чакалня и му предложи вода. Килмър изчака пет минути, но това не го изненада, тъй като не можеш още с идването да нахълташ при висш министър на велика сила, след което високите врати, те винаги бяха двойни на това ниво на дипломацията, се отвориха и той бе поканен вътре.
Днес Шен Танг носеше тъмносиня маоистка куртка вместо обичайния европейски бизнескостюм. Той се приближи до госта си и протегна ръка.
— Г-н Килмър, радвам се да ви видя отново.
— Благодаря ви, че дадохте съгласието си за тази непредвидена аудиенция, г-н министър.
— Заповядайте, седнете — Шен посочи с ръка няколкото кресла, разположени около обичайната ниска маса. Когато и двамата се настаниха, министърът на външните работи попита: — Какво мога да направя за вас?
— Г-н министър, трябва да ви връча официална нота от моята страна — каза Килмър, извади плика от джоба на сакото си и го подаде през масата.
Пликът не бе запечатан. Шен извади двата листа, на които бе написано дипломатическото послание, и се наведе напред, за да го прочете. Изражението му не се промени ни на йота, докато не вдигна поглед към госта си.
— Това е едно твърде необичайно послание, г-н Килмър.
— Г-н министър, моето правителство е сериозно разтревожено от последното развръщане на войските ви.
— Предната нота, която ми бе връчена от вашето посолство, представляваше оскърбителна намеса във вътрешните работи на страната ни. Сега ни заплашвате с война?
— Сър, Америка не отправя заплахи. Напомням ви, че доколкото Руската федерация вече е подписала Северноатлантическия пакт, всеки враждебен акт срещу нея ще принуди Америка да спази договорните си задължения.
— Освен това заплашвате висшите членове на правителството ни, ако някакво нещастие евентуално сполети американците в нашата страна. За какви ни мислите, г-н Килмър? — попита Шен с равен, безстрастен глас.
— Г-н министър, ние само посочваме, че доколкото Америка осигурява на своите гости пълната закрила на законите си, ние се надяваме, че Китайската народна република ще постъпи по същия начин.
— Защо трябва да третираме американските граждани по различен начин от нашите?
— Г-н министър, ние просто искаме уверението ви, че случаят ще бъде точно такъв.
— Защо случаят да не бъде такъв? Обвинявате ни, че замисляме война на агресия срещу нашите съседи?
— Отбелязваме последните военни действия на Китайската народна република и молим за пояснения.
— Ясно — Шен сгъна листите и ги сложи обратно на масата. — Кога искате поясненията?
— Когато сметнете за необходимо, г-н министър — отговори Килмър.
— Много добре. Ще обсъдя въпроса с колегите си от Политбюро и ще ви дам отговора възможно най- бързо.
— Ще предам добрата новина във Вашингтон, г-н министър. Няма да ви отнемам повече време, сър. Наистина ви благодаря, че ме приехте — Килмър се изправи и двамата се ръкуваха още веднъж. Американецът прекоси преддверието, без да поглежда настрани, и тръгна наляво към асансьорите. Безлюдният коридор му се видя също толкова дълъг, колкото и когато идваше, а стъпките му сякаш отекваха прекалено силно. Килмър бе във външното министерство достатъчно дълго, за да се знае, че Шен трябваше да реагира по-гневно на нотата. Вместо това той я прие като покана за неофициална вечеря в посолството. Това означаваше нещо, но Килмър не знаеше какво. Още щом влезе в колата си, той започна да съчинява наум доклада до Вашингтон, но осъзна, че това бе нещо, което ще бъде по-добре да съобщи по секретния телефон.
— Добър ли е, Карл? — попита Адлер посланика.
— Свястно момче е, Скот. Има фотографска памет, качество, което аз бих искал да притежавам. Може би се издигна прекалено бързо, но е достатъчно умен, просто не му достига практически опит. След около три години ще бъде готов да управлява посолство и да тръгне нагоре по стълбата.
„На някое място като Лесото“, помисли си държавният секретар. По-добре в някое блато, отколкото там. Е, все отнякъде трябва да започне.
— Как ще реагира Шен?
— Зависи. Ако просто развръщат формирования за рутинно учение, може малко да се ядосат. Ако е вярно и ние сме ги заварили да бъркат в долапа за сладкото, ще се направят на засегнати и изненадани — Хитч се прозя. — Извинявай. По-важно е дали това ще ги накара да премислят нещата отново.
— Ще го направят ли? Ти познаваш повечето от тях.
— Не знам — призна с неудобство Хитч. — Скот, аз бях там доста време, разбира се, но не мога да кажа, че ги разбирам напълно. Те вземат решения по политически въпроси по начин, който американците трудно могат да разберат.
— Президентът ги нарича клингони — каза Адлер на посланика.
Хитч се усмихна.
— Не бих стигнал дотам, но трябва да призная, че има логика.
В този момент интеркомът на Адлер започна да жужи.
— Уилям Килмър се обажда от Пекин по секретната линия, г-н секретар — съобщи секретарката му.
— Скот Адлер е на телефона — каза държавният секретар, щом вдигна слушалката. — Посланик Хитч е тук до мен. Ще включа говорителя, за да чуе разговора.
— Сър, връчих нотата. Министър Шен дори не мигна. Каза, че ще ни се обади скоро, без да уточни кога — след като говори с колегите си от Политбюро. Освен това нямаше особена реакция. Мога да ви изпратя по факса съдържанието на разговора до половин час. Срещата продължи по-малко от десет минути.
Адлер погледна Хитч, който поклати глава. Посланикът съвсем не изглеждаше доволен от новините.
— Бил, а езикът на тялото? — попита Хитч.
— Сякаш бе дрогиран. Абсолютно никаква физическа реакция.
— Шен има склонност към свръхактивност — поясни Хитч. — Понякога му е трудно да седи на едно място. Заключения, Бил?
— Обезпокоен съм — веднага отговори Килмър. — Мисля, че тук имаме проблем.
— Благодаря ви, г-н Килмър. Изпратете факса колкото може по-бързо — Адлер натисна бутона и погледна госта си. — Мамка му.
— Да. Кога ще знаем как ще реагират на това?
— Утре сутрин, надявам се. Ние…
— Имаме източник в правителството им? — попита Хитч. Безизразният поглед на Адлер му даде отговора.
— Благодаря, Скот — каза Райън и затвори телефона. Сега той бе в Овалния кабинет и седеше в изработения специално за него въртящ се стол — най-удобния, в който някога бе сядал. Това не помагаше особено в момента, но все пак, помисли си той, това бе един проблем по-малко.
— И така?
— И така, ще чакаме да видим дали Зорге няма да ни каже нещо.
— Зорге? — попита професор Уийвър.
— Д-р Уийвър, имаме добре осведомен източник на информация, който понякога ни съобщава какво мисли тяхното Политбюро — каза Ед Фоли на учения. — И въпросната информация не излиза от тази стая.
— Разбрах — учен или не, Уийвър играеше според правилата. — Значи оттам идват специалните сведения, които ми показахте.
— Правилно.
