до противотанковата карабина и покосиха мястото, на което се намираше тя веднъж, два пъти, три пъти, за по-сигурно. През бинокъла си Команов видя някакво потрепване, но това бе всичко.
— Добра работа, сержант Иванов! Внимавай, придвижват се към теб под прикритието на терена.
Такова всъщност почти нямаше. Булдозерите бяха изравнили земята на около осемстотин метра от всяка огнева позиция, за да засипят бункерите с пръст.
— Ще внимавам, другарю старши лейтенант. — Картечницата проговори отново. Сега вече имаше и ответен огън. Команов можеше да види трасиращите куршуми, които излитаха иззад дебелата броня на купола в тъмното небе.
— Полк, тук пет-шест алфа. Позиция пет-нула е нападната от пехота и…
В този момент започнаха да се сипят още артилерийски снаряди, насочени директно срещу пет-нула. Той се надяваше Иванов да е затворил люка. Куполът имаше една стара, мощна картечница с дълги 7,62- милиметрови патрони. Команов повери на мерача си задачата да следи за опасност срещу неговия бункер, докато самият той гледаше как китайците атакуват позицията на сержант Иванов. Пехотата им се придвижваше умело, като използваше неравностите на терена, доколкото съществуваха, и в същото време поддържаше огън срещу открития оръдеен купол — множеството артилерийски снаряди, паднали около него бяха изкоренили всички храсти, които по-рано го прикриваха от любопитните погледи. Дори когато отскачат от бронята, куршумите разсейват онези, които се намират вътре. Големите снаряди обаче тревожеха старши лейтенанта доста повече. Едно пряко попадение вероятно щеше да пробие бронята отгоре, нали? Преди час той би отговорил на този въпрос с „не“, но сега, като виждаше какво правят снарядите със земята, доверието му в слоя стомана прогресивно намаляваше.
— Другарю лейтенант — каза мерачът. — Хората, които идваха към нас, се насочват към Иванов. Погледнете.
Команов се обърна, за да види какво става. Не му бе необходим бинокъл. Небето просветляваше и сега той можеше да види нещо повече от движещи се сенки. На неколкостотин метра от себе си той виждаше силуетите на хора, които носеха оръжие. Една част настъпваше отляво и трима души от състава й носеха нещо тежко. Когато достигнаха до средата на хълма, те спряха и започнаха да сглобяват някакво оръжие, някаква тръба…
Това бе противотанкова ракетна установка за изстрелване на НУРС47 реши той, припомняйки си информацията от неколкомесечните занятия по артилерийско разузнаване. Те бяха на около хиляда метра от лявата му страна и позицията на Иванов бе в обсега на установката им… както и в обсега на неговата голяма картечница. Команов се изправи пред пулта за стрелба и стисна здраво ръкохватката на оръжието, като внимателно го изравни и прицели. Голямото оръдие на танковия купол щеше да се справи с тази задача, но и той можеше да го направи…
Значи искате да убиете сержант Иванов?, попита той противника наум. После дръпна спусъка и голямата картечница се затресе в ръцете му. Първият откос вдигна прах тридесетина метра преди целта, но вторият бе съвсем точен и покоси тримата противникови войници. Команов продължи да стреля, за да бъде сигурен, че е унищожил и ракетната им установка. Когато спря, той осъзна, че зелените трасиращи куршуми току-що са издали на врага позицията му — светещите боеприпаси работят и за двете страни. Потвърждението на това дойде две минути по-късно, когато първите артилерийски снаряди започнаха да падат около позиция пет-шест алфа. Едно по-близко попадение го принуди да скочи в купола и да затършне люка. Металният капак бе най-слабата част от защитата на позицията му, тъй като дебелината му бе едва една пета от тази на останалата броня над главите им, защото в противен случай нямаше да може да се отваря, но ако снаряд попаднеше там, той и хората му със сигурност щяха да загинат. Сега противникът знаеше местоположението им и нямаше защо да се крият.
— Сержант — обърна се Команов към мерача си. — Сега можеш да стреляш колкото си искаш.
— Слушам, другарю старши лейтенант! — с тези думи сержантът изстреля първия фугасно-осколочен снаряд към група хора, които монтираха тежка картечница на около осемстотин метра на юг. Снарядът удари самата картечница и буквално изпари пехотинците, които я обслужваха.
— Ето три добри китайчета! — възкликна той. — Зареди друг!
Куполът започна да се върти, а мерачът започна да ловува.
— Сега има известна съпротива — докладва Ва на Пън. — Има руски позиции на южния склон на втория хълм. Обстрелваме ги с артилерия.
— Загуби?
— Леки — отвърна заместник-командирът по оперативните въпроси, който получаваше информацията по тактическата радиостанция.
— Добре — каза генерал Пън. Вниманието му бе насочено предимно към реката. Първият мост вече бе готов на една трета от дължината си.
— Тези мостостроителни части са доста добри — отбеляза генерал Уолъс, докато разглеждаше „добива“ от „Мерилин Монро“.
— Да, сър, но това би могло да бъде и мирновременно учение. Засега не стрелят — каза младшият офицер, докато наблюдаваше как поставят поредната секция. — Трябва да се отбележи, че конструкцията им е много добра.
— Руска?
Майорът кимна.
— Да, сър. И ние я прекопирахме.
— Колко остава?
— При темповете, с които се движат? Около час, може би час и десет минути.
— Върни на артилерийската битка — заповяда Уолъс.
— Сержант, да се върнем на хълма — обърна се офицерът към сержанта, който управляваше безпилотния самолет. Тридесет секунди по-късно екранът показа нещо, което приличаше на танк, затънал до купола в калта, заобиколен от група пехотинци.
— Исусе, изглежда, там наистина е забавно — каза Уолъс. Той бе пилот-изтребител и идеята да воюва в калта му изглеждаше толкова неприятна, колкото и аналният секс.
— Няма да издържат още дълго — каза майорът. — Погледнете тук. Тъпанарите вече са минали зад част от бункерите.
— И разглеждат артилерията в тях.
Общо сто тежки полеви оръдия в момента обстрелваха стационарно дислоцирания взвод на Команов. Това означаваше, че на всяка негова позиция се пада по една батарея и колкото и тежки да бяха бетонните бункери, сега те се тресяха, а въздухът в тях бе изпълнен с циментов прах, докато старши лейтенантът и неговият разчет се опитваха да стрелят по целите си.
— Започва да става интересно, другарю старши лейтенант — отбеляза мерачът, докато изстрелваше поредния снаряд от 155-милиметровото основно оръдие.
Команов бе в командния купол, оглеждаше се и осъзнаваше, че бункерът му, както и всички останали, поставени под негово командване, няма да успеят да се справят с агресорите. Най-сетне наученото във военното училище съвпадна с онова, което здравият разум отдавна твърдеше. Той не бе непобедим тук. Въпреки голямото танково оръдие и двете тежки картечници той не би могъл да се справи с всичките тези насекоми, които пъплеха към него. Бе все едно да избиваш мухи с шило за лед. Старши лейтенантът
