разполагат с огромна боева мощ, която да хвърлят в операцията. Руснаците имат достатъчно пространство, за да я погълнат, но не и боева мощ, с която да я отблъснат самостоятелно. Ако трябваше да се обзалагам, бих сложил парите си на КНР, освен ако не се намесим ние. Авиацията ни може да промени уравнението, а ако НАТО се включи със сухопътни войски, коефициентите на залагане се променят. Зависи от това, какви подкрепления можем ние и руснаците да придвижим до театъра на военните действия.
— Материално-техническо и тилово осигуряване?
— Това е сериозен проблем — призна Мики Мур. — Има само една железопътна линия. Тя е с два коловоза и е електрифицирана, но това са единствените добри новини.
— Някой знае ли как се провежда подобна операция само с една железопътна линия? По дяволите, не сме правили това от Гражданската война насам — замисли се на глас Джексън.
— Трябва само да изчакаме и да видим, сър, дали ще се стигне дотам. Руснаците несъмнено са обмисляли този проблем многократно. Ще разчитаме на тях.
— Страхотно — промърмори вицепрезидентът. Той бе офицер от ВМС на САЩ през целия си живот и не обичаше да зависи от когото и да е, освен от хора, които говорят на неговия език и са облечени във флотско синьо.
— Ако неизвестните бяха изцяло на наша страна, китайците нямаше да мислят за тази операция толкова сериозно, колкото сега очевидно правят.
— Проблемът е — обърна се към останалите Джордж Уинстън, — че наградата е прекалено примамлива. Все едно вратите на банката да са забравени отворени за уикенда, а местните ченгета да стачкуват.
— Джак продължава да твърди, че войната чрез агресия е просто обир в много големи мащаби — каза Джексън.
— Не е много далеч от истината — съгласи се министърът на финансите. — Професор Уийвър окачестви сравнението като твърде опростено, но какво друго може да очакваш от такива хора?
— Можем да ги предупредим, когато забележим приготовленията им чрез нашите спътници — предложи Ед Фоли. — Мики, кога ще започнем да виждаме това?
— Вероятно след два дни. До една седмица ще са в пълна готовност. Силите им са вече в театъра на военни действия и трябва само да ги позиционират в стартовите точки. После ще започне окончателното придвижване към границата и след, да кажем, тридесет и шест часа ще започнат да дърпат шнуровете на полевите си оръдия.
— И Иван не може да ги спре?
— На границата? Изключено — отговори генералът, съчувствено поклащайки глава. — Те ще трябва да печелят време, като заменят квадратни километри от територията си за часове и дни. Китайците имат доста път до нефтените полета. Това е слабото им място. Ще трябва да се отбраняват на много широк фланг, за който са необходими многобройни уязвими композиции с материално-техническо и тилово осигуряване. Бих внимавал за въздушно нападение над златното или над нефтеното находище. Те не разполагат с много въздушнодесантни подразделения и ресурси за тактически въздушен транспорт, но трябва да очакваме да се опитат. И двете находища са лесни цели.
— Какво можем да изпратим там?
— Първо, голям брой военновъздушни бойни единици — изтребители, изтребители-бомбардировачи и всички самолети цистерни за дозареждане във въздуха, които можем да съберем. Може и да не успеем да установим въздушно превъзходство, но поне бързо ще им го отнемем, като почти веднага ще направим съотношението на силите във въздуха 50 на 50, след което ще започнем да ги изтласкваме назад. Отново става дума за цифри, Роби, както и за степента на подготовка на летателния им състав. Може би по-висока, отколкото при Иван, защото техните хора прекарват повече време зад щурвала, но от техническа гледна точка, като цяло, руснаците разполагат с по-добри самолети и вероятно по-добра доктрина за обучение, която обаче не са имали възможността да приложат.
Роби Джексън искаше да измърмори, че в ситуацията има прекалено много неизвестни, но ако броят им не бе толкова голям, както Мики Мур току-що каза, китайците нямаше да се събират по северната си граница. Уличните бандити нападаха дребни старици, за да им вземат пенсиите, а не ченгета, които се прибират у дома в деня на заплата. Липсата на разум е характерна както за уличната престъпност, така и за започването на война и съвсем естествено мисловните процеси на хората, които вършеха тези две неща, бяха сходни.
Скот Адлер не спа през целия полет, прехвърляйки отново и отново в ума си въпроса как да предотврати началото на войната. Това бе основната задача на един дипломат, нали? Обмисляше най-вече слабите си страни. В качеството си на най-висш дипломат на своята страна той би трябвало да знае, всъщност плащаха му, за да знае, какво да каже на определени хора, за да им попречи да предприемат безразсъдни действия. По принцип това означаваше да им каже нещо от сорта на: „Направете това и цялата мощ и ярост на Америка ще се стоварят върху вас и ще ви развалят настроението.“ По-добре да ги придумаш да проявят разсъдък, защото само така могат да оцелеят като нация в световното село. Проблемът обаче бе, че китайците мислеха по начин, който той не можеше да разбере и затова не знаеше какво да им каже, за да ги накара за прогледнат. Най-неприятното бе, че познаваше този Цзян и външния министър Шен и бе сигурен, че двамата възприемаха действителността по доста по-различен начин от него. Това, което за него бе зелено, за тях бе синьо, а той не знаеше каква е тяхната представа за зелено, за да им обясни какво е синьо. Едно тихо гласче му шепнеше нещо за расизъм, но ситуацията бе отишла твърде далеч, за да се спазва политическа коректност. Той трябваше да спре една война, а не знаеше как. Държавният секретар на САЩ отмести поглед от преградата пред удобното, тапицирано с фина кожа кресло, в което бе седнал. Искаше му се стената да е видеоекран и да излъчва някакъв филм, който да отклони ума му от непрестанно въртящото се колело за хамстери. Внезапно някой го потупа по рамото и той се обърна, за да види президента, който му посочи витата стълба, водеща към второто ниво. Двама свързочници от военновъздушните сили отново бяха вдигнати от столовете си.
— Мислиш за последното съобщение на Зорге?
— Да — кимна Орелът.
— Някакви идеи?
Главата на Адлер сега се раздвижи в друга равнина.
— Не. Съжалявам, Джак, просто нищо не ми хрумва. Може би ти трябва нов държавен секретар.
Райън изръмжа.
— Не, просто други врагове. Единственото решение, което виждам, е да им кажем, че знаем какво са намислили и че е по-добре да се спрат.
— А като ни кажат да си го начукаме отзад, тогава какво?
— Знаеш ли какво ни е необходимо точно сега? — попита Фехтовачът.
— О, да, двеста ракети „Минитмън“ и „Трайдънт“ ще са достатъчни да им отворят очите. За съжаление…
— За съжаление ние ги разкарахме, за да направим света едно по-спокойно местенце — довърши Райън.
— Добре де, имаме бомби, имаме и самолети, които да ги пуснат, освен това…
— Не — прекъсна го гневно Райън. — Не, по дяволите, няма да започна ядрена война, за да спра конвенционална. Колко души искаш да избия?
— Спокойно, Джак. Моята работа е да предлагам различни възможности, не помниш ли? Не да ги защитавам, не и тази във всеки случай — той замълча. — Какво мислиш за Аушвиц?
— Кошмар. Чакай малко, родителите ти, нали?
— Баща ми. В неговия случай — Белзек, но той извади късмет и оживя.
— Говори ли за това?
— Никога. Нито дума, дори на равина си. Може би на някой психоаналитик. Ходи при един веднъж преди няколко години, но аз така и не разбрах за какво.
— Не мога да позволя подобно нещо да се случи отново. За да го предотвратя да, за да го предотвратя — замисли се на глас Райън. — Да, може да пусна една В-83.
— Знаеш жаргона?
— Малко. Преди доста време учих това и имената са останали в главата ми. Странно, никога не съм
