Идеята за „Проект на героите“ беше възникнала още в Съветския съюз, за да покаже, че обектът е от голямо национално значение и да привлече в него младежи, събуждайки чувството им за патриотизъм. Освен това тук имаше и момичета, а и беше едно ново преживяване. Проектът напредваше по-бързо от другите, защото Москва беше изпратила на него военни, които вече не се безпокояха толкова много от нахлуване на НАТО. Въпреки всичките си недостатъци руската армия все още имаше достъп до много човешки и материални ресурси. А в проекта бяха вложени и доста пари. Заплатите за цивилните бяха много високи. Москва искаше експлоатацията и на двете находища да започне колкото може по-бързо. Работниците в златното находище бяха откарали там с хеликоптери леко оборудване, с което те построиха по-големи площадки за кацане на хеликоптери. Това позволи стоварването на по-тежката техника, с помощта на която беше построена малка груба самолетна писта. Тя от своя страна позволи на руския въздушен флот да докара още по-тежко оборудване и то в момента прокарваше истинска самолетна писта, така че когато разширението на железопътната линия се приближеше достатъчно, щяха да доставят цимент и други материали за изграждане на летище. Строяха се сгради. Сред първите доставки беше оборудването за една дъскорезница, защото едно от нещата, които не беше нужно да се доставя в района, беше дървеният материал. Разчистени бяха големи пространства гора. Дърветата бяха подкастрени, нарязани и почти веднага превърнати в строителен материал. Работниците от дъскорезницата първо си построиха груби къщички, а сега вече се изграждаха административните сгради. До четири месеца се очакваше да бъдат построени общежитията за 1 000 миньори, които вече чакаха на опашка, привлечени от високите заплати за добиването на злато от земята. Руското правителство беше взело решение на тукашните работници да се плаща в златни монети по световните цени, а от подобно нещо малко руснаци биха се отказали. Така че много опитни миньори попълваха молби за работа и чакаха самолетите да ги откарат до новото находище.

Бондаренко им пожела успех. Тук имаше толкова много комари, че можеха да вдигнат малко дете и да му изсмучат кръвта като вампири. Дори и за златни монети не би пожелал да работи на такова място.

Генералът знаеше, че петролното находище беше много по-важно за страната. Корабите вече си пробиваха път през ледовете на късната пролет, водени от ледоразбивачи като „Ямал“ и „Русия“, за да доставят сондажната техника, необходима за започване на експлоатацията. Бондаренко беше добре осведомен по въпроса. Това петролно находище не беше някаква мечта. То беше икономическо спасение за страната му, начин да се вкара огромно количество твърда валута в Русия, пари, с които тя можеше да купи нещата, нужни й за развитието й през XXI век. С тях тя щеше да плати на работниците, които толкова дълго време чакаха да настъпи просперитетът, който тяхната страна заслужаваше.

Работата на Бондаренко беше да пази находището. Междувременно военните инженери работеха трескаво по изграждането на пристанище, за да могат товарните кораби да разтоварят това, което носеха. Беше проучена и възможността да се използват военни десантни кораби, за да може руският флот да достави товара на брега, както правеше с военното оборудване, но тя беше отхвърлена. В повечето случаи компонентите на тази техника бяха по-големи от най-големите руски танкове, което изненада и впечатли командващия Далекоизточния военен окръг.

В резултат от всичко това Бондаренко беше лишен от своите инженери, които бяха препращани от обект на обект, и остана само с няколко инженерни батальона, прикрепени към неговите военни части. А инженерите му трябваха, помисли си недоволен той. По протежение на границата с Китай имаше няколко места, където два инженерни полка биха могли да изградят полезни прегради срещу нахлуване на механизирани военни части. Но те щяха да се виждат и щеше да се разбере, че целта им е да се противодейства на китайските сили. В Москва, без много да се замислят, му бяха казали, че единственият начин да се използват подобни съоръжения срещу китайската народноосвободителна армия, е ако тя реши да нахлуе на север, за да освободи Русия!

„Какво им пука на политиците“, помисли си Бондаренко. „Дори и в Америка бяха същите.“ Беше го научил от американските офицери, с които се беше срещал. Политиците всъщност не се интересуваха много какви са нещата, а как изглеждат. „В това отношение независимо от различните убеждения, политиците по целия свят разсъждават като комунисти“, помисли си Бондаренко. „Те се интересуват повече от показността, отколкото от реалността.“

— Кога ще приключат? — попита генералът.

— Напредват изключително бързо — отвърна полковник Алиев. — Грубото прокарване на пътищата ще завърши за месец-месец и половина в зависимост от времето. Довършителните работи ще продължат много по-дълго.

— Знаеш ли какво ме безпокои?

— Какво, другарю генерал? — попита офицерът.

— Ние правим път за нахлуване. За първи път китайците могат да минат границата и за кратко време да се озоват на северното сибирско крайбрежие. — По-рано естествените прегради, главно гористият терен, щяха да направят тази задача толкова трудна, че щеше да стане почти невъзможна. Но сега имаше начин да се стигне дотам, а и причина, за да се предприеме такова нещо. Сега Сибир вече наистина беше това, за което се предполагаше, че е — съкровищница с космически размери. — „Съкровищница,“ помисли си Бондаренко, „а аз съм пазачът, който държи ключовете“.

Той се върна при хеликоптера, за да завърши обиколката на пътя, който прокарваха военните инженери.

Президентът Райън се събуди малко преди шест сутринта. Хората от службата за охрана предпочитаха той да държи щорите спуснати, за да закриват прозорците, но Райън не обичаше да спи в ковчег, колкото и голям да беше той. Затова когато се събуждаше случайно, като например в 3,53 часа, предпочиташе да види някаква светлина отвън, дори тя да е само от фаровете на патрулираща полицейска кола или на самотно такси. С годините беше започнал да се събужда рано. Това го изненадваше. Като момче винаги предпочиташе да спи до късно, особено през уикенда. Но с Кети нещата стояха другояче. Като повечето доктори, и особено хирурзите, тя ставаше рано, за да отиде в болницата и да може да разполага с цял ден, през който да разбере как е понесъл операцията нейният пациент.

Може да беше придобил този навик от нея и тъй като беше мъж, се събуждаше дори по-рано. А може да бе станало напоследък в това проклето място, помисли си Райън, като стана от леглото и се отправи към банята, започвайки прекалено рано още един проклет ден като много други. Какво, по дяволите, ставаше, запита се президентът. Защо вече не му се спеше толкова? Сънят беше едно от много малкото истински удоволствия за човека на тази земя. Единственото му желание беше да може да си поспи малко повече…

Обаче не се получаваше. Няма още шест часът, каза си Джак и погледна през прозореца. Млекарите вече бяха станали, както и вестникарчетата. Пощаджиите бяха започнали да сортират писмата, а на други места работният ден на хората от нощните смени привършваше. Сред тях бяха и някои тук, в Белия дом — стражи от службата за охрана и друг обслужващ персонал. Райън ги познаваше по лице, но не знаеше имената им, а това го караше малко да се срамува. В края на краищата, те бяха неговите хора и би трябвало да знае за тях повече, да помни имената им, за да се обръща към тях, когато ги срещне. Но те бяха твърде много. В този списък трябваше да включи и униформените от военната секция на Белия дом, които работеха предимно в свързочната служба. Всъщност тук имаше една малка армия от мъже и жени, чието единствено предназначение беше да служат на Джон Патрик Райън и чрез него — на цялата страна, или поне така беше на теория. Много важно! — каза си той, като погледна през прозореца. Навън вече беше достатъчно светло. Уличните лампи угасваха една по една, след като техните фотоклетки им съобщаваха, че слънцето изгрява. Джак облече стария си халат, който имаше още от военноморската академия, и нахлузи чехлите, които бяха по-нови. Вкъщи предпочиташе да ходи бос, но един президент не може да се показва така пред войниците. Тръгна с безшумни стъпки по коридора.

Сигурно има някакво скрито сигнализиращо устройство близо до вратата на спалнята, каза си Джак. Никога не успяваше да изненада някой, когато се появеше неочаквано в коридора на горния етаж. Главите им винаги гледаха натам, откъдето се задаваше, и веднага започваше сутрешното състезание кой ще го поздрави пръв.