Флотският офицер погледна към колегата си в зелено.
— Точно както биха действали, ако потеглят на север.
— Съгласен.
— По-добре да съобщим за това, Норм.
— Да — двамата униформени се отправиха към телефоните.
— Кога ще се изясни времето? — обърна се главният цивилен към анализатора.
— След около тридесет и шест часа. Небето ще започне да се изчиства утре вечер. Вече сме въвели заданията в компютрите — не бе необходимо да добавя, че нощните снимки на КН-11 не се различават съществено от дневните, само цветовете малко се губят.
47.
Перспективи и безсънни нощи
Смяната на часовите пояси при пътуване със самолет на запад или пътният шок, както предпочиташе да го нарича президентът Райън, се преодоляваше по-лесно, отколкото при пътуване на изток, а и той поспа в самолета. Джак и Кети слязоха от „Еър форс едно“ и се отправиха към чакащия ги хеликоптер, който ги откара до площадката за кацане на Южната морава за обичайните десет минути. Този път ФЛОТУС влезе направо в Белия дом, докато ПОТУС тръгна наляво към Западното крило, но не към Овалния кабинет, а към Залата за действия в кризисни ситуации. Вицепрезидентът Джексън го чакаше там в компанията на „обичайните заподозрени“.
— Здрасти, Роби.
— Как беше полетът, Джак?
— Дълъг — Райън се протегна, за да раздвижи мускулите си.
— Добре, какво е положението?
— Не е добро, приятелю. Китайски механизирани подразделения се съсредоточават на границата с Русия. Ето какво получихме от НРС — Джексън разстла по масата копията, които получи от фоторазузнавачите. — Имаме механизирани формирования тук, тук и тук, а това са инженерни части с оборудване за изграждане на понтонни мостове.
— След колко време ще са готови? — попита Райън.
— Най-рано след три дни — отговори Мики Мур. — По-вероятно след пет до седем.
— Какво правим ние?
— Издали сме множество заповеди за повишена готовност, но засега не сме придвижвали нищо.
— Те знаят ли, че работим по въпроса? — попита президентът.
— Вероятно не, но би трябвало да знаят, че ги държим под око и сигурно са наясно с разузнавателните ни възможности. Медиите се занимават със спътниците ни от двадесет и няколко години — отговори Мур.
— Не сме получавали нищо от тях по дипломатическите канали?
— Бупкис36 — включи се Ед Фоли.
— Не ми казвай, че не им пука. Трябва да им пука.
— Може и да им пука, Джак — отвърна директорът на ЦРУ. — Само че това не им пречи да спят толкова, колкото вътрешните им проблеми.
— Нещо ново от Зорге?
Фоли поклати глава.
— Нищо след посланието тази сутрин.
— Добре, кой е старшият ни дипломат в Пекин?
— Заместник-ръководителят на мисията в посолството, но той на практика е твърде нисш и отскоро е на този пост — отвърна директорът на ЦРУ.
— Добре, за сметка на това нотата, която ще им изпратим, ще бъде на най-високо ниво — каза Райън. — Колко е часът там в момента?
— Осем часът и дванадесет минути сутринта — каза Джексън и посочи един часовник, който бе настроен на китайско време.
— И така, значи Зорге не е докладвал нищо за вчерашния работен ден?
— Не. Това се случва два или три пъти седмично. Не е необичайно — поясни Мери Пат. — Понякога означава, че следващото парче ще е по-сочно.
Всички вдигнаха погледите си, когато държавният секретар Адлер влезе в залата. Той бе пристигнал от военновъздушната база Андрюс с кола вместо с хеликоптер. Адлер веднага се включи в разговора.
— Толкова ли е зле?
— Изглеждат сериозни, човече — каза му Джексън.
— Изглежда, че ще се наложи да им изпратим тази нота.
— Стигнали са твърде далеч, за да спрат — каза някой. — Малко вероятно е каквато и да е нота да свърши работа.
— Кой сте вие? — попита го Райън.
— Джордж Уийвър, сър, от университета „Браун“. Консултант съм на Управлението по въпросите за Китай.
— О, добре. Чел съм някои от работите ви. Доста добри са, д-р Уийвър. Значи казвате, че няма да се откажат. Обяснете ни защо — нареди президентът.
— Не защото се страхуват да не разкрием какво планират. Народът им не знае и няма да разбере, докато Пекин не им съобщи. Проблемът, както знаете, е, че те се страхуват от евентуален икономически срив. Ако това се случи, сър, масите ще се надигнат и това е нещото, от което те наистина се страхуват. Те не виждат друг начин да избегнат това, освен да забогатеят, а начинът да забогатеят е, като превземат наскоро откритите руски залежи.
— Кувейт в по-широк мащаб? — попита Райън.
— По-широк и по-сложен, но в общи линии да, г-н президент, в основата си ситуацията е същата. За тях нефтът е едновременно стока и средство за получаване на международна легитимност. Смятат, че ако имат нефт, останалите страни по света ще искат да търгуват с тях. Аспектът със златото е още по-ясен. То е основно търговско средство. Ако разполагаш с него, можеш да си купиш каквото пожелаеш. С тези активи и с парите, които могат да получат от тях, те мислят, че ще издигнат националното си стопанство до следващото ниво и смятат, че светът ще бъде с тях, защото ще бъдат богати, а капиталистите се интересуват само от пари.
— Наистина ли са толкова цинични, толкова повърхностни? — попита Адлер, шокиран от тази мисъл въпреки всичко, което бе видял досега.
— Историята им подкрепя това становище, г-н секретар. Анализирайки миналите ни действия и тези на останалите страни по света, те са достигнали до този извод. Уверявам ви, че те не могат да възприемат това, което ние наричаме мотиви за действията си, освен в най-тесния, буквален смисъл на понятието, те просто гледат на света по този начин.
— Значи са идиоти — уморено отбеляза Райън. — Имаме си работа с идиоти.
— Г-н президент, имаме насреща си изключително опитни политически животни. Възгледите им за света са различни от нашите и което е истина, не ни разбират много добре, но това не означава, че са глупаци — каза Уийвър.
„Добре“, помисли си за стотен път Райън, „но те значи са клингони.“
Нямаше смисъл да казва това на Уийвър. Щеше да последва многословно отхвърляне на тезата му и разговорът щеше да стигне доникъде. А Уийвър сигурно е прав. Глупаци или гении, необходимо бе да се разбере какво щяха да направят, а не защо. Това, което щяха да правят, можеше и да няма смисъл, но ако знаеха какво е то, можеха да го предотвратят.
— Добре, да видим как ще възприемат това — каза Райън. — Скот, кажи на КНР, че ако нападнат Русия, Америка ще й се притече на помощ, както изисква Северноатлантическият пакт и…
— Всъщност в Северноатлантическия пакт не пише точно това — поправи го Адлер.
— Аз казвам, че пише, Скот, и което е по-важно, казах на руснаците, че е така. Ако китайците разберат, че не се шегуваме, ще има ли някаква промяна?
— Може да възникнат много проблеми, Джак — предупреди го Адлер. — Имаме хиляди американци в