сънувал кошмари заради това. Е, не съм се зачитал в Единния обединен оперативен план — готварската книга с рецепти за затриване на света. Мисля, че ще изям някой пистолет, преди да сторя това.
— Много президенти е трябвало да обмислят тези неща — изтъкна Адлер.
— Преди мен, Скот, и те не са очаквали това да се случи все пак. Всичките са смятали, че ще успеят да намерят начин да се справят. Докато Боб Фаулър почти не натисна копчето. Беше една много шантава неделя вечер — спомни си Райън.
— Да, знам историята. Ти не се побърка, за разлика от повечето други.
— Да и виж докъде стигнах — отбеляза ПОТУС с крива усмивка. Той погледна през прозореца. Сега летяха над суша, вероятно Лабрадор — много зеленина и езера, както и няколко прави линии, символ на човешкото присъствие там. — Какво ще правим, Скот?
— Ще се опитаме да ги предупредим. Те вършат неща, които можем да видим чрез спътниците си, така че вероятно ще се позовем на тях. Последният ни ход ще бъде да им кажем, че сега Русия е съюзник на Америка и да се закачаш с Иван означава да се закачаш с Чичо Сам. Ако и това не ги спре, нищо друго не е в състояние да го направи.
— Да им предложим нещо, за да ги подкупим? — предложи президентът.
— Чиста загуба на време. Не мисля, че ще свърши работа, но съм почти сигурен, че те ще го възприемат като проява на слабост и това ще ги окуражи още повече. Не, те уважават силата и ще трябва да демонстрираме точно това. Тогава със сигурност ще реагират по някакъв начин.
— Ще тръгнат — замисли се на глас Джак.
— Един господ знае. Да се надяваме, че нещата ще се оправят, приятел.
— Да — Райън погледна часовника си. — В Пекин е ранно утро.
— Сега излизат и отиват на работа — съгласи се Адлер. — Какво точно можеш да ми разкажеш за този източник Зорге?
— Мери Пат не ми каза много и може би така е по-добре. Това е едно от нещата, които научих в Ленгли. Понякога може да се окаже, че знаеш прекалено много. По-добре да не знаеш как изглеждат и особено как се казват.
— В случай, че стане нещо лошо?
— Когато това стане, то наистина е много лошо. Не искам да мисля какво ще направят тези хора. Техният вариант на закона „Миранда“35 е: „Можеш да крещиш колкото искаш. Ние нямаме нищо против.“
— Забавно — отбеляза държавният секретар.
— Всъщност като техника за разпит това не е толкова ефективно. В крайна сметка ти казват това, което искаш да чуеш, след като самият ти си им го продиктувал, вместо да измъкнеш от тях онова, което наистина знаят.
— А обжалването в съда? — попита с прозявка Скот. Очевидно най-сетне му се приспа.
— В Китай? Това е все едно да те попитат дали предпочиташ да те застрелят в лявото или в дясното ухо — Райън спря. Защо си правеше лоши шеги точно с това?
Едно от най-оживените места във Вашингтон бе Националната разузнавателна служба. Тя работеше едновременно за ЦРУ и за Пентагона и отговаряше за разузнавателните спътници, които обикаляха Земята и наблюдаваха повърхността й с невероятно скъпите си камери, съперничещи по прецизност и по цена на космическия телескоп „Хъбъл“. Сега горе имаше три „фотоптички“, които обикаляха планетата през около два часа и минаваха над дадена точка по два пъти дневно. Имаше и един радарен разузнавателен спътник, който значително отстъпваше по прецизност на изображението на конструираните от „Локхийд“ и TRW спътници КН-11, но за сметка на това можеше да „вижда“ през облаците. Точно сега това бе много важно, защото над китайско-руската граница преминаваше студен фронт и облаците в предната му част закриваха повърхността на Земята за огорчение на инженерите и учените от НРС, чиито спътници на стойност няколко милиарда долара в момента можеха да бъдат използвани единствено за метеорологични прогнози. Времето бе облачно, със силни валежи и доста студено — температурата бе около седем градуса, а през нощта падаше под нулата.
По тази причина аналитиците от НРС работеха с данните от радарния разузнавателен спътник „Лакрос“, който бе единствената им възможност за събиране на визуална информация в района.
— Облаците са много ниско, долната им част е някъде на около 1 800 метра от повърхността. Дори и „Блекбърд“ не би свършил работа в момента — отбеляза един от специалистите по разчитане на снимки. — Добре, какво имаме тук…? Прилича на повишена железопътна активност, предимно открити платформи. Има нещо върху тях, но изображението е твърде неясно, за да различим контурите.
— Какво се превозва върху открити платформи? — попита един офицер от военноморските сили.
— Верижни машини — отговори му майор от сухопътните войски — и тежки оръдия.
— Можем ли да потвърдим това предположение с получената от снимките информация? — попита мъжът от флота.
— Не — отвърна цивилният. — Но… тук, това е разпределителна станция. Добре, къде по… — той се обърна към компютъра на бюрото си и увеличи изображението. — Така, продължаваме. Виждате ли тези рампи? Те са предназначени за разтоварване на колесна или верижна техника от платформите — мъжът отново завъртя стола си към „плячката“ на „Лакрос“. — Да, това тук, изглежда, са танкове, които слизат от рампите и се подреждат ето тук в района на съсредоточаване, прилича на разтоварване на бронетанков полк. Това са триста двадесет и два основни боеви танка и около сто двадесет и пет бронетранспортьора и… да, бих казал, че разтоварват цяла бронетанкова дивизия. Ето автомобилния парк… а това тук, не съм сигурен. Изглежда доста обемно… има квадратна или правоъгълна форма. Хм-м-м, — аналитикът се обърна отново към компютъра и отвори някакви снимкови файлове. — Знаете ли на какво прилича това?
— На какво?
— Прилича на петтонен камион със секция от понтонен мост на него. Китайците изкопираха руската конструкция, по дяволите, всички я изкопираха. Иван измисли много приятно мостче. Както и да е, на радара поне изглежда така и — той се обърна към последните получени от спътника данни — доста си приличат с тези тук, нали? Бих го нарекъл осемдесетпроцентово сходство. И така, според мен това са два инженерни полка, които съпровождат танковата дивизия.
— Това не са ли много инженери за поддръжка на една-единствена дивизия? — попита флотският офицер.
— Прекалено много са, по дяволите — потвърди майорът от сухопътните войски.
— Да, така е — съгласи се аналитикът. — Нормалният разчет за материално-техническо и тилово осигуряване е един батальон на дивизия. Това означава, че тук се събира авангардът на корпус или армия и според мен, момчета, те се готвят да форсират някоя река.
— Продължавай — нареди му главният цивилен.
— Тактическата им постройка предполага настъпление на север.
— Добре — каза майорът от сухопътните войски. — Виждал ли си нещо подобно преди?
— Преди две години те провеждаха учение, но тогава имаше само един инженерен полк, а не два, и те потеглиха от тази станция на югоизток, а не на север. Тогава направихме сериозно количество доста ясни снимки. Те оттренираха нахлуване в друга страна или поне широкомащабно нападение. Тогава използваха армия от тип А в пълен състав с една бронетанкова и две механизирани дивизии като нападателна сила, а друга механизирана дивизия играеше противника. Победители излязоха нападателите.
— Колко по-различно от начина, по който са разгърнати руснаците по границата си? — попита майорът от флотското разузнаване.
— По-нагъсто, искам да кажа, че по време на учението китайците, които играеха противника, бяха по- нагъсто, отколкото са руснаците в момента.
— И нападащата сила спечели?
— Точно така.
— Колко реалистично бе учението? — попита майорът.
— Е, не беше като във Форт Ъруин, но го изиграха максимално правдоподобно за възможностите си. Атакуващите имаха обичайните преимущества — числено превъзходство и инициатива. Осъществиха пробив и започнаха да маневрират в района на защитниците.
