е в бойна готовност от пет дни…

— И всичко е в готовност? — попита Джексън. Така го правеха някои.

— Да, сър. Ще забележите също носовете на ракетите, които се подават под крилете на всички тези самолети. Те очевидно са комплектовани за бойни действия.

— Белите, на направляващите греди — отбеляза Роби. — Те очевидно се подготвят да свършат малко работа.

— Освен ако нотата ни не ги успокои — каза Райън без особена надежда в гласа. Почти никаква, помислиха си другите в кабинета. Президентът дръпна от цигарата за последен път и я изгаси. — Дали няма да бъде от полза, ако се обадя лично на премиера Ху?

— Честен отговор ли искате? — попита професор Уийвър, най-труднопоносимият от присъстващите в четири сутринта на вашингтонското утро.

— Другият вид не би ми помогнал особено в момента — отвърна Райън не много сопнато. В момента имаше доста по-сериозни грижи.

— Ще изглежда добре във вестниците, а може би и в учебниците по история, но е малко вероятно да повлияе на решенията им.

— Струва си да се опита — възрази Ед Фоли. — Какво имаме да губим?

— Почакай до осем, Джак — посъветва го Ван Дам. — Не искаме той да помисли, че не сме спали цяла нощ. Това ще засили чувството му за собствена значимост.

Райън се обърна и се загледа в прозорците на южната страна на сградата. Завесите не бяха спуснати и всеки, който минаваше наблизо, би могъл да забележи, че осветлението бе включено през цялата нощ. Странно, той не знаеше дали охраната го изключваше нощем.

— Кога започваме да придвижваме силите си? — бе следващият въпрос на Джак.

— Военновъздушният аташе ще се обади от Москва, когато приключи разговорите. Може да стане по всяко време.

Президентът изсумтя.

— По-дълга нощ и от нашата.

— Той е по-млад от нас — отбеляза Мики Мур. — Още е само полковник.

— Ако това се случи, как изглеждат плановете ни? — попита Ван Дам.

— Хипервойна — отвърна Мур. — Светът не познава най-новите ни военни разработки. Те ще направят Пустинна буря да изглежда като действие на забавен каданс.

Докато другите прекарваха безсънни нощи, Генадий Йосифович Бондаренко изобщо бе забравил какво значи да спи. Телексът му се бе загрял да разпечатва послания от Москва и тяхното четене му отнемаше доста време, а не всички му носеха полезна информация. Русия все още не се бе научила да остави хората на спокойствие, докато вършат своята работа, и като резултат от това началник-свръзките отново се сви, когато влезе с поредното послание с гриф „спешно“.

— Вижте — обърна се генералът към началника на разузнаването. — Това, което ни е необходимо, е да знаем с какво са въоръжени, къде са сега и как са развърнати, за да потеглят на север към нас. Политиката и целите им не ме интересуват толкова, колкото къде се намират те сега!

— Очаквам точна информация от Москва всеки момент. Става дума за данни от американски спътник…

— Мамка му! Помня времето, когато имахме наши собствени шибани спътници. Какво става с въздушното разузнаване?

— Самолетите пътуват към нас. Ще можем да ги използваме утре към обяд, но ще посмеем ли да ги изпратим над китайска територия? — попита полковник Толкунов.

— А ще посмеем ли да не ги изпратим? — отговори с въпрос главнокомандващият ТВД Далечен изток.

— Другарю генерал — каза началникът на разузнавателния отдел към обединеното командване, — опасенията са, че това ще даде на китайците политическо извинение за нападението.

— Кой каза това?

— Ставка.

Бондаренко наведе глава към картите на масата. Генералът пое дълбоко въздух и затвори очи за три секунди, но това само увеличи желанието му за един час, не, само тридесет минути сън. Само толкова, помисли си той, само тридесет минути.

— Политическо извинение — отбеляза генералът. — Знаеш ли, Владимир Константинович, преди време германците изпращаха високолетящи разузнавателни самолети доста навътре над Западна Русия и събираха сведения за предстоящото си нахлуване. Имаше специална ескадрила изтребители, които имаха възможност да се изкачат до необходимата височина и командирът на авиополка поиска разрешение да прихване шпионите. Беше освободен от длъжност още в същия момент. Предполагам, че е извадил голям късмет, тъй като не го застреляха. Стана прочут въздушен ас и герой на Съветския съюз, преди да бъде свален от германски изтребител. Виждаш ли, Сталин също се страхуваше да не провокира Хитлер!

— Другарю полковник? — извика някой и всички се обърнаха към вратата. Беше един млад сержант, който държеше множество широкоформатни снимки.

— Тук, по-бързо!

Сержантът ги сложи на масата върху топографските карти, които бяха там през последните четири часа. Качеството на снимките не бе много добро. Изображенията бяха изпратени по факс вместо по компютърната мрежа, за да бъдат разпечатани на фотографския принтер, но все пак вършеха работа. В някои от ъглите на всяка снимка имаше малки правоъгълници с легенда, напечатана на английски, която обясняваше на несведущите какво представлява всеки от заснетите обекти. Офицерът от разузнаването първи успя да разчете фотографиите.

— Ето ги — дълбоко пое въздух полковникът.

Той погледна координатите и часа на заснемане в долния десен ъгъл и продължи:

— Това е бронетанкова дивизия в пълен състав и се намира точно… — офицерът отмести снимката, за да открие картата — тук, както очаквахме. Точката им на съсредоточаване е Харбин. Е, можеше да се очаква. Железопътните им линии се събират там. Първата им цел ще бъде Белогорск.

— А оттук ще поемат нагоре по долината — съгласи се Бондаренко. — През този проход, после ще продължат на североизток.

Не бе необходимо човек да е Нобелов лауреат, за да предвиди пътя на настъплението. Теренът бе най- важното обективно условие, на което трябваше да се базират всички подобни планове. Бондаренко можеше да прочете мислите на противниковия командир, тъй като всеки добре обучен войник възприемаше и анализираше линиите върху картата по един и същ начин. Равният терен е по-добър от хълмистия. Полето е по-добро от гората. Сухото време е по-добро от дъждовното. Теренът по границата бе доста хълмист, но по-нататък се изравняваше, а освен това имаше множество долини, които даваха възможност за бързо настъпление. С достатъчно формирования той би могъл да превърне всяка от тези долини в смъртоносен капан, но ако разполагаше с достатъчно войска, китайците сега нямаше да са строени на границата. Щяха да седят в собствените си отбранителни съоръжения и да се страхуват от него. Само че действителността в момента не бе такава.

256-а мотострелкова дивизия бе на сто километра от границата. Личният състав водеше неистова стрелкова подготовка, защото тази инвестиция бе с най-бърза възвръщаемост. Командирите на полкове и на батальони бяха в командните си пунктове и водеха учения по карти, защото Бондаренко искаше те да мислят, а не да стрелят. За тази цел имаше редници и сержанти. Добрата новина за главнокомандващия ТВД Далечен изток бе, че на бойците му им доставяше удоволствие да стрелят и резултатите им бързо се подобряваха. Лошата бе, че срещу всеки негов добре обучен екипаж на танк китайците имаха над двадесет.

— Каква чудесна засада можехме да организираме, ако имахме достатъчно хора — въздъхна Толкунов.

— Когато бях в Америка, за да наблюдавам ученията им, чух една много хубава шега в тази връзка. Ако