— Главният е под постоянно наблюдение в момента. Ако реши да опита още нещо, ще си поговорим с него — отговори Головко. — Връзката, както знаеш, отново е китайска.
— Чух.
— Вашият агент на ФБР в Москва, този Рейли, е доста способен. Можехме да го използваме.
— Да, Дан Мъри има големи планове за него.
— Ако тази история с китайците отиде по-далеч, трябва да организираме група за координация между вашите и нашите военни.
— Говорете с върховния главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО в Европа — каза му Райън. Той вече бе обмислил това. — Инструктиран е да сътрудничи на хората ви.
— Благодаря, г-н президент. Ще предам. Как е семейството ти? — промени темата Головко. Време бе да се поразсеят.
— Голямата, Сали, вече излиза с момчета. Това е доста тежко за татко — призна Райън.
— Да — усмихна се Головко. — Живееш в постоянен страх да не попадне на някой като теб, когато си бил на техните години, нали?
— Е, службата за охрана помага да държим малките негодници под око.
— Да, добра работа вършат тези момчета с пистолетите — съгласи се развеселено руснакът.
— Да, мисля, че дъщерите са наказанието, което Бог ни налага за това, че сме мъже — с това твърдение Райън разсмя събеседника си.
— Точно така, Иван Еметович, точно така — Сергей замълча, след което отново върна разговора към работата. — Времената са трудни и за двама ни, нали?
— Да, така е.
— Може би китайците ще разберат, че сме заедно и ще преосмислят алчността си. Нашите бащи се съюзиха, за да унищожат Хитлер. Кой може да застане срещу нас, ако сме заедно?
— Сергей, войните не са рационални актове. Тези, които ги започват, не мислят рационално. На тях изобщо не им пука за народа, който управляват. Те искат други мъже да умрат за осъществяване на техните ограничени цели. Тази сутрин бях на едно подобно място. Някои може да го възприемат като сатанински лунапарк, но на мен ми въздейства много силно. Върнах се разгневен. Не бих имал нищо против да срещна Хитлер с пистолет в ръката — това бе малко детинско, но Головко прекрасно разбираше събеседника си.
— Ако имаме късмет, заедно ще предотвратим тази китайска авантюра.
— А ако не успеем?
— Тогава заедно ще ги разгромим, приятелю. И може би това ще бъде последната от всички войни.
— Не бих се обзаложил на това — отвърна президентът. — Самият аз мислих върху това. Все пак си струва да опитаме.
— Когато разберете какво мислят китайците…?
— Ще ви уведомим.
Головко се изправи.
— Благодаря. Ще предам това на нашия президент.
Райън изпрати руснака до вратата, след което се отправи към кабинета на посланика.
— Това дойде току-що — посланик Левендовски подаде на Райън няколко листа, пристигнали по факса. — Толкова ли е зле, колкото изглежда?
Посланието бе с надпис „Само за президента“, но все пак бе пристигнало в неговото посолство. Райън взе листите и започна да чете.
— Май да. Ако поискат помощ от НАТО, Полша ще се включи ли?
— Не знам. Мога да попитам.
Президентът поклати глава.
— Още е твърде рано за това.
— Знаехме ли това, когато решихме да вкараме руснаците в НАТО? — Въпросът изразяваше загриженост почти до степен на нарушаване на дипломатическия етикет.
Райън вдигна поглед от листите.
— Вие как мислите? — той замълча. — Трябва ми секретен телефон.
Четиридесет минути по-късно Джак и Кети Райън се изкачиха по трапа към своя самолет, който щеше да ги отведе у дома. Хирургът не се изненада, когато още с влизането съпругът й, придружен от държавния секретар, изчезна на втория етаж, където се намираше комуникационният център. Кети подозираше, че Джак е „откраднал“ едно-две дръпвания от някоя цигара горе, но когато той се върна, тя вече спеше.
Всъщност Райън искаше да запали, но в комуникационния център никой нямаше цигари. Единствените двама пушачи бяха оставили кутиите си в багажа, за да си спестят изкушението да нарушат правилата на ВВС на САЩ. Президентът изпи едно питие и отпусна креслото си назад, за да подремне. Сънува Аушвиц и сцени, които бяха останали в съзнанието му от „Списъкът на Шиндлер“. Събуди се някъде над Исландия, целият в пот, и погледна ангелското лице на спящата си съпруга, което го накара да си помисли, че въпреки всичките проблеми светът не бе чак толкова лош. И че работата му бе да го запази такъв.
— Добре, има ли някакъв начин да ги накараме да отстъпят? — обърна се Роби Джексън към хората в Залата за действия при кризисни ситуации на Белия дом.
Професор Уийвър му даде един типично академичен отговор — много изчерпателен и почти безполезен. Джексън трябваше да го изслуша така или иначе. Този мъж знаеше доста за начина на мислене на китайците. Би трябвало. Обяснението му обаче бе също толкова неразбираемо, колкото и мисловният процес, който се опитваше да изясни.
— Професоре — каза Джексън, след като изслуша „лекцията“. — Всичко това е много интересно, но с какво, по дяволите, може да ни помогне нещо, което се е случило преди девет века, да се справим с днешната ситуация? Тези са маоисти, не роялисти.
— Идеологията обикновено е само извинение за определено поведение, г-н вицепрезидент, а не причина за него. Мотивацията им днес е същата, каквато е била и по време на династията Чин, и те изпитват същите страхове — че селяните ще въстанат, когато състоянието на икономиката се влоши много — обясни Уийвър на този пилот, технократ, помисли си професорът, но в никакъв случай не и интелектуалец. Президентът поне имаше някакви заслуги като историк, макар те да не можеха да впечатлят декана на факултет от Айви Лийг34.
— Да се върнем към нашия въпрос: какво можем да направим, за да ги накараме да отстъпят, да не започват война?
— Ако разберат, че знаем за намеренията им, може да се позабавят малко, но ще вземат окончателното си решение според съотношението на силите, което очевидно считат, че е изцяло в тяхна полза, доколкото мога да съдя по това, което изпраща този Зорге.
— Значи няма да отстъпят? — попита вицепрезидентът.
— Не мога да гарантирам това — отвърна Уийвър.
— А и ако разкрием източника си, един човек ще загине — напомни им Мери Пат Фоли.
— Един живот срещу много — отбеляза Уийвър.
В интерес на истината заместник-директорът по оперативната част не скочи през масата, за да разбие академичната му физиономия. Тя уважаваше Уийвър като специалист-консултант в определена област. Като цяло обаче той бе от онези учени от Абаносовата кула, които не мислеха за човешкия живот, който зависеше от подобни решения. Реални хора умираха и за въпросните реални хора това беше много важно нещо, дори то да нямаше значение за този професор, седнал в удобния си кабинет в Провидънс, Род Айлънд.
— Освен това така ще загубим един източник на информация, който ще бъде жизненоважен, ако събитията продължат да се развиват в досегашната си насока, което пък ще намали възможностите ни да се справим с действителна военна заплаха от световен мащаб.
— Така е, предполагам — неуверено призна Уийвър.
— Руснаците могат ли да ги спрат? — попита Джексън.
Генерал Мур отговори:
— Ще ги пометат като нищо — започна председателят на Комитета на началник-щабовете. — Китайците
