Джошуа Сиърс също бе дошъл рано тази сутрин. Телефонният звън го завари зад бюрото му, докато преглеждаше финансовата страница на „Ню Йорк таймс“. След по-малко от минута той бе в асансьора, а малко след това и в кабинета на заместник-директора по оперативната част.
— Ето — каза Мери Пат, като му подаде шестте страници с йероглифи. — Сядай.
Сиърс се настани удобно и започна да превежда. Той забеляза, че заместник-директорът по оперативната част е напрегната и даде първоначалната си диагноза след втората страница.
— Новините не са добри — каза той, без да вдига поглед от листите пред себе си. — Изглежда, че Цзян води премиера Ху в посоката, в която иска. Фан не е много съгласен, но и той е с тях. Маршал Лю със сигурност е в отбора. Според мен това можеше да се очаква. Цзян винаги е играл твърдо. Тук се споменава и оперативната сигурност, загрижени са дали не знаем какво подготвят, но засега смятат, че не.
Както повечето пъти, когато чуваше подобни неща, тя изтръпваше при мисълта, че врагът (за Мери Пат почти всеки бе враг) обсъжда това, на което тя бе посветила целия си професионален живот. Никой не реагираше като нея в подобни случаи. Така бе още докато работеше в Москва и бе контролиращ агент на агент Кардинал. Той бе достатъчно възрастен, за да й бъде дядо, но тя го възприемаше като свое новородено бебе. Всеки път, когато му възлагаше задачи, получаваше резултатите и ги изпращаше в Ленгли, Мери Пат се тревожеше за сигурността му. Сега тя бе извън тази игра, но нещата отново се свеждаха до същото. Някъде там имаше един чужденец, който изпращаше на Америка жизненоважна информация. Тя знаеше името на жената, но не бе виждала лицето й, не знаеше какви са мотивите й. Знаеше само, че споделя леглото си с един от нейните служители, че води официалния дневник на министър Фан и че чрез компютъра си ги изпращаше през Интернет по трасе, което завършваше на нейното бюро на седмия етаж.
— Накратко? — попита тя д-р Сиърс.
— Все още са на пътеката на войната — отвърна аналитикът. — Може би ще се откажат по-късно, но тук не се споменава подобно нещо.
— Ако ги предупредим…?
Сиърс сви рамене.
— Не мога да кажа нищо. Истинският им проблем са вътрешнополитическите разногласия и вероятният колапс. Тази икономическа криза ги кара да се опасяват от политически срив и те се страхуват единствено от това.
— Войните биват започвани от уплашени хора, — отбеляза заместник-директорът по оперативната част.
— Така твърди историята — съгласи се Сиърс. — Сега това се случва отново точно пред очите ни.
— По дяволите — реагира г-жа Фоли. — Добре, разпечатай го и ми го донеси колкото може по- бързо.
— Да, госпожо. След половин час ще го имате. Предполагам, че искате да го покажа на Джордж Уийвър, нали?
— Да — кимна тя. Ученият работеше върху информацията от Зорге от няколко дни, като през това време формулираше своята част от оценката много бавно и внимателно — това бе стилът му на работа. — Имаш ли нещо против да работиш с него?
— Май не. Той познава мозъците им доста добре, може би по-добре от мен, все е завършил психология в Йейл. Просто малко бавничко формулира заключенията си.
— Кажи му, че до края на деня искам нещо, което да мога да използвам.
— Ще го направя — обеща Сиърс, докато се изправяше, за да се насочи към вратата. Мери Пат го последва, но в коридора пое в обратна посока.
— Да? — каза Ед Фоли, когато тя влезе в кабинета му.
— Ще имаш разпечатката на превода след половин час или там някъде. Накратко — не са се впечатлили особено от хода с НАТО.
— Ох, мамка му — реагира спонтанно директорът на ЦРУ.
— Да — съгласи се съпругата му. — По-добре намери начин да предадем по-бързо информацията на Джак.
— Добре — Ед Фоли вдигна слушалката на осигурения срещу подслушване телефон и натисна бутона за директна връзка с Белия дом.
Малко преди отпътуването в американското посолство във Варшава се състоя полуофициална среща и Головко отново говореше вместо президента си, който бърбореше с британския премиер.
— Как беше в Аушвиц? — попита руснакът.
— Не е Дисниленд — отвърна Джак и отпи от кафето си. — Бил ли си там?
— Чичо ми Саша бе в частта, която освободи лагера — отговори Сергей. Бил е командир на танково подразделение, полковник, към края на Великата отечествена война.
— Говорил ли си с него за това?
— Когато бях момче. Чичо Саша — брат на майка ми, беше… той беше истински войник, суров мъж, който имаше свои правила в живота и беше убеден комунист. Въпреки това той бе потресен — започна Головко. — Всъщност той не говореше за ефекта от видяното върху самия него. Казваше, че е било грозно и че за него то е било доказателство за правотата на каузата му. Твърдеше, че след това войната е била много успешна за него — искал е да убива повече германци.
— А какво ще кажеш за онези неща…
— Които направи Сталин? В семейството ми никога не се говореше за това. Както знаеш, баща ми работеше в НКВД. Той смяташе, че всичко, което държавата върши, е правилно. Няма голяма разлика от това, което са направили фашистите в Аушвиц, трябва да призная, но той не гледаше на нещата по този начин. Бяха други времена, Иван Еметович. Тежки времена. Твоят баща също е участвал във войната, доколкото си спомням.
— Парашутист, един от първите. Никога не е говорил много за това, разказваше само веселите случки. Каза, че нощният въздушен десант в Нормандия е бил доста страховит, но само това — никога не е споделял как се е чувствал, когато е бягал в тъмнината, а край него са летели куршуми.
— Едва ли е много приятно да си войник в битка.
— И аз не вярвам да е така. Да изпращаш хора да вършат това също не е забавно. По дяволите, Сергей! От мен се очаква за защитавам хората, не да излагам живота им на опасност.
— Значи не си като Хитлер. Не си и като Сталин, — каза руснакът. — Едуард Петрович също не е като тях. Светът, в който живеем, е спокоен, доста по-спокоен, отколкото по времето на бащите и чичовците ни, но все още не е достатъчно спокоен. Кога ще научиш как са реагирали китайските ни приятели на вчерашното събитие?
— Скоро, надявам се, но не сме съвсем сигурни. Знаеш как стоят нещата.
— Да. — Обикновено зависиш от агентите си, но никога не знаеш кога ще се обадят, а очакването създаваше притеснения. Понякога ти се иска да им извиеш вратовете, но това е едновременно погрешно и неморално, както и двамата знаеха.
— Някаква обществена реакция? — попита Райън. Руснаците щяха да разберат по-рано от неговите хора.
— Никаква, г-н президент. Никакви коментари по средствата за масова информация. Не че е неочаквано, но е малко разочароващо.
— Ако тръгнат, ще можете ли да ги спрете?
— Президентът Грушевой зададе същия въпрос на Ставка — военните ръководители на Русия, но те все още не са дали твърд отговор. Тревожи ни оперативната сигурност. Не искаме КНР да разбере, че знаем нещо.
— Това може да се обърне срещу вас — предупреди го Райън.
— Казах точно това тази сутрин, но военните си имат свои виждания, нали знаеш? Свикваме част от запасняците, изпратили сме и заповеди за привеждане в състояние на повишена бойна готовност до някои механизирани формирования. Както бихте казали в Америка: долапът нещо се е поизпразнил.
— Докъде стигнахте с хората, които се опитаха да те убият? — попита Райън, променяйки темата на разговора.
