появяваха като метеори, сътворени от човешка ръка, и се виждаха дори през деня, пронизвайки с писък атмосферата под ъгъл от 30 градуса, като забавяха, но не много осезаемо, движението си, когато срещаха съпротивата на по-сгъстения въздух. Номерът беше да ги удариш, и то достатъчно силно, за да ги разрушиш. Това беше по-лесно да се постигне при новите ракети, отколкото при старите. Първоначално обвивката на балистичните ракети беше метална от берилиева сплав, която беше доста твърда. Новите бяха по-леки и затова можеха да носят по-тежка и по-мощна ядрена бойна глава. Тяхното покритие беше от материал, подобен на плочките по повърхността на космическата совалка. На пипане то малко се различава от стиропора и не е много по-твърдо от него, защото неговото главно предназначение е да изолира топлината, и то само за няколко секунди. Когато ги издигаха с „Боинг“ 747 и той трябва да лети през дъждовна буря, покритието на совалките се повреждаше. Специалистите по междуконтиненталните балистични ракети наричат големите дъждовни капки „хидрометеори“ заради повредите, които нанасят на ракетите. В редки случаи, когато балистичната ракета трябва да премине през гръмотевична буря и сравнително малки парчета град попаднат в нея, те я повреждат до такава степен, че ядрената бойна глава може и да не функционира както трябва.
Такъв обект е лесен за унищожаване почти толкова, колкото и самолетът. А свалянето на самолета е лесно, ако го уцелиш, и е подобно на това да свалиш гълъб с ловджийска пушка. Номерът е просто да удариш проклетото нещо. Дори и ако си по-близо до мястото на прехващането, това не ти дава кой знае какво предимство. Бойната глава на ракетата земя-въздух е малко по-различна от сачмата. При взривяване металната обвивка се разрушава и се превръща в нащърбени парчета с начална скорост от около 4000 м/сек. Това е достатъчно, за да разкъса алуминиевото покритие и да засегне важни вътрешни компоненти на самолета, превръщайки го в балистичен обект, който прилича на птица, останала без криле.
Но за да бъде поразена балистична ракета, бойната глава трябва да избухне достатъчно далеч от целта, за да могат летящите във формата на конус фрагменти да пресекат пространството, заемано от целта. При самолета това не е трудно, но е проблем при бойната глава на ракетата, която се движи с много по-голяма скорост от фрагментите, получили се при експлозията. Това беше и противоречието в спора между ракетите „Пейтриът“ и „Скъд“ през 1991 година.
Устройството, което казва на бойната глава на противовъздушната ракета къде и кога да избухне, се нарича най-общо „фитил“. При повечето модерни ракети взривяващата система е малък, нискоенергиен лазер, който се „колебае“ или описва кръг, за да защити лъча си в едно пространство пред летящата цел, докато обектът и лъчът не се пресекат и той се отрази от мишената. Отразеният лъч се връща в рецептор в лазерното устройство и това ражда сигнала, който казва, че бойната глава трябва да избухне. Колкото и да е бърз обаче, на него му е необходимо определено време, а навлизащата в атмосферата балистична ракета се движи с много голяма скорост. Тази скорост всъщност е толкова голяма, че ако лазерният лъч няма достатъчно енергия, за да издържи на разстояние около стотина метра, тогава няма да има достатъчно време за лъча да се отрази навреме от обекта и да каже на бойната глава да избухне, за да може поразяващите частици да обхванат балистичния обект. Дори ако балистичният обект е в непосредствена близост до бойната глава на ракетата земя-въздух, когато зарядът избухне, балистичната ракета се движи по-бързо от поразяващите фрагменти и те не могат да я повредят, защото не могат да я настигнат. Грегъри виждаше, че това се очертава като основния проблем. Лазерният чип в бойната глава на противовъздушната ракета няма достатъчна енергийна мощ и неговата скорост е сравнително малка, а това дава възможност на балистичния обект да се промъкне под носа на ракетата, която би трябвало да го унищожи. Това можеше да стане дори ако бойната глава на противовъздушната ракета се взривеше само на три метра от обекта. По време на Втората световна война са били по-добре със стария възпламенител, при който са използвали радиовълни без директно насочване вместо модерния лазерен чип, последен писък на техниката. Все пак Грегъри реши, че има възможност да се справи с проблема. Колебаенето на лазерния лъч се контролира от компютърен софтуер, както и сигналът за възпламеняване. Това беше нещо, с което той би могъл да се справи. Трябваше да поговори с хората, които бяха конструирали ракетата SM-2 с далечен обсег. Това беше компанията „Стендарт мисайл къмпани“, смесено предприятие на фирмите „Рейтеон“ и „Хюз“. Те се намираха малко по-нагоре на същата улица в Маклийн, Вирджиния. Преди това обаче трябваше да се обади на Тони Бретано. Защо пък да не знаят предварително, че техният посетител е човек на министъра на отбраната.
— Господи, Джак — каза Мери Пат. Слънцето залязваше. Кети се връщаше у дома от университета „Хопкинс“, а Джак беше в личния си кабинет, встрани от Овалния, и отпиваше от чаша уиски с лед в компанията на директора на ЦРУ и жена му. — Когато видях това, изтичах до тоалетната.
— Слушам те, Мери Пат — каза Джак и й подаде чаша шери — любимото й питие за отпускане. Верен на работническия си произход, Ед Фоли предпочете бира „Самюъл Едамс“. — Ед?
— Да им… мамата, Джак, това е чиста лудост. — Обикновено пред един президент не се псуваше, дори и ако беше като този. — Знам, че източникът е надежден, но такива работи просто не се правят.
— Пат Мартин беше ли тук? — попита заместник-директорът, отговаряща за оперативната дейност. Отговорът беше кимване с глава. — Тогава сигурно ти е казал, че това е почти равносилно на обявяване на война.
— И още как — съгласи се Райън и отпи малка глътка уиски. След това извади последната си цигара за деня, която беше успял да открадне от госпожа Съмтър, и я запали. — Обаче фактът трудно може да се отрече и ние трябва да нагодим политиката си към него по един или друг начин.
— Трябва да извикаме Джордж — обади се Ед Фоли.
— И да му кажем за Зорге ли? — попита Райън. Мери Пат веднага примигна. — Знам, че трябва да държим това в пълна тайна, Мери, обаче ако ние не го използваме, за да разберем що за хора са, то тогава положението ни няма да е по-добро от времето, когато не разполагахме с източника.
Тя въздъхна дълбоко и кимна, защото знаеше, че Райън е прав, но идеята никак не й допадаше.
— Трябва също да се консултираме с нашия психиатър — каза тя. — Нужен ни е доктор по този въпрос. Постъпката е достатъчно налудничава и трябва да потърсим мнението на медицината.
— Следващият въпрос е какво да кажем на Сергей? — попита Джак. — Той знае, че ние знаем.
— За начало можем да му кажем само да се пази — обади се Ед Фоли. — Между другото, Джак?
— Да?
— Запознал ли си с информацията хората си, имам предвид службата за охрана?
— Не, защо?
— Ако някой е решил да предприеме действие, равносилно на обявяване на война, защо да не извърши и друго такова? — отвърна на въпроса с въпрос директорът на ЦРУ. — В момента те нямат някакви особени причини да те харесват.
— Но защо Головко? — попита Мери Пат, без да адресира въпроса си към някого. — Той не е враг на Китай. Головко е професионалист, шеф на шпионите. Не ми е известно да има някакви особени политически амбиции. Сергей е честен човек. — Тя отпи от шерито.
— Вярно е, че не знам да има някакви особени политически амбиции, но той е най-близкият съветник на Грушевой по много въпроси: за външната политика, за вътрешната, за отбраната. Грушевой го харесва, защото е умен и е честен…
— Да, това при тях е голяма рядкост — призна Джак. Не беше съвсем справедлив. Той самият беше подбрал много внимателно хората от вътрешния си кръг и почти всичките нямаха политически амбиции, което ги правеше уязвими за заобикалящата ги среда във Вашингтон. Същото се отнасяше и за Головко — човек, който предпочита да служи, вместо да управлява, и в това отношение приличаше на американския президент. — Да се върнем на въпроса. Играят ли китайците някаква игра и ако е така, каква?
— Не виждам каква може да е тя, Джак — отвърна Фоли, отговаряйки като директор на ведомството си. — Обаче имай предвид, че дори сега, когато разполагаме със сведенията на Зорге, не можем да разберем начина им на мислене. Те са толкова различни от нас, че да четеш мислите им е отчайваща работа. Току-що им ударихме юмрук в зъбите, но според мен те още не са го разбрали.
— Ще го усетят за по-малко от седмица.
— А? По какъв начин? — попита директорът на ЦРУ.
— Джордж Уинстън ми каза, че много от техните търговски договори изтичат след по-малко от десет дни. Ще се погрижим това да се отрази на търговските им сметки, така че ще разберат.
