Китай, хиляди. Бизнесмени, туристи… много хора.

— Д-р Уийвър, как китайците ще третират чуждите граждани по време на война?

— Не бих искал да съм там, за да разбера. Китайците могат да бъдат любезни домакини, но по време на война, ако решат, че си шпионин или нещо подобно например, може да стане доста тежко. Начинът, по който се отнасят със собствените си граждани… Е, видяхме по телевизията, нали?

— Скот, ще им кажем също, че държим правителствените им лидери лично отговорни за сигурността и здравето на американските граждани на тяхна територия. Говоря сериозно, Скот. Ако се наложи, ще заповядам писмено да ги намерят и да ги очистят. Напомни им за Техеран и за нашия приятел Даряеи. Този приятел Цзян се е срещал с него според бившия индийски премиер — хладно каза Райън. — Добре би било Цзян да помисли сериозно върху това.

— Няма да реагират добре на подобни заплахи — предупреди Уийвър. — Също толкова лесно е да кажем, че има много техни граждани тук и…

— Ние не можем да постъпим така и те знаят това — рязко отвърна Райън.

— Г-н президент, току-що ви казах, че нашите схващания за законност са им чужди. Такава заплаха те ще разберат и ще я приемат сериозно. В този случай въпросът е доколко ценят живота на собствените си граждани.

— Доколко?

— По-малко от нас — отговори Уийвър.

Райън помисли върху това.

— Скот, постарай се да ги накараш да разберат какво означава доктрината „Райън“ — нареди президентът. — Ако е необходимо, ще им изпратя бомба с висока точност на поражение през прозорците на спалните им, дори ако ни отнеме десет години да ги открием.

— Заместник-ръководителят на Мисията ще обясни това. Освен това можем да предупредим нашите хора там да хващат следващия самолет.

— Да, изчезвайте от Додж Сити — отбеляза мрачно Роби Джексън. — Може да го обявиш по Си Ен Ен.

— Зависи как ще реагират на нотата ни. Сега там е осем и тридесет. Скот, нотата трябва да е в ръцете им преди обяд.

Държавният секретар кимна.

— Да.

— Генерал Мур, изпратени ли са заповеди за преминаване в състояние на повишена готовност до силите, които можем да включим?

— Да, сър. Можем да прехвърлим подразделения от ВВС в Сибир за по-малко от двадесет и четири часа. Дванадесет часа по-късно те ще са готови за изпълнение на бойни задачи с изстрелване на ракети.

— Как стои въпросът с базите, Мики? — попита Джексън.

— Има предостатъчно — останали са от времето, когато те се страхуваха да не предприемем масирани атаки с В-52. Северният им бряг бъка от писти. В този момент военновъздушният ни аташе обсъжда въпроса с техните хора — каза генерал Мур. Въпросният полковник бе изкарал една безсънна нощ. — Той каза, че руснаците са проявили голямо желание за сътрудничество.

— Каква е степента на сигурност на тези бази? — бе следващият въпрос на вицепрезидента.

— Основната им защита е разстоянието. Китайците ще трябва да напреднат поне на хиляда мили, за да ги ударят. Изтеглили сме десет самолета Е-3B АУАКС37 от военновъздушна база Тинкър, които да установят непрекъснат радарен контрол. Разполагаме и с достатъчно изтребители, които те да насочват. Щом това стане, ще мислим какви бойни задачи искаме да изпълним. На първо време предимно отбранителни, поне докато не се установим там напълно.

Не бе необходимо Мур да обяснява на Джексън, че прехвърлянето на военновъздушни сили някъде не се състои само в транспортирането на самолетите. Всяка бойна ескадрила изтребители включваше техници, АВ-специалисти38, както и наземни щурмани. Изтребителят може да има само един пилот, но бяха необходими поне още двадесет души, за да се превърне в действащо оръжие. За по-сложните самолети персоналът бе доста по-многоброен.

— Какво става с главнокомандващия силите ни в Тихия океан? — попита Джексън.

— Можем да причиним на флота им сериозни главоболия. Манкузо придвижва подводниците и останалите си кораби.

— Тези снимки не са чак толкова добри — отбеляза Райън, като гледаше данните от радарния разузнавателен спътник.

— Ще получим фотоснимките утре вечер — каза му Ед Фоли.

— Добре, когато ги получим, ще трябва да ги покажем на НАТО, за да видим с какво могат да ни помогнат.

— Първа бронетанкова получи заповед да се приведе в готовност за натоварване. Германската железопътна мрежа е в по-добро състояние, отколкото бе през 1990 за Пустинен щит — съобщи председателят на Комитета на началник-щабовете. — Ще сменим композициите на изток от Берлин. Руските железопътни линии са с нестандартно разстояние между релсите. По-широки са. Това на практика ще ни помогне, тъй като ще разполагаме с по-широки платформи за верижната техника. Смятаме, че можем да придвижим първа бронетанкова до източния край на Урал за около седем дни.

— Още кой? — попита Райън.

— Не сме сигурни — отвърна Мур.

— Британците ще тръгнат с нас. На тях може да се разчита — каза Адлер. — Грушевой разговаря с премиер-министъра им. Трябва да се свържем с Даунинг стрийт, за да разберем какво са постигнали.

— Добре, Скот, виж това. Нека обаче първо изпратим нотата до Пекин.

— Да — съгласи се държавният секретар и се насочи към вратата.

— Господи, надявам се, че ще успеем да ги накараме да се осъзнаят — каза Райън, гледайки картите и снимките пред себе си.

— Аз също, Джак — съгласи се вицепрезидентът. — Но да не залагаме всичко на това.

Президентът си спомни какво му каза Адлер по време на обратния полет от Варшава. Ако Америка все още имаше балистични ракети, вразумяването на китайците щеше да бъде доста по-лесно. Райън обаче изигра съществена роля за унищожаването на проклетите неща и сега му се струваше много странно да съжалява.