— А сухопътните им сили?
— Не ги подценявай. Виждал съм как се обучават и съм карал някои от машините им. Отлични са и хората им знаят как да ги използват. Една американска танкова рота, при компетентно командване и добро подсигуряване, може да се противопостави на цял полк. Спомни си как се справиха с иракската армия. Два действащи дежурни полка и една териториална бригада пометоха два големи корпуса като макети на маса за маневри. Точно затова искам да осъвременим обучението си. Техните хора не са по-способни от нашите, Андрей Петрович, но подготовката им е най-добрата, която някога съм виждал. Прибави към това и екипировката им и ще разбереш причината за тяхното превъзходство.
— А командирите им?
— Добри са, но не повече от нашите. Мамка му, те копираха нашата доктрина преди, копират я и сега. Попитах ги в очите дали е така и те признаха, че се възхищават от оперативното ни мислене. Само че те използват нашата доктрина по-пълноценно от нас, защото обучават хората си по-добре.
— А обучението им е по-добро, защото имат повече пари за това.
— Така е. При тях командирите на танкове не боядисват скалите около базите, както е при нас — с горчивина отбеляза Бондаренко. Той тъкмо бе започнал да променя това, но от „тъкмо започнал“ до „работата е свършена“ имаше доста дълъг път. — Разпращай повиквателните и помни, че това трябва да стане тихо. Тръгвай. Аз трябва да говоря с Москва.
— Слушам, другарю генерал — каза началникът на оперативния отдел и излезе.
— Това пък какво беше? — бе коментарът на генерал-майор Дигс след телевизионното предаване.
— Кара те да се чудиш за какво изобщо съществува НАТО — съгласи се полковник Мастърман.
— Дюк, аз израснах, очаквайки да видя как танкове Т-72 пъплят през прохода Фулда като хлебарки в блок някъде в Бронкс. Сега изведнъж сме приятели — той невярващо поклати глава. — Срещал съм се с някои от техните главни, като този Бондаренко, който командва техния ТВД Далечен изток. Умен мъж, истински професионалист. Посети ме във Форт Ъруин. Схвана нещата доста бързо. Наш тип войник.
— Е, сър, сега май вече наистина е наш?
В този момент позвъни телефонът. Дигс вдигна слушалката.
— Генерал Дигс. Добре, дай го… Добро утро, сър… Добре, благодаря и… Да? Какво?… Говорите сериозно, предполагам… Да, сър. Да, сър, разбира се, че сме в готовност. Разбира се, сър. Дочуване — той постави слушалката обратно. — Дюк, по-добре седни.
— Защо?
— Беше върховният главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО в Европа. Получихме спешна заповед да се приведем в готовност за натоварване по ешелоните и отпътуване на изток.
— Къде на изток? — попита изненадано началникът на оперативния отдел на дивизията. — Може би някое извънпланово учение в Източна Германия?
— Може би чак до Русия, и то до източната й част. Сибир вероятно — каза го Дигс така, сякаш сам не вярваше на това, което току-що изрече.
— Какво, по дяволите, става?
— Националното военно-политическо ръководство се притеснява, че руснаците и китайците може да се сдърпат. Ако това се случи, ние вероятно ще трябва да отидем на изток, за да помогнем на Иван.
— Какво, по дяволите, става? — повтори Мастърман.
— Изпраща началника на разузнавателния си отдел да ни осведоми какво са им казали от Вашингтон. Трябва да се появи след около половин час.
— Още кой ще участва? Това натовска задача ли е?
— Не каза. Май трябва да стоим и да чакаме. Засега само ти и останалите от щаба и командването на противовъздушната отбрана ще знаят.
— Да, сър — отвърна Мастърман. Всъщност нямаше какво друго до каже.
По традиция, когато президентът пътува, ВВС на САЩ изпращат доста самолети с него. Сред тях са и С- 5B „Галъкси“. Популярни във флотата като „алуминиевият облак“ заради огромните си размери, те могат да превозват в пещероподобния си търбух цели танкове. Сега обаче бяха натоварени с хеликоптери VC-60, които бяха с по-големи габарити от танковете, но значително по-леки.
VH-60 е разновидност на „Сикорски Блекхоук“, чието предназначение е транспортирането на десантни групи, но е доста по-изчистен и е пригоден за важни личности. Пилот бе полковник Дан Малой — офицер от морската пехота с над пет хиляди летателни часа с хеликоптери. Позивната му бе „мечка“. Кети Райън го познаваше доста добре. Обикновено той я откарваше сутрин до болницата „Джон Хопкинс“ с брат близнак на тази машина. Освен него екипажът включваше втори пилот — един лейтенант, който изглеждаше прекалено млад, за да бъде професионален летец, и един подофицер — щаб-сержант от морската пехота, чието задължение бе да проверява дали всички са затегнали добре коланите си. Кети се справяше с това по-добре от Джак, който не бе свикнал с различните закопчалки в този летателен апарат.
Освен другото „Блекхоук“ возеше доста комфортно и съвсем не създаваше усещането, че седиш върху полилей по време на земетресение, което обикновено се свързва с подобни машини. Полетът отне почти един час. Над тях целият въздушен трафик бе спрян, спрени бяха дори гражданските полети от и към всяко летище, край което минаваха сравнително близо. Полското правителство бе загрижено за сигурността на президента на САЩ.
— Ето го — каза Малой по интеркома. — На единадесет часа31.
Хеликоптерът се завъртя наляво, за да даде възможност на всички вътре да видят целта на пътуването през поликарбонатните прозорци. Райън изведнъж се почувства потиснат. Долу имаше малка железопътна гара с два коловоза и още една линия, която минаваше под ниска арка и продължаваше към друга сграда. Имаше още няколко постройки и множество бетонни площадки, които показваха къде са се намирали останалите. В съзнанието на Райън изплуваха черно-белите филми, заснети от самолет, вероятно руски, през Втората световна война. Сградите приличаха на складове, спомни си той. Само че стоките, складирани там, са били човешки същества, въпреки че хората, построили този комплекс, не са ги възприемали по този начин — гледали са на тях като на вредители, насекоми или плъхове, които е трябвало да бъдат унищожени колкото може по-бързо и ефикасно.
По тялото му плъзнаха студени тръпки. Времето тази сутрин не бе топло, едва ли имаше петнадесет градуса, помисли си Джак, но кожата му настръхна доста повече, отколкото предполагаше тази температура. Хеликоптерът се приземи плавно, сержантът отвори вратата и президентът стъпи на килима, който бе поставен неотдавна точно с тази цел. Един полски правителствен служител се приближи и стисна ръката му, като се представи, но Райън не обърна внимание на това, тъй като в този момент се чувстваше като турист в ада. Служителят, който щеше да изпълнява функцията на гид, ги поведе към една кола, с която щяха да изминат късото разстояние до комплекса. Джак седна до жена си.
— Джак… — прошепна тя.
— Да — прекъсна я той. — Да, бебче, знам. Той не каза нищо повече, дори не чу добре подготвените пояснения на поляка.
„Arbeit Macht Frei“, прочете той върху желязната арка. Трудът освобождава бе буквалният превод на тези думи, може би най-циничното мото, измисляно някога от болните мозъци на мъже, които наричат себе си цивилизовани. Най-сетне колата спря, те отново излязоха на открито и водачът им ги поведе от място на място, като им говореше неща, които не слушаха, но усещаха, защото тук сякаш самият въздух бе натежал от зло. Тревата бе невероятно зелена, почти като терен за голф след пролетен дъжд… може би заради изобилието на хранителни вещества в почвата. Голямо изобилие. Над два милиона души бяха намерили смъртта си на това място. Два милиона. Може би три. След известно време броенето започва да губи смисъл и всичко се превръща просто в бройка, число, вписано във ведомостта от някой счетоводител, който отдавна е престанал да мисли какво се крие зад тези цифри.
В съзнанието си Джак виждаше човешките очертания, телата, главите, но, слава богу, не и лицата на мъртвите. Той крачеше по алеята, която германската охрана бе наричала „Himmel Strasse“ или „Улица към рая“. Защо ли я бяха нарекли така? Това бе чист цинизъм. А може би са вярвали, че горе има Бог, който ги наблюдава. В такъв случай какво ли са смятали, че мисли Той, за деянията им? Какви хора са били това?
